Антимовски хан - издание за животопис и култура.

Антимовски хан е издание за животопис и култура на Сдружението на писателите в Добрич. Понастоящем излиза като списание, наследник на едноимения вестник с 10-годишна история. Събира поезия, проза, есеистика, интервюта, краезнание, други форми на литература, както и отзиви от всички сфери на изкуството и културата на творци от Добрич, Добруджа, страната и чужбина. С него живее духът на Йордан Йовков. Може да откриете още нови преводи, първи стъпки на млади автори, препоръчани книги на местни автори, обяви за конкурси, събития и др.. Антимовски хан - статии :: ПОСЛЕДНА СПИРКА ЗА САМОТАТА"

ПОСЛЕДНА СПИРКА ЗА САМОТАТА

Д-р Хасан ЕФРАИМОВ е роден на 15 януари 1966 г. в с. Трем, Шуменско. Завършил е медицина в Медицински университет – Варна през 1993 г. През 1997 г. придобива специалност по акушерство и гинекология в Медицински университет – София. Работи като акушер-гинеколог в гр. Добрич. Автор е на романа „Метаморфоза“ – 2016 г., сборниците с разкази за Делиормана – „Дервишки караконджул“ – 2016 г. и „Събирачът на болка“ – 2017 г., а също и на сборник с разкази на съвременна тематика „Паралелен свят“. Стилът му се определя като магически реализъм, преплетен с постмодернизъм. Характерно за автора е, че освен издаваните книги на хартиен вариант, свободно споделя произведенията си в интернет.
Има публикувани разкази в десетки интернет страници, ежедневници и списания. Особена популярност придобива след разказа си „Шейтаните от тавана на гара Хитрино“, посветен на трагедията в гара Хитрино.




Някой път, ако не дай си Боже, ви потрябва линейка и тя все не идва, знайте, че не е заради лекарите. Те не седят в отделението и не пият кафе. Гарантирам ви го. Не бързайте да кълнете. Просто е дошъл моментът да платите за мълчанието и бездушието си. Звучи грубо, нали? Да, от истината винаги боли. Ако кажете, ще замълча и няма да я изрека пак. Но аз ще я произнеса, а вие продължавайте да мълчите. Били сте млади. Животът е бил пред вас. Всичко е било един безкраен купон. Не, не сте живеели – летели сте. Не ви е интересувало какво се случва из болниците. Та това е било толкова далече. Дори и на ум не ви е идвало, че някоя прекрасна вечер ще предадете Богу дух именно там. Докато си пиете ракийката, журналистите са излъчвали поредната сензация за умряло дете, поради липса на линейка. А вие в пиянски екстаз сте попържвали убийците в бяло. На сутринта, изтрезнели, сте си казвали: „По дяволите, какво ме интересува това!“ После всичко се е забравяло. Докато лека-полека годинките не са се претърколили. Тогава постепенно сте осъзнали, че смъртта е някъде там и ви дебне, стаена в мрака, за да ви стисне за гърлото. Прави го без жал. Повярвайте ми! Хиляди пъти съм виждал зова за помощ в очите на заминаващите. На сутринта слънцето изгрява отново, но не за тях. Някъде, някой се влюбва, друг заминава на пътешествие с любима, трети си купува кола. Животът продължава. Но всичко това е временно. Истинска е само смъртта. И да се правите, че не я виждате, няма да я избегнете.
Господарите продължават да ви държат без лекари. Просто не им дават пари и те бягат. Не им дават, защото не искат да ви лекуват. Това е толкова скъпо. Без това ще се гътнете някой ден. Тогава защо да дават пари за лечение? А и вече сте никому непотребен. Умирайте си там тихо и кротко и да приключва всичко. Много по-лесно е да обещават, а вие да си мислите, че те говорят истината. Някой да ги е чул, някога да са изрекли нещо, което е истина?
