Таньо БОЖКОВ


За наскоро затвърдилия титлата си световен шахматен шампион – норвежеца Магнус Карлсен – казват , че побеждава, защото умее „да изцежда от камъка вода“ и притежава невероятно постоянство и непогрешимост. За Стефан Жечев също можем със сигурност да твърдим, че има рядката дарба „да прави поезия“, като че ли от всичко, до което се докосне – спомена и бляна, случайна среща или флирт, любовта – мимолетна или за цял живот, морето, дюните и дъжда, вятъра и птиците, търкулната по пясъка сълза… От тях той съгражда любимите си пейзажни картини и предпочитани образи и персонажи – на влюбения и любимата, на просяка и изпадналия поетичен събрат, рибарите и пазача на фара. Поетичната му дарба се захранва от наблюдателното му око, способно да открие невидимото и поетичното в делника и бита, в класната стая, на улицата, брега и равнината, сред младите и възрастните, в семейството и градското кафене. Забележително е присъствието на поетичната магия в почти всяка негова творба, колкото и миниатюрна да е понякога тя. Неговото мислене е асоциативно, метафорично, наситено с вълнения и емоции, които ни правят съпричастни към съдбата, преживяванията и емоциите на лирическия персонаж. Възможно е отделни лирически късове да са изпълнени с елегично настроение, с болка, тъга и печал, със смътни надежди и тягостни очаквания, с нелеки и драматични ситуации. Подобно на големия ни поет Дамян Дамянов и у Ст. Жечев тъгата може и да е добра, желана, да изпълва изцяло и докрай душевния мир на лирическия герой и да го води към красиви и възвишени пориви и размишления. Душевният строй на този твърде мъжествен и по физика, и по тембър, и по нравствен стоицизъм, целеустременост и постоянство учител, труженик и поет, държи здраво в обсега си истинската мярка за стойностното, доброто и справедливото.
Още в първия си досег със стиховете на Ст. Жечев получаваме усещането, че пристъпваме в самия храм на поетичното изкуство. Така е и в „На брега“ – първата му книга с чисти и искрени послания, с находчиви и свежи наблюдения и възприятия, с точно уловените вълшебни мигове и прозрения.
Доминиращи са чувствата на добронамереност и топлота, съчувствие, състрадание, болка и милосърдие. Пейзажът е одухотворен, без значение дали е оскъден, хармоничен или контрастен, нерядко – ослепително слънчев и красив. Поетът ни изненадва с богатата трактовка на конкретни и не особено забележими елементи и обекти от заобикалящата среда, издига се леко над земното, битийното и практическото, и с реалистичен рисунък поднася ярки и силни образи и картини. С тях ни въвлича в поетичните и чудни светове на своето развихрено въображение и вдъхновение.
От първата му стихосбирка са впечатлени големи творци, като известния поет и публицист Стефан Поптонев, който се изказва ласкаво за стиховете в нея – „носеха усещане, излъчване, омая“. А другият му критик – Здравко Пеев от Велико Търново – го определя като „Личност, отдадена на труда – в класната стая, в градината, на нивата…“, както и на книгите и белия лист, на общуването с хората и събратята по перо – ще добавим ние.
Въпреки че заявява ясно и отчетливо лирическото си присъствие сред талантливите добруджански поети още с дебютната си книга и да е направил не една и две сполучливи изяви в творческата си кариера, авторът съзнава, че му предстои да извърви нови крачки в своето израстване: „Човекът всяка пролет, всяка есен, в земята сее своята надежда“. Сигурен знак за успеха му са същински бисери като песенното „Слънцето зад дюните се скри“ (изпято в хубава песен от съгражданите му с диригент Панко Добрев), изповедта „На жена ми“, „Първият урок“.
