НЕВЕНА БОРИСОВА е родена през 1987 г. Публикува поезия в различни издания от 18-годишна. Завършва „Жур­налистика“, след което магистратури по „Кино, литература и визуална култура“ и икономическа специалност в Софийски университет. В последните години развива изследователски интерес към текстовете и творческата страна от личността на български поети. През 2016 г. излезе втората . книга с дълго премисляното заглавие „Времетраене“ (изд. „Пер­гамент“). Стихосбирката е израз на интерес към времето като екзистенциално явление. Предишната . стихосбирка „Бавни портрети“ (2008) печели конкурсите за поезия „Южна пролет“ и „Млади гласове“.


ЗИМНА НОЩ

Прозорците се пълнят с виолетово и
мракът е уютен тези дни, когато
хората преядоха със мрак и мръвки.
За битките си можеш да разказваш
и никой няма да те чуе в тази врява,
във този хаос от сблъсък на оръжия,
във този хаос на грозни помисли и жестове.
Нима дотам достигнахме и все не стигаме
отвъд? Спасение да търсим въпреки човека?
Във тази врява котка спи, дете, звезда.
Защо не се заслушаме?




ФЕНЕР

Внимавай да не се подхлъзнеш и да паднеш.
Има ли такава опасност, попита той и аз му отговорих, че да,
такава опасност винаги има.
Липите долу заврели от лято заливат асфалта и
въздухът вещае себе си във изобилие.
Роклята ми, ален китайски фенер, издига се и спуска,
осветена от така необичайно светли помисли.
Кой сега би посмял да ги изгаси?



КАКАВИДА

Ние сме
неизбежно това,
което не сме.
И това постоянно отлагане
във времето, на времето,
ни създава, с неговите пясъчни
ръце, клещи, часовници.
Всички тези пеперуди са клишета –
нека си кажем истината,
тихо,
как живеем,
как обичаме,
как се стремим към щастието.
Подобно какавида,
която
непрекъснато
се затваря.




КАТЕДРАЛА

За вечността на розовия мрамор ръката ти
е вероятно тъмна,
неволна реплика на друга отпреди години.
Извивките са сходни, топлината,
но повея на мисълта при допира – различен.
Под облачните куполи обичаш тихо,
памук от мрамор пада върху раните,
тук жълтозалезните цветове са избуяли
и ангели, заквасени от нас,
с корем опират теб, със гръб – небето.
Ти знаеш – утре вън ще си,
ще ходиш под директните лъчи на слънцето,
ти знаеш – няма да избягаш от това, което те преследва.
Познаваш тази ангелска притихналост,
пронизана от пътища.
И пак да дишаш тук спокойно можеш,
преливаш в жълтозалезните цветове,
и пътят е задрямал.




СЯКАШ

Аз седнах на старата пейка,
изскърца дървото, сякаш да сподели
за поднебесната есен.
Падат листата, като че ли
горят ръкописи.
И къщите коленичили
с белите си пердета въздишат.
Черга пее срещу вятъра и
некролог . приглася.
И човек строи покрив –
сякаш начало на света.
Аз я видях, съвсем истинска беше,
старица с вретено, която
отвърна на втренчения ми поглед.
А пътят разпридаше от
краката ми и тъчеше.
Защо сякаш ни водиш, Господи,
през тази идилия,
към смъртта?




НЯКОИ НЕ УСПЯВАТ

Случва се едно и също нещо.
Трагедията пристига
с балетните си пантофки
Изглежда нелепо, подобно накипрена дама
по обедно време.
Въпросът е
дали се хвърля на врата на първия срещнат
или на добре прицелен избраник.
Някои не успяват да издържат.
На двама ще се случи
едно и също нещо.
Но първият ще разстели въжето си –
този пищен гирлянд на мъката.
А вторият ще продължи някак да крачи
(макар че виждате ли тази сълзяща
резка на коляното?)
Кога ли слабият
ще свие юмрука си, безпомощен иначе,
ще скрие в него пеперудата на сърцето си и
няма да й позволи да си тръгне.