Лекуваме социално слабите на държавата. Нямат осигуровки и лични лекари. И къде да идат хората? Чакат да мине работният ден и бързат в Бърза помощ. Дори не са болни. Може да са леко настинали и това е. Нямат и пари за лекарства. Задръстват коридорите на приемното. Възмущават се, че става бавно и сме неучтиви. Нищо че ние вътре обдишваме смъртник. На всичкото отгоре са и пияни. После, като влязат, продължават да се карат и викат. Много често и бият. Опитвали са се да бият и мен и моментално са ставали наши пациенти. И през ум не им минава, че може да има и лекари бивши боксьори. Удрям само веднъж и започвам да викам. Десетки болни стават свидетели как лекарят е бил нападнат. Нападателят, докато е гонил лекаря, се е ударил във вратата. Всички се подписват на драго сърце, като знаят, че после ще влязат при нас. Винаги идва и полиция. Няма да ни е гадно само на нас я? Тогава, мераклиите да бият доктор, удрят дубъл – заминават на топло с превръзка на счупения си глупав нос и с белезници на ръце. Та мен законът ме пази. Аз съм на служба. Отнасят и някоя друга палка от полицаите. Не е вярно, че днешната полиция не бие. Ако знаете само какви неща правят в тъмнината на нощта, отстрани до паркинга като чуят, че някой е нападнал лекар? След това ги вкарват в багажника на патрулката и отиват да пият кафе.
И докато го вкарват в багажника на патрулката, аз току-що съм проводил някого към вечните му покои. И близките му също искат да ме бият и съдят.
И как тогава да се държа с беден, социално слаб, който на всичкото отгоре не е и болен, а е пиян? Да му се усмихвам, заради тия осемстотин лева, дето ми ги плащат ли? Ще стане, ама в шестък.
Напоследък съм много добре. В приемната на отделението поставихме една стъклена витрина. Медалите и грамотите ми са там, на показ, заедно с моя снимка. Върши чудесна работа. Няма по-учтиви от нашите пациенти в цяла България.
Много от социално слабите нямат и пари, за да дойдат до болницата. Коли нямат. Нямат и за такси. Просто искат линейка. Диспечерките се опитват да сортират кои повиквания са важни и кои не. Но те лъжат на поразия. Затова линейките хвърчат. Някой през това време умира, защото друг го засърбял носа.
Обслужваме и луди. Повечето вече са такива. Държавата не си прибира лудите, за да не ги храни наготово и ги пуска на нашата глава. Безброй са и фалшивите сигнали за линейка.
Още ли се учудвате, че няма лекари?
Баба Кера... Идваше за кой ли път в спешното. Само в моите смени го беше правила повече от стотици пъти. Беше най-здравата старица на света, но това не ѝ пречеше да ни тормози постоянно. Е, поне не биеше. При всяко посещение ѝ правехме безплатни изследвания на гърба на данъкоплатците. Това, кръв и урина изобщо не ги споменавам. Имаше безброй кардиограми, рентгенови снимки, скенери, ядрено-магнитни резонанси. Линейките хвърчаха, за да водят лекари на разположение, които да изследват баба Кера по спешност. Беше ми станало навик, в началото на всяко дежурство да питам:
— Баба Кера дойде ли вече?
В случаите, когато пропускаше да го направи, към полунощ промълвявах притеснен:
— Баба Кера не дойде. Да не се е случило нещо лошо?
Да не бях го изричал. Скоро довтасваше.
— Оф..., оф, докторе-е-е-е, умирам – почваше още от вратата.
— Няма ли да го направиш най-накрая? – посрещах я аз.
— Недей така, синко, недей. Тежка е смъртта, тежка е.
Говореше така, сякаш я беше преживявала стотици пъти. А може и така да е било. Баба Кера беше способна на всичко. Имитираше всеки път различни заболявания. Навярно в къщи е имала десетки медицински учебници, които е заучавала чинно през деня. Да, така ще да е било, иначе нямам обяснение – някои работи знаеше по-добре и от мен.
