Антимовски хан - издание за животопис и култура.

Антимовски хан е издание за животопис и култура на Сдружението на писателите в Добрич. Понастоящем излиза като списание, наследник на едноимения вестник с 10-годишна история. Събира поезия, проза, есеистика, интервюта, краезнание, други форми на литература, както и отзиви от всички сфери на изкуството и културата на творци от Добрич, Добруджа, страната и чужбина. С него живее духът на Йордан Йовков. Може да откриете още нови преводи, първи стъпки на млади автори, препоръчани книги на местни автори, обяви за конкурси, събития и др.. Антимовски хан - статии :: ДА НАМИГНЕШ С УСМИВКА"

ДА НАМИГНЕШ С УСМИВКА

Драгомил ГЕОРГИЕВ


Всеки творец чрез своите видения, мечтания и въображение моделира, играе и създава като малкия принц на Сент Екзюпери истории, сюжети, герои, в които и с които желае да живее или да се раздели завинаги с тях. В дебютната си стихосбирка, след като натрупа толкова много опит в пространствата на словото в прозата, Красимир Бачков ни кани на среща със своята душа. Опитният читателят преоткрива в нея своя съвременник в способността му артистично „да намигнеш с усмивка“ на всичко около и вътре в нас.
 Неговият любим двойник е човекът хедонист, който обича богатствата на живота. Светът около него е „пъстро кафене“ /Тони Димитрова/, в което има различни типове и съдби. Конфликтите са морални, социални, естетически и дори битови. Редуват се успехите и неволите, възходите и паденията, идва времето на преосмислянето и прозренията, на истините и болката за направеното и пропуснатото. Засилват се състоянията на недоволство, на сърдитост и протест, стига се до гняв от провалите и тежките загуби през годините и времето. Разширява се болката, а словото сгъстява енергията до сатиричното от новото отрицание на класическите темели като родина, човек, общество. Важно е един текст да пробужда асоциации, размисли, спомени и да ражда болка след творческия процес на четенето „влизане“ и „излизане“ в историите, героите, откровенията. До този катарзис се стига след срещата със стихосбирката „Не за всеки“ на нашия приятел Красимир Бачков.
 През 60-те и 70-те години на миналия век се роди новаторската естетическа тенденция на мощното навлизане на големите наши поети Валери Петров, Георги Джагаров, Иван Пейчев, Недялко Йорданов, Стефан Цанев в света на драматургичното и се роди „лирическата драма“. В нашето съвремие в начало то на 21 век поети са примамени към прозата и драмата, но по-малко са тези като Красимир Бачков, които след натрупания опит в тайните и богатствата на късия разказ, имат потребност да си пречистват душата с „пролетните води“ /И.С.Тургенев/ на аристократичността на лириката. Ето при него се случва и нашата изследователска задача е да погледнем на това естетическо явление, за да го обясним и да откроим позитивите или негативите. Преди години на срещата ни с колегите в Шумен Краси прочете две-три стихотворения, които у мен оставиха добри впечатления, а през годините, с характерната за него настъпателност, продължи да добавя нови и нови текстове, което е доказателство за тази вътрешна за него жажда и потребност да използва магията и тайната на затворената интимна, често сакрална изповед.
 Изкуството е магия с фикционалната си представа, видение за човека като алтернатива на този около и вътре в нас. Омир мечтае за Ахил и Хектор, Сервантес за Дон Кихот, Шекспир за Крал Лир, Пушкин за Онегин, Достоевски за княз Мишкин, Ботев за вехтата войвода Чавдар, Вазов за Бойчо и Рада, Йовков за Серафим и Албена, Талев за Султана и Лазар Глаушеви. В лирическия текст добруджанският сладкодумник Краси Бачков остава верен на обичаните си герои от разказите. Неговият водещ естетически субект е до болка витален „пореден глупак“/„Опит“/, възпитаник на бог Дионисий, затова за него виното, любовта, по-скоро плътската и греховната, волността, мъжката свобода са неприкосновените пространства. „Границата на една мъжка мечта“ е „ще живееш с мен“ и за героя видението приключва, щастието е осъществено. Това е балканският стопанин, господар и владетел на Дома, за него семейството и децата са святата хармония. Виждаме ги заедно със съпругата и сина на „моя малък южен балкон“ да пият традиционната бутилка бира и „на живота с усмивка намигваме!