Йорданка БЕЛЕВА е родена през 1977 г. в гр. Тервел. Завършва българска филология, а по-късно и библиотечен мениджмънт. Защитава докторат за библиотечните системи и информационните възможности на парламентите от Европейския съюз. Носител е на първи награди за поезия и проза. Нейни текстове са публикувани на английски, немски, хърватски, чешки и арабски езици. Автор е на стихосбирките "Пеньоари и ладии" (2001), "Ѝ" (2012), "Пропуснатият момент" (2017) и на сборниците с къси разкази "Надморската височина на любовта" (2011) и "Ключове" (2015).



Толкова силно се надпреварвахме да му помагаме, че постепенно го превърнахме в стоножка – безкракия дядо Лишо, който все повтаряше – както Бог на мене, тъй и аз на вас. И така беше – Бог му изпращаше нас в остатъка от живота, а старецът ни даваше рестото от покупките, за които ни пращаше.
Освен рестото, в деня за пенсия ни даваше и пет лева да се почерпим. Трупахме си паричките за самолет. Бяхме изчислили, че за да си го купим, дядо Лишо трябва да яде по пет пъти на ден разнообразна храна и все от магазина, както и да живее вечно. Толкова внимавахме за неговото безсмъртие, че забравяхме как и на нас ще ни е нужна вечност, за да се радваме на самолета си.
Случваше се планирано да забравим нещо от покупката, така отивахме повторно до магазина, съответно повтаряхме прибирането на рестото. Друг път дядо Лишо нарочно ни връщаше – уж, че забравил да ни поръча важен продукт. Така взаимно се крепяхме – неговата безпомощност и нашата мечта живяха заедно четири години и бяха спестили триста и шейсет лева.
На петата година синът на дядо Лишо си дойде от Америка и тръгна да го води по болници. Минаха месеци, в които първо умножавахме по пет лева загубите си, а после обявихме фалит на мечтата да си имаме самолет. Постепенно започнахме да се срамувахме от доскорошната си наивност, и едновременно се опитвахме да търсим нов опиум на овакантеното място в умовете и сърцата.
Скоро започнахме да се караме. За това какво да си купим с парите от дядо Лишо. Момчетата искаха стереоуредба или мотор, момичетата настоявахме за дънки или маратонки за всички. Спорехме за това кой да съхранява парите, правехме си внезапни ревизии – да не би касиерът да се е изкушил тайно от останалите. Дебнехме се и се подозирахме за всяка нова придобивка.
Един ден дядо Лишо се върна в селото с чисто нови крака и нашият бивш самолет за втори път катапултира.
Новината, че вече може сам да се движи и пазарува, ни превърна в ненужни крайници. Въпреки това мобилизирахме излишните си крака и отидохме да го посетим в дома му. Почерпи ни и се пошегува, че ако имаме нужда от нещо, с радост ще изтича да ни услужи. По някое време повдигна крачоли и ни показа изкуствените си крака. Погнусихме се и извърнахме погледи. Когато си тръгвахме, ни даде петдесет лева – да се почерпим за негово здраве, а още с първата си пенсия възстанови традицията да ни отделя месечно по пет лева.
Навярно навикът е по-траен от всяка мечта – продължавахме да вземаме тези пари. Понякога седяхме и чакахме новата си мечта – да пристигне и да ни се разкрие. Друг път си въобразявахме, че вече е дошла, но това беше толкова насилено усещане, че приличаше на стъпките на дядо Лишо – такива, каквито си ги представяхме според тревата, пръстта и асфалта.
Не издържаха много тези пружинести крака. Не можеха да носят дълго товара на земната мъка и нали бяха пружинести – един ден като от трамплин изстреляха дядо Лишо там, където години наред виждахме да кръжи нашият самолет. Невидимият ни самолет и вече невидимият ни дядо най-сетне се събраха. И чак тогава осъзнахме, че всъщност през цялото време сме имали пилот в екипажа си: безкракият дядо, който не докосваше земята и само недокосвайки я, е поддържал небесното си тяло. Ангел – хранител на детството ни, пазител на мечтите ни, покровител на дръзката наивност.
Със събраните за самолет пари купихме огромен гипсов ангел, който поставихме на гроба на дядо Лишо. Ангелът стоя там години.
Наскоро някой го открадна, в бързината да го грабне така е срязал скулптурата, че от ангела сега има само две стъпала.



ОТКЛЮЧВАНЕ НА КРЪВТА, 1953 г.