Много често, при поредното ѝ посещение казвах на екипа:
— Давайте изследванията от снощи.
— Ами, пикня няма ли да ми пуснете? – не оставаше по-назад и се възмущаваше всеки път и баба Кера.
— Вие още ли не сте пуснали пикня на госпожата? – развиквах се към сестрите и наставаше всеобщ смях.
С презрително изражение на лицето, баба Кера се обръщаше към медицинските сестри и изричаше назидателно:
— Аз казах ли ви, че докторът ще иска пикня?
После се помъкваше към тоалетната.
Една вечер баба Кера пак ни беше навестила. Закачихме я на безплатната система, на която тя държеше много. Този път имаше силни болки в далака. Физиологичен серум лекува чудесно болки в далака. Стига пациентът да иска да бъде излекуван. Преди да ѝ закачат системата, отново изброих десетина силно действащи препарати на сестрите. Винаги го правех пред нея. Естествено, те не поставяха нищо в системата. Никога не извършват назначение, което не съм написал в листа и не съм се подписал. Това е закон в болницата. Устни нареждания не вървят при лечението. Като по чудо тази вечер нямаше работа. Всъщност, беше празник и в момента пациентите ни се наливаха с ракия и мазна руска салата. Щяха да почнат да идват след малко като се напият. Засуетих се при баба Кера и след малко приседнах на леглото ѝ.
— Ох, веднага ме отпусна. Господ здраве да ти дава, синко – изрече с облекчение тя, след като магическият буламач, наречен физиологичен серум потече във вените ѝ.
В ръцете си държеше някакви снимки, които милваше и целуваше през цялото време.
— Бабо Керо, защо го правиш? – попитах я в прав текст.
— Кое?
— Няма ти нищо. По-здрава си и от мен. За какво се мъкнеш постоянно при нас. Има толкова много болни хора, а ние си губим времето с теб. Някъде навярно умира някой, докато се занимаваме с теб.
Тя помълча известно време, после отново целуна снимките и промълви:
— Ами, само вие работите вечер.
— Моля?
— Само вие работите нощем, а и никога не ме гоните. Посрещате ме винаги добре. Има една малка подробност – трябва да съм болна. Затова се разболявам.
Не можах да изрека нищо, само стоях и я гледах мълчаливо.
— Всъщност, много съм болна. Не може да си представиш колко съм болна, докторе. Но ти нямаш такива апарати, с които да ми хванеш болката. Затова си мислиш, че се преструвам. Болна съм от самота!
— От самота?
— Да, от самота.
Не изрекох нищо друго. Познавах толкова добре самотата. И болката от нея. И лекарства за самота наистина нямаше. Ако имаше, иглите постоянно щяха да стоят вкарани надълбоко в моите собствени вени. Едва ли щях да позволя някой друг да припари до тях. Самотата се впива дълбоко в душата ти. Сграбчва те за гърлото. Първо убива мечтите ти. После и желанията. Усмивката и без това е изчезнала отдавна. Докато не се превърнеш в каменен обелиск на самотата. Идва време и вече не трепва нищо в теб. Започваш дори да мразиш другите хора. Живееш си в свой собствен свят, където няма никой друг. Ако случайно някой се опита да навлезе в твоя свят, браниш го с психотична настървеност. Не допускаш никого в света на самотата си. Знаеш, че иска да навлезе там, за да те нарани. За да ти причини отново болка. Просто поредният садист. Търси нещо свое в твоя свят. Идва заради себе си. Не заради теб. Затова и работех толкова много. Това беше моята пътека да избягам от самотата. Може би по някакъв начин се опитвах да помогна на хората да избягат и те от самотата си и да бъдат щастливи?
— Децата ми се запиляха там, където залязва слънцето – продължи баба Кера – Навярно мястото е огромно, щом се побраха и моите слънца. Разправят, че и слънцата на други потънали там. Но другото слънце сутрин винаги се завръща отново. Моите слънца защо не го правят? Та те светят хиляди пъти по-силно от това, което е на небето. За какво ми е това слънце, като ги няма моите слънца? А само как ухаят. Усещал ли си слънцето да ухае, докторе?