“ Това не е „къщата“ на Атанас Далчев без „балкон“, в която се мята по яворовски новият български антихрист след поредицата от войни в началото на 20-ти век, за да търси пшениченото зрънце вяра. Това е новият българин днес, който с интелектуална артистичност и самочувствие носи културата да вижда света от много и различни ъгли. Жените във виденията на лирическия субект, както е и при автора, са великото тайнство. Те пречистват натрупаните мрачни пластове в душата на самотния и отчаян мъж, светът става слънчев, топъл и друг. Така между виното, златото и жените нашият нов Бакхус ще копае за своята голяма награда в живота и това е „една жена за мене.“/„Избор II“/. На другия житейски полюс са антигероите от времето на Ботев и Алеко – „подлярите“, „глупците“, псевдотворците, познатите „родни апаши“, за които оценката е максимално смазваща и безкомпромисна.
 От Омир до Милен Русков и Галин Никифоров светът е винаги във войни, граждански междуособици, световни икономически или цялостни кризи, преселение на народите. По земите и пътищата на света се движат като евреите на Мойсей и прабългарите на Кан Кубрат и Аспарух народи в търсенето на своето ново място под Слънцето. Художественият свят на младия поет от Добрич е свят на морална деградация и на усещането за необратимо загубване на идентичностите. Това е пространство на „обречен свят“, със зловещи „капани“/„На сина ми“/, на „тъмното“ и „черното“/„Залутан в тъмното“/, за да стигнем до деветия кръг на Дантевия „Ад“. Художественият свят става все по-мрачен и зловещ, както е в „зимните вечери“ на Христо Смирненски“ и Атанас Далчев и сме пред покъртителните видения за „логичното“/„Логично“/ в твърдението „Моята скъпа родина загива“. Следват емоционалните аргументи за „продажбите на всичко“, за новите байганьовци, които са господарите на старата ни земя и отечество и стигаме до обобщението, че съдбовно пропуснахме възможността да бъдем „стопани на това синьо небе“. Почти до точката на отчайването се стига с рефрена за „моята скъпа родина загина!“, глаголното минало свършено време исторически и необратимо захлопва железните врати за алтернативи и оптимизъм.
 Хората на изкуството са духовните мисионери, така ги нарича мъдрецът Пенчо Славейков и красиво ги издига до небесните звания за „жреци“ и „воини“ на Вярата, Надеждата и Любовта. Авторът на „Синият кон“ носи дълбоките добруджански и български корени на преминалите през вековете на „геройство и срам“/Иван Вазов/ и затова стига до библейските универсални истини и прозрения. Лирическият субект на Вапцаров от „Песен за човека“ чрез доброто на хората в затвора и извисяващата сила на песента осъзнава новата вяра за бъдещето. При Красимир Бачков в традицията на Елин Пелин от „Под манастирската лоза“ героят му след алтруистичното раздаване на всичко материално осмисля вечната колкото стара, толкова и нова истина, че с „една добрина“ можеш да се върнеш за градивен и истински духовен живот.
 Като млад поет Краси Бачков има да извърви дълъг естетически път в работата си върху лирическото слово, върху римата, музицирането, метафориката, ритъма, поантата, заглавията. Знам, че той ще навлиза сериозно в тези пространства, щом е решил да преоткрива себе си в различните ракурси на словесността. Този упорит труд си заслужава, защото е в името на безкрайното самоусъвършенстване в многообразието от методи в диалога с читателя и в доставянето му на духовна радост и удоволствие.
 Стихосбирката е „за всички“, тъй като не можем да избираме своите ценители, читатели, приятели, а изкуството предполага, изисква и е насочено към максимално широка аудитория, както е при световните режисьори Стивън Спилбърг и Джордж Лукас. В бъдеще с естетическа радост очакваме да четем нови стихове, разкази, повести, романи, сценарии на нашия приятел от Добрич. Стихосбирката „Не за всеки“ ще се превърне в добра визитка за началото му в културните светове на лириката, която е пространство на изящното, красивото, артистичното и аристократичното умение честно и топло да изречеш честните си думи пред Бога.


