ДРАГОМИЛ ГЕОРГИЕВ


В културната ни памет поетът от Генерал Тошево, детето на добруджанската све­щена и благословена плодородна земя, напомня древните аеди, тези друмници, приказници, които от село в село се спират на мегдана или в кръчмата и запяват своите песни за Живота и Любовта, за Доброто и Истината, за Пътя и Завръщането. Хората след дългия и уморителен земеделски труд се спират, за да послушат тези непознати, нови и стари като света истории за вечния кръговрат, за тайнството на Космоса, за нестихващата борба между Ян и Ин.
Иван Атанасов е поет на Живота в невероятния му и красив спектакъл от възходи и падения, надежди и трудности, с магията на болката в стремежа на богочовека да надникне в непознатото и далечното чрез творческата си даровитост. Любимите му теми са за великите извори на любовта и за финеса на жената, за природата и универсума на света, за тайнството на равнината като инвенции от цветове, багри и звуци, за бездните на Водата, Земята, Звездите, Душата, за да стигнем до мъките на твореца в самотата в сътворяването на другия, на фикционалния свят. За лирика няма непознати пътеки в пространствата на метафоричността, стихосложението, на римата и ритъма, в „занаята“ на изповедното начало. Това го прави съвременен национален поет, който „иде с дъжда“ и чрез нежната си „гълъбова песен“ овладя и влезе през избрания от него „път през огледалото“.
В житейския си план той бе в ролята на странника на Димчо Дебелянов, на целуна­тия от Бога с голямата дарба, но и с труден, мъчителен път в делника. В спомените ни е с любимата шапка, с брадичката на интелигента на прехода на 19-ти и 20-ти век, с елечето, вратовръзката, подпрял се на бастуна, с димящата цигара, чашката коняче и кафе. Смирен, кротък, той живееше със спомените за световните поети от поколението на модернистите, символистите Бодлер, Пол Верлен, Артюр Рембо, с духовния бунт срещу еснафското в името на музиката на живота, словото и меч­тата. Иван бе четящият човек, винаги с книга или пакет с нови стихосбирки в ръка и като Паисий или Софроний посвещава и просвещава другите, тези, с болните и мрачните съвременни души, антихристите. Ще го видим в библиотеката, разтворил Стария или Новия завет, след това е на среща с текстове на Ницше и Шопенхаур. Прочетеното бушува в душата му, необходим е приятел, за да започне трескавата изповед за земетръсите и небесната дъга, която озарява блажено съзнанието и въображението му. Разговорите с него бяха винаги във високите пространства на алтернативните светове. Ако беше актьор, той щеше да бъде духовен събрат на Тодор Колев и Велко Кънев, тъй като в него е магнетично желанието да бъдеш органичен, истински в преоткриването на Любовта и Доброто.
Подобно на Софроний Врачански и Иван Атанасов е от малкото щастливци на нашето съвремие и епоха, защото съдбата го направи добър приятел, заслушан в радостите и болките на другите, на съвременниците си. Тази атмосфера го определи като обичан творец, събеседник, душеприказчик на толкова различни като интелект, чувства, светоглед хора и съдби Уляна Андреенко и Красимира Обретенова, Генка Петрова, Камелия Кондова, Марина Константинова и Мая Златева, Иван Ставрев и Красимир Бачков, Пламен Лакеров и Александър Белчев, Деян Димитров, Валери Станков, Марин Кадиев и Любомир Кънчев, Мариана Иванова и Рада Въртунинска, Драгни Драгнев, Генчо Златев и Пенчо Иванов. Сигурно пропускам обичани от него приятели, но не и небесните като Йордан Кръчмаров, Георги Давидов, Ангел Веселинов, Ирина Янкова, Красимира Атанасова. В земното си живеене бе фин и елегантен кавалер, който за всички е скътал „добрата вест“ /Красимира Обретенова/. Познаваха и го спираха да разговарят хората на книгите, на земята и на труда-библиотекарки, журналисти, земеделци, земляци, столичани, защото голямо бе любопитството ни към този нов Люцкан на Йовков, който беше задължително с книга в ръка и със стотици стихове в душата и главата. С готовност и артистична лекота той превръща елегантно улицата, кафенето, кабинета, офиса в театрална сцена и въздухът заискрява с чистотата на духовността и красотата на изящното богатство на словото, на магията на божест­веното дуенде, което те прави мечтател, с ангелска душа.