— Не...
— А моите ухаят. Не само светят, а и ухаят. Ухаят на пролет и живот. Но ухаят на някой друг. А този някой друг дори не ги обича. Не ги обича колкото нищожна част от моята душа. Когато бяха малки, ги миришех по цял ден. Прегръщах ги и дълго поемах аромата им в сърцето си. И този аромат ме опияняваше. Не ходех, а летях в небесата. Изплитах им плитки... Вплитах косите им в безброй златни нишки. Как мислиш, докторе, сега дали някой им изплита плитки?
Не изрекох нищо. Просто продължавах да седя и да я гледам.
— Имам и внуци, но и от тях само тези снимки – продължи тежко болната от самота старица, за чиято душа аз с лек не разполагах. Пък аз си мислех, че не е болна от далак. Само това знаех. – Пораснаха, а ги видях само няколко пъти. Не можах да ги нацелувам. Не тичаха в моята градина. Тичат някъде там, из чуждите земи. Чуждата роса мокри краката им. Кажи ми, докторе, може ли чужда роса да умие краката им?
— Не...
— И чужд вятър вее косите им... Та какво му имаше на нашия вятър? Той не заслужаваше ли да си играе с техните коси? И дъгата над гората не зърнаха никога. Появява се винаги след летния дъжд. Единият ѝ край се губи в небето, а другият е легнал точно над южния край на гората. Навярно там е по-топло. Дори дъгата търси топлина. Защо тогава не ляга над северната част на гората, а все над южната?
Още дълго си говорихме с баба Кера тази нощ. Всъщност говореше само тя, аз мълчах и слушах. Не я прекъснах нито веднъж.
В приемната се раздвижиха. Явно пациентите вече бяха поели достатъчно алкохол. Сега отново ние щяхме да берем последствията.
— Стажантите да поемат всичко – изрекох на една сестра, дошла да ме предупреди, че се е напълнило с народ – И само да са ме извикали за нещо.
— Да не сте болен, докторе? Не изглеждате никак добре – притесни се тя.
— Болен съм от самота – изрекох и намигнах на баба Кера – Няма да работя тази вечер! Аз ли съм най-големият баламурник на този свят? Да ми направят кафе!
— Има направено в кабинета ви, докторе. Студено, както го обичате.
— Да, благодаря!
Сестрата не изрече нищо и изчезна учудена по посока на стажантите, за да им съобщи, че ще трябва да се препотят тази вечер.
Изтече банката на баба Кера. Лично я изключих. Сложих ѝ лепенка на мястото на иглата.
— Каква чест за една старица – изрече доволно тя – Ще дойда пак, да знаете.
— Винаги си добре дошла, бабо Керо. Графика ми го има закачен отвън. И телефонът ми е там. Търси направо мен, като те надвие самотата.
Затътри се баба Кера към изхода, ненадейно излекувана от самотата си. Е, поне за тази вечер. Отидох до кабинета. Кафето ми беше сервирано на масата. Черно и студено, както го обичам. Седнах, засърбах от живителната течност и запалих цигара. Забранено е да се пуши ли? Да дойдат и да ме глобят. Да ми сложат белезници, да ме вкарат в панделата. Да ме обесят. Ако се намери кой да го направи. После да докарат ходжа за шеф екип. Да им бае и да ги плюнчи. Да ги накичва с мускички. Може и да оздравеят. Никой и с пръст не може да ме докосне. Върл професионалист съм след многото години работа. Много дори не живеят толкова. Днес замина първият моторист за годината. Открихме сезона за пъпчиви и глупави донорчета. До края на сезона ще станат около пет. Чувате ли? Още четири момчета ще загинат. Приберете им моторите на тези глупаци. Няма смисъл да си спомните за думите ми, когато заплачете. Направете го сега! Аз съм незаменим. Десетки няма да ви го кажат, защото нямат глава и душа. Просто няма друг баламурник, който да върши работата. Затова от доста време изобщо не ми пука от нищо и от никого. Станал съм като бясно куче. Ръмжа на две страни като подивял. Та аз без това съм умрял от самота. Кой какво може да ми направи?
