НИКОЛА ИВАНОВ БОРИСОВ e роден на 3 септем­ври 1991 г. в град Варна. Завършил е Софийски университет „Св. Климент Охридски“ – специалност „Педагогика“. Работи като начален учител’ в 8 СУЕО „Ал. С. Пушкин. Ето какво казва за себе си: „Аз не съм избирал поезията, тя избра мен и ме спаси, и ме спасява... Когато се замисля за любими поети, в съзнанието ми изгряват безсмъртните образи на Дамян Дамянов и Никола Вапцаров! Те ме разтърсват, те ме прераждат! Никога не съм посещавал литературни кръжоци и не съм бил публикуван. Моя вярна, камерна публика са семейството, приятелите и преподавателите. Пред всички тях дълбок поклон – те родиха в мен мечта за стихосбирка, която просто да остане като малка драскотина по прашните рафтове на човешките сърца!


* * *

Толкова те нямам,
че умирам
в някаква
безмълвна епопея,
нужно ми е
малко да те имам,
нужна си
за миг да оживея.
В стените жълти –
смесени парфюми,
очите ти се взират.
От тавана
легнал не заспивам
и се губи,
смисъла до утре
да остана.
Но няма край
в железните прегръдки,
хванал ме живота
и не пуска,
вечер
от тъгата си вечерям,
спомени преглъщам
на закуска.
Застанал в центъра
на свойта лудост,
застанал в ъгъла,
опитвам да изпея –
че ти
и цялата ти хубост
нужни сте
за миг да оживея...




* * *

Мъже ли ни правят сълзите –
тръгнали тъй непредвидено,
скрити по бъчви в мазите
с достойнство – пияно, невидимо?
Мъжката грижа, още ли диша-
в принципи и идеали,
или навряна във дупката миша –
мижа пред свойте провали?
Мъжки ли сочим си раните –
храним душите си мъчни,
никой не помни заканите,
след революции в кръчми!
Мъже ли сме или парчета –
отблъскваща плесен и клес?
Мъжете се раждат в момчета –
запазили доблест и чест!




* * *

Далече ще идем,
двамата само,
устни до устни,
рамо до рамо.
Ще имаме къща
и малка градина,
бяла беседка
с бяла камина,
хубава гледка,
тясна тераса –
дървена пейка,
стъклена маса.
Млади овошки
до ниска ограда,
дюли, череши –
сянка да пада,
когато през юли
стоим под асмата
и грозде червено
държиш във ръката,
когато очите ти
в мойте се взират,
когато сърцата
да бият не спират –
с устни до устни,
рамо до рамо,
без да се пуснем-
двамата само...




* * *

Час или два преди зазоряване
между панелени крепости,
с всеки мой грях се разминаваме,
без плач или други нелепости...
Час или два преди вдъхновение,
само авлигата пее за бъдеще –
с дълбока молитва за хорско спасение,
но грешните, Господ ги пъдеше...



* * *

Преди да тръгнеш, изгаси луната,
нека да е тъмно като в рог,
дъжд единствено да чувам –
щом разплакали сме Бог...