Рада ВЪРТУНИНСКА


Да поговорим за улиците, къщите и хората в нашия град. Хората си отиват, домовете, в които са живели, остават да живеят и след тях. Те пазят спомени за събития и човешки съдби. Останали като романтични острови, все тъй внушителни със своята старинна красота, с радостите, тъгите и тайните на онези, които са ги строили и другите, които са ги обитавали след тях. Някои добре поддържани, някои занемарени като бившия „Дом на архитекта“, трети съборени като дома на поп Александър на ул. „Л. Каравелов“ и къщата на Ненчо Касабов на ул. „Дим. Списаревски“, а „Старата къща“ на Капитанови е превърната в отвратителна кръчма. С разнообразните си стилове те не само се вписват в ансамбъла на съвременните сгради, но придават на улицата очарователна атмосфера, омекотен, облагороден повей на отминали времена.
 Всеки дом има свой собствен облик, свой архитектурен стил и дори емоционално въздействие. Те свидетелстват за имотното състояние на своите притежатели, за тяхната култура, вкусове и предпочитания. По облика на сградите четем миналото на града. Те са неговата памет, историята, развитието и благосъстоянието на един народ. Освободен от столетни принуди, покорност и безпросветност, все още беден, той се устремява към красотата на европейската архитектура и изкуства.
За съжаление, свидетели сме как безобразно се рушат старини, защитени от Закона за архитектурните паметници, произведения на изкусни майстори-строители, за да се угоди на вкусовете и претенциите на мегаломани и властници, както беше при социализма и на устремени към богатство и лукс, на духовно ограничени новобогаташи, както е сега. Те посегнаха и събориха една култова за добричлии сграда с форма на подкова и 40 гръмоотвода на покрива – Първата в града Мъжка гимназия, в която са се възпитавали и учителствали скъпи за добруджанци имена. Освен на ученически стачки против порумънчването на българските училища, то беше свидетел и на цинцарски кланета на добрички граждани, празнуващи Нова година, известно като „кървавия ревилион“ в края на 30 те години на ХХ-ти век.
Вандалски беше разрушен централният площад „Шадравана“, сега „Свобода“. Сградите, които го обграждаха, представляваха забележителен архитектурен ансамбъл в стила на „Версай“, с какъвто малко градове могат да се похвалят. Той бе израз на следосвобожденския материален и духовен подем на населението. С повече въображение биха могли да го вградят в новото строителство, както е в цяла Европа и още по-близо в гр. Русе. Освен площада, те заличиха почти цялата улица – сега „Независимост“, за да построят безлични, сиви, еднотипни грамади, които не радват окото,, а предизвикват носталгия, униние и скука.
Археолози разкриват руини и реставрират древност, ние рушим и пътуваме по света да се любуваме на Акрополи, Колизеуми и Арени. За съжаление, не сме като флорентинците, които се вдигнали срещу „модерен“ проект за галерия „Уфиции“, а ние не можахме да защитим един малък град с няколко оригинални сгради. Мълчахме страхливо, когато разрушаваха училище „Райко Цончев“, защото пречело на гледката на един началник. Мълчахме и когато събаряха театър „Модерн“ – исторически културен център по време на румънското владичество, дома на първата добричлийка д-р Калина Муцева, завършила медицина. Този дом бе импозантен със своите 37 стаи, с великолепната си фасада и блестящо обзаведени аптеки на първия етаж. Заличиха и дома с паметната плоча на Христо Стефанов, убит пред него от наемен убиец, порумънчен българин. Банката, която заемаше огромно пространство между двете улици с фасада към „Независимост“, с полусферичен навес от ковано желязо и разноцветни стъкла пред официалния вход и ниска дантелена оградка към бившата ул. „Васил Коларов“. Свидетел съм как безпомощно се блъскаше „стоманената круша“ в нейните дебели стени и дълбоки трезори. Сега там са регионална библиотека „Дора Габе“ и концертна зала „Добрич“. Също грамади. Много бетон и никакво изкуство. Като продължение на безвкусицата и израз на творческо безсилие е и паметникът на ген. Колев, копие на паметника на Чардафон в Габрово, обогатен с една панаирджийска музикална кутия. Много дълго се напъва планината, за да роди мишка. Но… както казват философите: „O, tempora, o,mores!“ Добре, че Никола Тахтунов, който не е добруджанец, но е Йовков в изобразителното изкуство, остави няколко платна, между които и споменатите сгради, улицата забулена в синкавата мъгла на припадащата вечер, капелати дами в дълги рокли и елегантни мъже с каноте и бастунчета… Сънища!
Ще започнем нашето пътешествие към архитектурното наследство на Добрич от ул. „Независимост“, някога „Главна“, променила името си според режимите, което показва тяхната нетрайност и преходност. Тя започва от градската „чаршия или „Шадравана“, пресича почти половината град на запад и завършва до пресечната „Добричка епопея“. До преди 45-50 години по улица „Главна“ се намираха красиви къщи, магазини, книжарници, скромни бирарии с лятна градина и посещавани след неделна разходка уютни сладкарници. Макар и в различни стилове и допустима еклектика, според времето в което са строени, те бяха в хармония и продължение на
централният площад „Шадравана“. Все пак от дясната страна на ул. „Независимост“ са запазени няколко красиви сгради като къщата на Вандови на ъгъла на „Независимост“ и „Страцин“. През 40–те години на ХХ – век там се помещаваше една от най-елегантните книжарници на Радилови. Следва къщата на Гутенберг по-известна като дома на д-р Янакиев, а на ъгъла на „Независимост“ и „Хр. Смирненски“ е изящната сграда на Радеви, сега цветарски магазин.