С великолепна изповед се открива и втората книга „Господарят на дивия плаж“. Творбата, която можем да определим като програмна, очертава здравите жизнени устои на поета, който в елегичен тон и с пределна искреност, разкрива не особено щастливия жребий на своето битие: „Само голо поле и умрели села, и една безбрежност синя“. Малкият северен град е наистина само с три земни посоки (по-точно две) по суша и друга – към морето, но пък тук е пътят, който „води към Рая“ и по който най-накрая, както съкровено ще ни сподели на финала той, „душата му ще се отправи към звездите“. Все пак преобладаващи са оптимизмът, вярата, близостта, докато самотата и безверието са епизодични („В един момент“, „Старата вишна“, „Есенно море“).
Майката, любимата, семейството и децата са сред най-скъпите и свидни за поета живи и обаятелни образи, поднесени без идеализиране и сантименталност, с уважение към житейските трудности, грижи и изпитания, с разбираемо човешко удовлетворение за потомството, израснало и възпитавано повече с обич и такт, отколкото с материална щедрост, лукс и разточителство.
Любимата е сравнена с „вечерница“, чисти и безискусни са стиховете за съпругата, семейството, децата. Темата за любовта, за любовния порив и флирт, за примамливата и обаятелна хубост и красота на жената и на самата любовна игра, са застъпени в редица лирически песни : „Когато си отиде от морето“, „Зимно“, „В деня на влюбените“, „Остави ми…“, „Сред лятото“, „На тръгване“, „Миниатюра 2“. Споменатата песен е в меки, пастелни, задушевни багри и тонове, нарисувани с непретенциозен изказ и познати плажни атрибути, с надеждата, че щастливият спомен ще оживее и възкръсне. Лирическият разказ е пестелив, недоизречен, без еротичен привкус, сякаш скъсен като деня от настъпващата есен, обрамчен от прекрасния декор на екзотичния шабленски пейзаж: „Слънцето зад дюните се скри, есента тръстиките полюшва“.
Морето и неговият неотделим спътник – любовта – в стихотворението „Господарят на дивия плаж“, дало заглавието на едноименната стихосбирка, е с едва щрихирани детайли – „дивият плаж“, „цвете“, „добрата луна“, „услужлива пътека“, а стегнатият сюжетен разказ за героя напомня по сюжет на кратка лирическа поема – толкова пластичен и внушителен е героят – величествен, самотен, нежен и всеотдаен в чувствата си „изпива препълнена чаша с тъга“.
Любовните копнения и миражи („В деня на влюбените“ и „На тази малка, мръсна автогара“) са колкото измислени и нереални, толкова и възможни, неподправено чисти, извиращи направо от сърцето и необвързани с материални сметки и житейски съобразявания, мимолетни и ефирни. Важното и значимото е поривът да бъде жив, нестихващ и пълноценен, с чувство за отговорност и вина у страдащия: „До просяка се спирам, защото чувствам някаква вина“.
В изнурените от очаквания, тревоги и надежди изопнати сетива на влюбения се настаняват красиви асоциации и олицетворения: „Пейзажите край мене преминават и придобиват чертите на лицето ти“, „Дърветата ми махат със ръцете ти. Потъват в очите ми“.
Една от най-хубавите измежду всички творби е „Изтича времето“, спечелила първа награда на литературен конкурс в Каварна. Тя е горчив размисъл за житейския край, за човешката безпомощност и безсилие пред смъртта. Всичко в нея е толкова човешко и красиво, сърцето е отворено за близост, радост и топлина, звученето – затрогващо и пленително.
В неголямото си по обем лирическо творчество – общо 70-80 стихотворения, поетът не разкрасява интимните отношения, нито между влюбените, нито в житейската си съдба, където нерядко се настаняват неочаквани обрати и драми, преодолявани с разум, благородство, сърдечност и сила на духа.
Стефан Жечев има предпочитания към свободния стих, на места накъсан, отривист и мелодичен, набиращ скорост и сила, подобно на вълните, морския вятър и полюшващите се тръстики край Шабленското езеро. Бързото оттласкване от конкретния факт и преминаването в сферата на въображаемото и метафоричното, поддържа будни вниманието и интереса на читателите, които несъмнено ще оценят високо неговия талант.