Община Генерал Тошево, в лицето на бившия кмет Димитър Михайлов, на замест­ник-кмета по образование и култура Георги Георгиев, завеждащите образование и култура и редица други общественици от няколко поредни мандата, а и цялата общественост на това красиво и китно провинциално градче, постави началото на нещо хубаво и ритуално, емблематично. В 2001 година те избраха нежния поет, песенника, недоволника, скиталеца Иван Атанасов за Почетен гражданин, а това е толкова значимо и е поклон пред българския гений на словото, пред паметта и исто­рията на душата в нашето съвремие. Този избор доказа, че човекът-„бяла лястовица“ трябва да се открива, съхранява и обгрижва, тъй като той е с друга и крехка душа като щурчето, но без тези „птички божии“ / Недялко Йорданов/. Бед тези „дарители на сънища“ /Сашо Серафимов/ няма да ги има красивото и духовното.
Духовната магия на певеца на дъжда и жестоките ласки е с болезнена и трескава кардиограма, той пресъздава образа на човека „между два свята“. Това е уникална авторова притча за захвърления някъде на Балканите нов Алексис Зорбас, който носи мечтата да показва на хората своето богатство, скъпата „колекция от криле“ на полети и възходи, на мечтания и на изпепеляваща жажда за полет, както е от мита за Икар до „юношата“ на Христо Смирненски. Героят на Иван Атанасов е про­дължение на съдбата на българския недоволник от типа на класическия неспокоен дух на човека на Ботев и Яворов, на Дебелянов и Гео Милев, който като нов Христос, ученик на Бялото братство на Петър Дънов, носи на гърба си болката „на тоя свят“ /„Боли“/. В него откриваме от енергията, силата, мъжеството и красотата от Мартин Идън на Джек Лондон и Печорин на Лермонтов с виталността, смесени с жаждата за голямото и мъчително движение в магическия „път през огледалото“. Този наш съвременник обича истината и свободата, доброто и красотата, което го прави силен мъжки характер, волева натура, която променя света, другите и себе си: „Винаги нежен./ Вечно скандален./ Винаги спорен./ Никога сив!“ Това не е страхливецът, само­доволният и мекушав приспособенец. Пред нас се извисява вестителят на свадите, бурите и „съдбата нелека“/ „Автобиографично“/, за когото нестинарството е традиция, но и стил на живеене в света на хуманистичното. В мечтанието за човека при Иван е доминиращо идеалистичното като поведение, култура и артистичност, както е при учителя му Пейо Яворов. Мъченическо е сгъстяването на преживяванията, емоциите и чувствата, но без страданието няма да се преоткрият големите и свети истини за Вярата и Надеждата, за Любовта и Пътя, за Истината и Живота. Неговият човек е богат със сетивата си да улавя скритото, далечното и непознатото / „Зимна при­казка“, „Музика“, „Театър“, „Чудо“, „Песен“ и други/. Такива мъжествени натури, хора на мечтите и делото, рицари на доброто и красотата днес са ни толкова потребни, защото става все по-страшно в новия свят на насилието, завистта и злобата, на гнева и унищожението.
В естетическото Иван Атанасов вгражда силата на любовта като емоции и чувства, красота и вечност, топлота и живот, доброта и святост, рождество и сътворение, изкуство и величие. Лирическият субект на поета носи скътани в душата си иконите на Месалина и Сара, на вечните жени на Сафо, за които няма тайни от изпепелява­щите страсти на тялото и оттам достигаме до възвишените светове на красотата. Неговата Сара е „Сърце и Царица. Скиптър/ и просто жена“. Тя е разпъната на кръ­ста между патриархалното и феминистичното, както е при разблудната царкиня на Димчо Дебелянов, Албена на Йовков, Фани Хорн и Ирина на Димитър Димов, Лиза на Емилиян Станев. Модерното съзнание на бунтарката е между порока, греха и вечността на необятното в хармонията между дух и материя. Поантата звучи по философски дръзко и откривателски: „Ако плътта не е свята/ Господ не е съвършен!“ Обобщението носи в себе си съзнанието и естетиката на новите модерни времена за хармонията между тялото и душата. Жената в тази лирика е с постмодерното съзнание на любимата, любовницата, майката, съпругата, с необятността от роли в живота, което я прави тайнство и чудо, защото тя носи в себе си величието на живота, на красотата и бъдещето.