Звънна телефонът.
— Докторе, някакъв легнал на леглото в интензивния сектор – почти крещеше сестрата от кардиологията. Беше някакво младо момиче. Работеше отскоро при нас. Сякаш нямаше какво друго да прави, та беше се навряло в тази катафалка, наречена болница, за да гледа как умират старците. Имаше толкова много начини да си изкарва хляба. Пък и беше красавица. За какво ѝ беше да работи изобщо? Винаги можеше да забърше някой смотаняк и да му смуче душичката. Наистина, глупаците нямаше да свършат никога на този свят.
— Че прав ли да стои? – отвърнах ѝ неучтиво.
— Ама, докторе...
— Какво, малката? Казвай, че ми лазиш по нервите вече.
— Докторе, той лежи в интензивния сектор, където обдишваме смъртниците.
— Че обдишвай го тогава. Вземи и някой от стажантите, че да види как става.
— Ама, докторе, той не е от нашите болни.
— Гадже имаш ли?
— Не...
— Няма да имаш, я! Като си се навряла тук. Взимай го в къщи тогава.
— Докторе, вие не разбирате. Дошъл е отвън, влязъл е в интензивния сектор и е легнал на леглото. Никой не го е прегледал, не го е приемал. Не е чекиран. Не трябва да е тук. Не съществува в регистрите.
— Че аз какво да направя? Да не съм и полицай?
— Моля ви се, докторе, направете нещо. А и е много страшен.
— Добре, идвам. Само да си взема пистолета. Не мога едно кафе да изпия от вас. Дупето си поне можете ли избършете сами?
Отидох до интензивния сектор. Сестрата ме посрещна в коридора. Наистина беше много красива. Гледаше ме безпомощно в очите. Обичам да ме гледат така красиви жени. Опитваше се отново да ми обясни какво се е случило. Оправдаваше се. Надяваше се да не се скарам.
— Остави сега това. Как се казваш, красавице? – изрекох, докато съзерцавах красивото ѝ лице.
Тя се смути за момент. После, виждайки че чакам отговор, изрече срамежливо:
— Трендафилка...
— Моля? Трендафилка?
— Да, Трендафилка. Така са ме кръстили. Аз какво съм виновна? И аз не си харесвам името, но какво да направя?
— Затова нямаш гадже, нали? И сигурно ти викат Филка.
— Да...
— Добре, Филке. Виж, много ти е хубаво името. Хареса ми много.
— Наистина ли?
— Да... И ти си много красива.
Руменина покри бузите ѝ. Изведнъж ръцете ѝ станаха излишни и дълго време се чудеше къде да ги дене.
Тръгнах към интензивния бокс, където според Филка лежеше болен, който не беше наш, а на някой друг. Може би на самия Господ.
— Дядо Стойчо, ти какво правиш тука, бе? – изрекох като видях стар познайник – Аз казах ли ти да не идваш повече, докато съм на работа?
— Докторе, умирам...
— Знаеш ли откога чакам този момент, ама само говориш и нищо не правиш.
— Докторе...
— Не ме докторосвай. Как влезе тук?
— Вратата беше отворена...
— И като е отворена, трябва да влизаш ли? Тука да не е затвор, че да се заключваме?
— В приемната беше пълно с народ, а аз умирах.
— Знаеш ли, дядо Стойчо? Някой път наистина ще дойдеш болен и никой няма да ти обърне внимание. Така и ще си пукнеш. Искаш ли да ти разкажа една случка?
— Ще ми е приятно.