Ние ще спрем пред дом № 6, в който живее дъщерята на д-р Янакиeв – Божанка Тонева. Преди да представим къщата, ще поговорим с г-жа Тонева за нейното потекло, за дядо ѝ, който построил къщата.
За рода Ючормански се знае много или почти нищо. Фамилията се свързва предимно с името на Никола Ючормански и сполетялата го злополука. Той е бил един от най-богатите чифликчии и износители на зърнени храни, но твърде малко се знае как Ючорманските са придобили своите несметни богатства. За основоположник на рода се счита Христо Георгиев, придошъл в Добруджа от Новозагорско. Той се заселил в с. Ючорман /днешно Тригорци/ и се занимавал с търговия на добитък-джелепин. Бил единственият българин в това чисто турско село. Закупил много земя. След време в селото придошъл и Петър Ненов. Той изкупил от турските бейове и останалите чифлици. Така двамата българи станали собственици на цялото село и земите около него.
По време на Освободителната война от 1877-1878 г. Димитър, синът на Христо Георгиев от втората му съпруга, заедно със синовете на третата съпруга, гъркинята Агора Чакалополу, успели да преминат фронта при опожарената вече Каварна и се озовали при руснаците. Продължили да се занимават с търговия на добитък и станали доставчици на коне и други животни за руската армия, от двете страни на Дунава. Закупували на безценица животни от освободените вече земи, и ги препродавали скъпо и прескъпо. Така натрупали своите капитали. Предприемчиви и практични, те се възползвали от ситуацията и започнали да изкупуват чифлиците на изселващите се турци. Земите им обхващат почти цялото добруджанско причерноморие от Одърци до с. Раковски – Каварненско. От синовете на Агора от първия брак, при нея, в България, останал само Янаки. Другите се върнали в Румъния. Докато пастрокът на Янаки бил още жив, той поел управлението на чифлика в Тригорци. Негов внук е д-р Божидар Янакиев. Чифликът на Димитър /Кискинов/ Ючормански се намирал в с. Караяпулар /дн. Кремена/ община Балчик. Неговата внучка, дъщеря на сина му Николи – Добринка, е съпруга на д-р Янакиев и майка на Божанка Тонева. До тук с родословието. Николи Димитров Ючормански закупил дворно място в Добрич от Петър Икономов. Възложил на арх. Ганчо Иванов проектирането и строителството на двуетажна, двуфамилна къща, предназначена за зестра на двете му дъщери – Добринка – първи етаж, и Мара – втори етаж.
Младият и талантлив архитект се е съобразил със стила на съседните сгради и създава една поетична архитектурна творба, в стил късен сецесион. Изчистени и омекотени линии на двойните прозорци с окръглени рамки. На втория етаж покрита тераса, а откъм фасадата кокетен балкон, обрамчени с желязна дантела и като корона над цялата сграда, една мансарда с богата украса. Цялата къща излъчва спокойствие, свенлива красота и уют. Тя е в хармония със заобикалящите я сгради. Площта, на която била построена къщата, не била достатъчна за мащабите и замисъла на Николи. Той искал да я огради с обширен двор за цветни и овощни градини, но Икономов отказал да му продаде повече от това, което вече отделил от собствения си имот.
Дъщерята на Николи – Добринка, интелигентна, образована и наследница на стотици хектари земя, била добра и желана партия. Но тук също са се проявили интересите за неделимост и уедряване на имотите. През 1930 г. тя се омъжва за д-р Божидар Янакиев /1896-1960/, внук на Агора, без кръвна връзка. Завършил медицина в Грац – Австрия, специализант в Университетската клиника за вътрешни болести „Шарите“ в Берлин. В началото на 30-те години на ХХ в. открива в Добрич първия медицински кабинет и го оборудва с модерна апаратура за радиоскопия, радиография, ултразвуково лъчене и т.н. Д-р Божидар Янакиев има съществен принос за развитието на учебното дело и културния живот на Добрич по време на румънската окупация. Той поддържа връзки с учени в България. През 1933 г. в дома му гостува проф. Асен Златаров след няколко сказки пред добричката културна общественост.
Д-р Божидар Янакиев и Добринка Ючорманска имат две деца: Николай Б. Янакиев – проф. икономист, живее в София, и Божанка Б. Тонева – пианистка и дългогодишен корепетитор на хор „Добруджански звуци“. Синът ѝ Божидар Тонев е художник. Семейството му обитава сградата на ул. „Хр.Смирненски“ и „Независимост“, построена от д-р Янакиев за лекарски кабинет.
Мара Ючорманска – Вандова по съпруг, има дъщеря Юлиана – зъболекар. Неин съпруг е д-р Ангел Маринов. Собственик на втория етаж е синът му Ивелин Маринов – архитект. Живее в Торонто – Канада.
Юлиана, по-известна като Жени има и дъщеря – Мария Ангелова Маринова, родена 1967 г.
Информация и снимки, които се публикуват за първи път, ми бяха предоставени от г-жа Тонева.

Уважаеми читатели, започнахме с дома на д-р Янакиев, макар да не е първият на ул. „Независимост“. Ще продължим, без да спазваме хронология и последователност на сградите, систематизирани по улици. Това ще направим по-късно, а сега се налага необходимостта да използваме автентични източници, разкази и документи от самите собственици, за да бъдем точни в своето изследване.
В Добрич има над 100 такива сгради. Да запазим паметта за тях преди някой да реши да ги събори. Обръщаме се с молба към всички собственици или обитатели в такива къщи със стара архитектура, да ни оказват съдействие, за да създадем един цялостен албум с архитектурното наследство на Добрич.