Интимната изповед на Иван е духовно близка до тази на поета от Чирпан, защото е изповед през мъжкото страстно начало на демоничното, а и разрушителното, на любовта като страст и изгаряне/ „Любовна песен“, „Любовен сън“, „Мечта“, „Проклятие“, „Статуя“, Пожелай ме през нощта“ и т.н./ Естетическият сън носи гре­ховното, изгарящото усещане за изтичащото време, което ще прекъсне насладата на взаимността, както е в новелите от „Декамерон“ на Бокачо или в стиховете още от Данте и Петрарка. Тя е „странен сън“, „чуден свят“ като Беатриче и Месалина, Сара и Мадона, древна като света и безкрая с „Гърди-опали./ И корали./ Бедра от мрамор./ И кристал... /„Статуя“/. Жената в тази лирика има своите посестрими от мадоните на Леонардо да Винчи и Рафаело през сонетите на Шекспир, за да се стигне до „Пред мен скандално се съблича/ една скандална красота.....“ /„Статуя“/ през Шарл Бодлер и Пол Верлен и Яворовите „царици на нощта“ и „осъдените души“ на Димитър Димов. Той, любовникът е универсалният носител на мъжкото грабливо и разрушително начало, властникът на нощта и на съня, на подземното царство на сенките и виденията. Неговият максимализъм носи устрема от древния Адам „Мечтая/ да обичам с луда страст.“ /„ Мечта“/, но и видението за победата над раздвояването и оттук тази увереност за хармония в любовта и чувствата на изгарянето: „И ако изгоря/ от обич аз/ поне паничка пепел/ да остане...“/. Такава е любовта при добру­джанския идеалист – магическа, разтърсваща и изпепеляваща като тайфун и чудо, а не е тиха, приглушена и укротена.
Откровенията на поета на равнината са от интелектуален тип, те са препратка към философските терзания за смислите на живота и света, за нестихващото противоборство между Разума и Духа, между Тялото и Душата, за противоречията и конфликтите между Живота и Смъртта, т.е. екзистенциалните „въпроси, които никой век не разреши“ /П.К.Яворов/. Националната ни традиция във философското има завоювани територии при сина Славейков и автора на „Нощ“, при Атанас Далчев и Веселин Ханчев, Александър Геров, Стефан Цанев и други майстори на перото. Големият въпрос на екзистенцията е за смисъла на човешкия живот, за това противо­поставяне на байганьовщината, на потребителското съзнание в глобализирания свят, което като ракови клетки унищожава здравото и жизненото, а това е духовното, „на Острова на блажените“ / П.П.Славейков/. Новаторството в изкуството не е толкова в откриването на други брегове и „кули от слонова кост“, а е активиране на древни или по-близки светилища, за да им се пробуди енергията и да се влее в нашето съвремие. В стихотворението „Одисей“ е изведена максимата за възраждането на силата на мита за душата на съвременния човек, тъй като без „солта на земята“ ще пресъхнат корените ни и тогава ще осъзнаем, че „равенството е хипотеза, то не движи обществото“ /Шумналиев, Д.,Бяло сладко, С,Ciela, 2016,351с./. Героят на Иван достига до мъдростта, че „Нали на всеки,/ просто да живее/ му трябва/ някой мит/ да го крепи?“, в тази мъдрост са страстно убедени големите мислители и философи на времето ни от Марсел Пруст и Петър Дънов до Умберто Еко, Джордж Лукас и Стефани Маър и те го илюстрират в творбите си върху белия лист или на екрана.
В пространствата на стихотворението „На гроба на баща ми“ се срещаме с уни­версалния въпрос за вечното противостоене между камъка и душата при Атанас Далчев/ „Камък“/, между тленното и вечното. Корените в световната философия и литература на това противоборство са твърде дълбоки и здрави, вероятно от Мита за Сътворението в Стария завет. При нашия художник на словото е предпочетена изповедната форма, която носи в себе си скритата диалогичност с другите, с опонен­тите, както е при „Фауст“ на Й. Гьоте. Синовните откровения на вероятните гласове нежно нашепват: „Ах, няма смърт/ за свидните неща!“ и на крилете на спомените „душата върви“ „към бесарабските земи“ и „най-красивите моми“ от баладичните светове на Христо Ботев. Иван е ценител на философската идея за паралелните светове, за преражданията на душата и в стихотворението откриваме културните препратки към младия Славейков и класическата му творба „Баща ми в мен“, а това е близост на светогледи, на ценностни системи.
За нашия приятел Иван Атанасов равнината е тайнство, притча, труд и мъдрост. Тя е за него религията, която го прави светъл идеалист, ценител на любовта, доброто, красотата и щастието. Неговите текстове са драми, в които има история, конфликти и колумбовска страст да търсиш „бряг“ и да стигнеш до светлината в края на тунела. Четенето на неговите текстове е зареждане с енергията на Любовта, Мъдростта и Истината, затова този духовен процес е празник за съвременната все по-ограбена и лишена от спомените на успехите, на блаженството и смирението душа.