— Нали умираше? Слушай сега... Аз съм селянин, не знам, дали знаеш? Роден съм в генгерлика. Там и израснах. Имаше един човек на село. Беше лъжец като тебе...
— Аз не съм лъжец, докторе.
— Мълчи и слушай. Та една вечер му се запали къщата. Викаше оня, крещеше, но никой не се вдигна от мястото си. Всички си мислеха, че пак лъже. Така и си изгоря. Та и ти, дядо Стойчо...
— Докторе...
— Ставай и да те няма. Отивай някъде другаде да си лекуваш самотата. А наистина като почнеш да умираш, ела. Ще направим каквото можем.
Дядо Стойчо се надигна и протестирайки се замъкна към изхода. Беше от редовните ни болни, но от тази вечер вече знаех диагнозата му, благодарение на баба Кера. Беше болен от самота, както вече повечето от жителите на тази страна.
Излязохме в коридора със сестрата. Тя, през цялото време подскачаше от радост, че се е отървала от болния, който не беше наш болен.
— Кафе можеш ли да правиш, красавице? – попитах я тогава.
— Ама, разбира се. Ще ви направя най-хубавото кафе на света. Но имате ли време?
— Разполагам с цялото време на света.
— Не ви ли чакат?
— Отдавна никой не ме чака.
— Обикновено все нямате време. Срещала съм ви стотици пъти из коридорите. Дори не ме поглеждахте. Десетки пъти идвахте и на консулти. Аз ви говорих, а вие дори не ме чувахте. Даже веднъж си поплаках след това. Исках да ви обясня за един болен. Но вие говорехте с онези дъртите..., докторките и не ме отразихте изобщо.
— Ха-ха-ха...
— Та, какво ли можете да си кажете с мен? С Трендафилка... Вие сте толкова високо, а аз... Изчела съм всичките ви книги. Плакала съм с тях. Исках да говоря с вас за тях, но не знаех как да го направя. Когато се съберем с приятелки, ги обсъждаме. Искат да ги запозная с вас. Но как да го направя? То и мен някой трябва да ме запознае с вас.
— Чела си книгите ми?
— Да. По няколко пъти...
— А какво стана с болния, за който си искала да ми обясниш?
— Умря...
— Те, всички умират.
— Е, не всички. Виждала съм десетки пъти как спасявате хора. Веднъж ви сънувах...
— Навярно съм псувал.
— Не, бяхте толкова красив. Видях душата ви. И тогава разбрах, вие сте най-големият лъжец на света.
— Лъжец?
— Да... Ходите с маска. Хората виждат лицето ви, но не знаят, че това не е истинското ви лице. Сложили сте една жестока маска и с нея ходите навсякъде. Не давате на никого да надзърне зад нея. Плашите хората с нея. Показвате им колко сте лош. Искате да им кажете – „Не ме наранявайте пак, че съм много лош“. Наранявали са ви много, нали? Всъщност, вие си живеете във ваш собствен свят. Избягали сте от този... Където има само ваши себеподобни.
— Да не си и психолог?
— Да, завърших психология, но не можах да си намеря работа. После завърших за медицинска сестра.
— Извинявай, че не съм те забелязвал. Навярно съм бил слепец. Пък и бях много болен напоследък.
— Болен?
— Да, болен...
— От какво? Ако смея да попитам.
— От самота...
— От самота?
— Да, от самота. Но го разбрах едва тази вечер.
Наистина беше най-хубавото кафе на света. Беше най-хубавото кафе, което бях пил някога през живота си. Нямаше нищо общо с оня буламач, дето ми го правеха долу, в приемната. Стажантите ми звъннаха няколко пъти, за да се консултират. Справяха се добре момчетата. Наистина щяха да станат добри специалисти. Бях сигурен в това. Но нямаше да спра да ги тормозя и гоня. Щях да ги гоня като финикийци, докато не се превърнеха в роботи, изпълняващи протокола при всеки един случай. Не, нямаше да ги науча да спасяват хора. Как да ги науча на нещо, което и аз не знаех? Та аз себе си не мога да спася. Спасява оня, дето е горе. Ние само изпълняваме протокола. Понякога спасяват и сестрите.