Раждам се с помощта на връзка ключове. Ето как.
Когато дядо овдовял, не знаел за кое по-напред да скърби, въртял се в кръг, объркан от пътните табели на мъката: починалата съпруга, осиротялото невръстно дете, болната неподвижна майка, изгубената младост, ненамерената надежда.
Но човекът, ако го оставиш дълго да се върти в кръг, става въртоглав и може никога да не се завърне. Затова при дядо започнали да идват близки и далечни роднини. Да му говорят как мъката си е мъка, но трябва да си намери жена, защото за детето е потребна майка, а за къщата – домакиня. Дядо слушал и нищо не казвал, и без хората си знаел – дете се отглежда, къща се чисти, но обич не се подменя. После спрял да ги слуша какво му говорят и се хванал здраво за работа.
Всяка сутрин изкарвал стадото и докато внимавал да не се отклони животинка, да намери добро пасище, да пладнуват близо до вода, да се завърнат невредими, и вечерта се спускала. Така дните минавали като броене на овце, но това не приспивало сърцето му. То сякаш било нащрек и чакало.
Някъде по това време, в друго село наблизо, баба също останала самичка с малко дете. Международната спогодба, която тъкмо била разделила на две Добруджа, разсичала и здрави семейни съюзи – мъжът на баба избягал с румънка. Навярно точно тогава бабиното сърце е приличало на опустошената родна земя: на север – непрежалимото, на юг – неизбежното, а между тях трябвало насила да се удебелява граничната линия. Баба живеела на тази линия и пазела в изтласкването на кръвта да не се смесват двата ѝ живота.
И тогава дядо изгубил овца. Търсил я в няколко села. Докато търсил овцата, намерил баба ми.
Видял я отдалеко и не посмял да се приближи достатъчно. Разпитвал за нея, а после дълго не знаел какво да прави, съвсем забравил за овцата и за това че трябва да се прибере в дома си и в живота си. И отново започнал да се върти в кръг. Извън кръга го дърпала само красотата на баба, но за няколко секунди само. После мисълта, че такава красота не се печели с овчарската гега, го завръщала обратно. В другия кръг.
Понеже кръговете станали два, дядо загубил съня си и съвсем заслабнал. Има дни в живота на човека, когато трябва да внимаваш, защото кръговете бързо се множат. Те не винаги стигат до девет, но появата им винаги е собствен ад. Обаче, за да си позволиш да затъваш, трябва да имаш ръка, която да те издърпа нагоре. Но ръцете на дядовата майка били парализирани от години, а на детенцето му – хилави, затова дядо трябвало да се хване здраво за себе си, да се издърпа и да се държи над отчаянието.
Не спирал да мисли за баба. Колкото повече мислел за нея, толкова по-реална ставала тя, влизала в къщата му и оставала там до края на живота. Навярно няколко пъти е стигал така – до края на живота си и от тези краища е натрупал смелостта да отиде да я поиска за жена.
Но за тази смелост не достигали дрехи. Не ставало с потури, а дядо нямал панталон в гардероба си, и гардероб нямал. Имал обаче заможен брат, с магазин в града. Когато отишъл за подкрепа, брат му бил категоричен – ще му услужи с костюм само ако го върне непокътнат, за да може да се продаде като нов.
Дядо изпаднал в колебания. Да впечатлиш една жена с дрехи, означавало цял живот да се чувстваш несигурен с нея когато си без дрехи. Още по-колебливо ставало, когато започнал да се оглежда за подарък – какво да занесе на баба. Дали накит, дали плат за рокля, дали рокля. Докосвал различни неща и те хем били недостойни за красотата ѝ, хем стрували много пари и само потвърждавали реалността: ако днес се престориш на богат пред някого, утре ще си още по-беден с него. Дядо, бедността му и колебанията останали часове в магазина – достатъчно време продавачът да се вбеси дотолкова, че да предложи: вземай каквото и да е, но изчезвай веднага.
Тогава дядо взел връзка с ключове,понеже ключовете са най-честното нещо на този свят: остават при теб дори когато си загубил вратите на притежанията си. И вече крачел като горд притежател на баба. Вървял към нея и си мислел как с тези ключове няма да му се налага да се преструва на това, което не е. Подрънкването на връзка с ключове означавало, че е заможен (толкова ключове могат да бъдат за много врати, много врати означават много имоти), ала изобщо не му се искало баба да е толкова глупава.
И баба не искала дядо да е лош човек. Тя вече била разпитала за него – от какво умряла първата му жена, ходи ли често на гроба ѝ, грижи ли се за болната си майка. И още преди да види връзката с ключове, знаела, че не са негови. Но баба знаела много повече: когато носиш в себе си чужди ключове, някои врати в този живот са ти отказани, но пък всички останали врати може би са твои.
Отворила му вратата, усмихнала се и казала: Доведи си детето, да видим дали ще се разбират с моето.
И децата се заиграли, сърцата също – след година се родил баща ми.