Никола ИНДЖОВ

ОБРЕЧЕН ДА ПРОМЕНЯ СВЕТА

Привидни преценки за поезията на Красимир Бачков

Харесвам немалко стихотворения на Красимир Бачков. Дори не мога да обясня защо съм ги запомнил, въпреки че паметта ми е претрупана с неимоверно много имена на автори и творби. Нищо чудно, защото чета и препрочитам поезия от седемдесет и пет години насам. На български – най-свидната за мене поетична реч, както и на езици, свидни на съвременници от други етнокултурни простори.
И къде в прекрасното гъмжило дочувам Красимир Бачков, особено през тази зима, прилична на препускаща през равнината конница с гриви от бели вихрушки – по израза на друг поет? Аз правя привидни преценки, което означава, че не се занимавам с наукообразни литературно-критически анализи. Ще кажа само, че неочакваният поетичен взрив на Красимир Бачков е в съкровеното духовно пространство, където отколе се въздигат Йордан Йовков, Дора Габе, Петър Славински, Ивайло Петров. Но всеобщата равнина вече е придобила освежено измерение, тя се е променила и е такава, каквото днешният неин певец я вижда. Силно художествено слово – в случая само с двадесетина стихотворения – пресъздава един приветлив, но все пак самостоен свят. Свят, „обречен да го бъде дори след дъжда“.
Добавям, че и след снега, и след слънчасалото небе. С начало и край при крепостния черноморски бряг на България. Несъмнено това е родната на поета Добруджа. „О, Добруджански край…“…

Със всичките си щури номера,
със всичките си грешки и успехи
опитах се да променя света,
да му ушия цветни дрехи.
Опитах се да правя чудеса,
опитах се и още как!
Светът видя ме, после се засмя –
пред него бе поредния глупак!

Групов портрет с поет в средата, вгледан в себе си с присмехулни очи…
Долавям багрите на поле и море, но поетът вдига нивото на живота по-високо и от природните пейзажи, и от психологическите. Нов импулс, предал нарицателно значение на същия ареал. Което направиха мнозина преди Красимир Бачков, но сега прави той. Настъпил е неговият час, предвещан вероятно с прехода от проза към поезия. След пет сборника с разкази и два романа е време за поезия. При даровитите писатели превъплъщението е обратно – от поезия към проза. При неповторимите е обратно – от епоса към лириката. И пак е привлекателно.
В неизбежното всекидневие авторите са обкръжени от критици и журналисти. Днес обкръжението около таланта може да бъде гилдийно, може да бъде медийно. Присвоило си е правото да подрежда, да предпочита, да възнаграждава. Да сравнява несравнимото, да разгадава непроницаемото. Пазете се и от вестоносците, и от венценосците! Тъй като и амбицията за удостояване с елитарност е само обкръжение. И в края на краищата всякое обкръжение отминава като галактиката, наричана от равнината Кумова слама.
Красимир Бачков е усетил върху ориста си подобна звездна мъглявина:

И се почувствах по-беден от всякога, много по-уплашен, защото
с дните и нощите минали някога, се извървя и живота ми!
Горчивината на промисъла е поезия, нали?
Вгорченият човек е поет, нали?

Толкова за първите стихотворения на Красимир Бачков. Аз ги харесвам, ето защо тук и сега споделям привидните си оценки.

 

С подкрепата на:

  • Община Добрич
  • Община Добричка
  • Община Каварна
  • Община Шабла
  • Община Балчик
  • Община Тошево