— Мога да ви спася от самотата ви – изрече красавицата-сестра-психолог, гледайки ме в очите.
— Много са ми го казвали преди теб..., но след тях самотата винаги ставаше по-силна.
— Мога да ви излекувам.
— И това съм чувал.
— Мога след това да ви имунизирам, за да не се разболеете никога повече.
— Една дори ми казваше че е последна спирка за мен. Последен пристан... Но самата тя отплава отдавна надалеч.
— Ще пробвате ли все пак?
— Да, винаги приемам предизвикателствата. Решава оня, дето е горе. Аз само изпълнявам протокола.
Прегърнах я. После я целунах. Имаше най-сладкия вкус на света. Подобно на кафето, което изпих от нейните ръце. Сълзите се стичаха по снежнобелите ѝ бузи. Скоро намокриха жадните ми устни и се вляха към пресъхналото ми за обич гърло. Поеха навътре в мен и достигнаха там, където беше разположена самотата, дебнеща в мен и разяждаща ме безжалостно. Откриха мястото безпогрешно и разтопиха самотата ми за миг. Някъде дълбоко в мен се зароди вик, напиращ да разтърси целия свят.
— Последна спирка... Аз съм последна спирка... Никоя друга не може да бъде последна спирка... Били са само лъжкини, обикновени лъжкини... Аз съм твоят последен пристан... След мен е оня, дето е горе... Лично ще те предам в ръцете му някой ден... Ще затворя очите ти с устни... После ще плача, докато някой ден не се срещнем отново – повтаряше през цялото време.
Оттогава съм друг човек. Самотата ме изостави. Отлетя нанякъде, за да търси някоя друга нещастна душа. Тя винаги преследва нещастници. Пресреща ги, стаена в сенките на мрака. Дебне в подла засада. Напада в гръб, без жал, без скръб и печал. Като бясно куче. Пристъпва безмълвно на пръсти в тъмата. Вероломно обсебва сянката, разпростряла се без никаква опора по земята. Сенките са най-беззащитни. После похищава и оголената душа. Никога не оголвайте душата си! Пред никого. Независимо какви лъжовни слова ви изрича. Думите са част от коварния и пъклен план на самотата. С тях тя замъглява съзнанието, за да заспите блажено и да не усетите плячкосването на душата. Най-много се пазете от силните думи. Те са най-лъжовни и измамни. Думите винаги са коварни. Истинската обич не се изрича никога. Знам го от кучето си. То само мълчи. После нямо и би умряло за вас, ако се наложи. Без дума да обели отново. Може да се оголите само пред майка си. Тя е ваш подъл и коварен съюзник. Но пред дъщеря си не го правете.
Дълго върлува самотата из вътрешния ви мир. Размътва съзнанието, докато всеки разум не ви стане чужд. Отнема вдъхновението от живота. Унищожава естеството на самата ви същност. Мислите и чувствата безславно се предават. Знаете ли? Самотата е предвестник на небитието. Самотата е небитието още в този свят. Самата смърт я изпраща. Тя е самата смърт. Затова възрастните хора са и най-уязвими. Те са толкова близо до предела на битието! Ходят по перваза на реалността. Оттатък вече е несъществуването. Изоставени, захвърлени, напуснати, отхвърлени..., откъснати от целия свят. Хортуват си само с последния си дъх. Та кому е потребна умираща старица? Всеки бяга от нея. Или самотникът, легнал на леглото в интензивното. Всъщност... Търсел е спасение дядо Стойчо. Искал е реанимация на душата. Очите му молеха за живително обдишване. Разбрах това добре. Усетих го със сетивата си. Искал е да вкараме дълбоко в недрата на изоставената му душевност живителната сила на кислорода на обичта. Сърцето му плачеше за електрошок, докаран по далекопроводите на човешката жар. Мечтаеше за адреналина на човешката любов и страст. Искаше рестарт на системата... Но отново не го получи.
Вече имам нова стратегия. Когато зимата скове всичко в ледения си капан, се обаждам на баба Кера. Приемам я в болницата. На топло.
— Докторе, каква диагноза да пиша? – пита приемащата сестра.
— Пиши... Артериална хипертония. Хронична обструктивна белодробна болест. Ритъмно нарушение. Предсърдно мъждене с камерно трептене. Възпаление на далака и малко на жлъчката. Панкреатит. Хроничен обострен гастрит. Камъни в бъбреците. Камък в сърцето.
— Камък в сърцето?
— Да, камък в сърцето. Добави че е голям и студен...
— Докторе, няма повече място.
— Добре, но добави още една диагноза само. Самота.
— Самота?
— Да, самота.
И как ще ме спрете? Мога да пиша диагнози до сутринта. Документацията ни е перфектна. Сестрите изографисват по цял ден. Без това вече няма какво да правят. Над мен е само оня, дето е горе. Като свърши едната клинична пътека, я прехвърлям към втора, после към трета. Клинични пътеки дал министърът. Докато изредя пет-шест пътеки и пролетта дошла. Че колко е тя зимата? Обаждам се и на дядо Стойчо, а и още на десетки самотници. Пълня отделенията с тях. Вътре е топличко, закуска, обяд, вечеря. Е, не е като на ресторант, но самотниците не са придирчиви. Събират се по стаите и си хортуват.
Ще продължавам така, докато не въведат в регистъра на заболяванията и диагнозата самота. Тогава ще вкарам цяла България в болницата с диагноза самота. Толкова са много самотниците в тази държава.
Как сте там, където залязва слънцето? Догонихте ли го? Оставихте вашите две слънца у дома и се втурнахте да гоните чуждото слънце. Навярно не знаете, че то няма да ви стопли никога. Как ме прецакахте само! Натирихте ме аз да изпълнявам вашия дълг към родителите ви. Докато вие гоните щастието си някъде там. Гоните парите, любовта, професионална реализация, един по-добър живот. Стоте евро, които им изпращате на месец, успяват ли да прочистят гузната ви съвест? Но забравяте, че те нямат нужда от тях, а от вас. Ако те бяха ви оставили, докато бяхте малки и ви изпращаха сто евро на месец, как щяхте да се чувствате? Но те не го направиха. Затова сега умират самотни, изоставени и забравени в някоя панелка. Викат... Викът им прорязва тъмнината над пустия град. Но няма кой да го чуе. Не умират блажено! Не се успокоявайте! Умират в агония. В агонията на самотата.
Мразите ли ме вече?
Не мразете мен! Та аз изпълнявам синовния ви дълг. Мразете телевизора. Пуснете го, гледайте и мразете. Не мен... Аз не го пускам отдавна. Но ви беше по-лесно да избягате, нали?
Някой ден ще усетите истинска болка. Само малко още. Годините ще се изтърколят. Неусетно и вие ще станете нежелани. Никой няма да гледа повече сбръчканото лице на красавицата, която днес лети в небесата. Непонятно как ще се е превърнала в грозна старица. Самотата рано или късно достига всички. Но едва ли ще съм жив, за да ви лекувам.
Да, рано или късно всеки достига до последната спирка на самотата. Вече знам защо е измислена смъртта. За да обере самотниците от земята. Иначе какво биха правили тук, самотни, цяла вечност? Но това е последната спирка на самотата оттатък. Аз я намерих тук. Пристигнах на последната спирка... На последния пристан. Смъртта ще трябва да почака. Та аз да не съм самотник!

 

Д-р Хасан Ефраимов

С подкрепата на:

  • Община Добрич
  • Община Добричка
  • Община Каварна
  • Община Шабла
  • Община Балчик
  • Община Тошево