ЯВОР ЦАНЕВ


Възприемаше себе си като Каубоя.
Беше се издокарал в дълго, черно, протрито, кожено манто, подходящи ръка­вици с рязани пръсти и прекрасна каубойска шапка, направена от балатум, облечен с кожа. Умишлено поддържаше тридневната си брада на такава небрежна дължина. Стъпваше бавно, но твърдо, за да се наслаждава на звука от подрънкващите шпори. Беше ги изработил от ламаринки и бирени капачки.
Прекосяваше площада с характерното за всеки уважаващ себе си каубой презре­ние към околните обикновени минувачи. В джобовете на мантото имаше, както се полага, велурена торбичка с тютюн и хартийки за свиване на цигари. Обикновено се намираха и дребни монети. Знаеше, че най–голямо впечатление прави с преметнатото през рамо седло, но самият той беше по–горд с новия си, лично от него изработен колан с кобур. Само кон и револвер си нямаше. Но това днес щеше да се промени.
Спря насред площада – странен силует в лятото, сред всички тези шарени ризи с къс ръкав, бермуди и джапанки. Продължи да не обръща внимание на сочещите го с пръст, не отвърна и на подмятанията, които дочу. Артистично приближи до прода­вача на сладолед и се зачете в табелата с ценоразписа. Поклати глава разбиращо, после изпитателно се втренчи в човечеца. Той понечи да каже нещо, но Каубоя го спря със заучен от уестърните жест.
— Ако има проблеми, само кажи... – посочи металната шерифска значка на гърди­те си и я почука с пръст. След това, галантно допирайки с пръсти периферията на шапката, пожела лек ден и продължи, подрънквайки шпори по напечения площад.
Продавачът на сладолед нищо не каза, само поклати глава, убедил се за сетен път, че на Каубоя му хлопа дъската. Днес и седло бе намерил отнякъде. Загледа се в отдалечаващия се „шериф“ и му се прииска да го догони и да му даде една фунийка от сметановия. Когато имаше пари, купуваше точно от него. Каква ли жега беше под всички тия кожени атрибути? Момчето не е лошо, ама хич не му е добре...
Каубоя прекоси улицата, без въобще да се огледа.
Не обърна внимание нито на звука от спирачките, нито на клаксона. Един каубой не се интересува от такива неща. Псувните също малко го впечатляваха.
Прекоси напреко градинката и навлезе между блоковете. Вървеше почти в права линия още от площада. По най–прекия път. Преметнал седлото, потракващ с боту­шите, с поглед скрит зад шапката, съсредоточен. Право към хиподрума.
Като всеки каубой, разчиташе единствено на себе си. Затова сам се снабди или изработи всичко необходимо. Шапката стана особено сполучлива, но пък кобурът... – усмихна се на една страна и поклати одобрително глава – всеки „Смит&Уесън“ можеше само да мечтае за такъв кобур! Но нека първо да си хване кон...
Той продължи към хиподрума, като се опитваше да върви възможно в най–права линия между блоковете. От време на време му подвикваха, предимно хлапетии. Някои от тях притичваха и крачеха известно време до него, докато им омръзнеше. Каубоят не им обръщаше внимание. В мислите си той прекосяваше прерията, навлизаше в градче с дървени постройки, ритваше летящите вратички на салона и заставаше леко разкрачен, докато всички обърнат поглед. Силуетът му заплашително изпъл­ваше отвора на входа, сянката се разтягаше по пода към бара. Настъпваше тежка, виновна тишина. След това безпогрешно разпознаваше бандитите и престрелката бе по–кратка от мигване. Каубоя винаги беше много по–бърз от тях и винаги стреляше пръв. Пристъпяше към бара и казваше с ниския си, плътен глас:
— Един сметанов сладолед! – на питащия поглед на съдържателя отговаряше кратко: – Не пия уиски...
Вземаше фунийката, излизаше величествено от заведението и продължаваше към следващия град. Такъв беше животът му. Зад него оставаха спокойствието и поуката за всички бъдещи бандити. Не се занимавайте с глупости, защото ще дойде Каубоя!
Въобще не забеляза огромния черен джип и следващия го пикап, които рязко спряха в дъното на улицата. Чу обаче изстрел и се ослуша. Насочи се бавно нататък и зао­глежда сградите. Приближи достатъчно, за да може да прочете табелката с името на банката. Сега вече видя, как от вратата под табелата излизат мъже с маски на лицата. Носеха торби и той знаеше много добре от филмите какво означава това.
Беше дошъл неговият час.
— Хей, ти! – извика и посочи напред с ръка.
Единият от маскираните го видя и насочи пистолета си към него:
— Лягай долу! – изрева.
— Оставете оръжието, нямате никакъв шанс, аз съм Каубоя! – провикна се хладно­кръвно, захвърли седлото и зае стойка като за двубой – удобно разкрачен, готов да отметне мантото и да грабне револвера. Наоколо, в дървените постройки, жителите на градчето подадоха плахо глави, за да видят престрелката. Нека гледат, нека помнят и разказват за Каубоя...
— Лягай долу ти казвам! – повтори маскираният.
Каубоят се усмихна накриво, размърда пръсти в ръкавиците, пристъпи напред и леко се приведе, готов да се справи с бандитите. Шерифската му значка блесна на слънцето. Отметна мантото и ръката му се насочи към револвера, по–бързо от всякога.
Последва изстрел.
Беше бърз, много бърз и стреля пръв. Каубоя винаги стреля пръв! От прозорците на дървените къщи наизскачаха благодарните жители, заскандираха името му...
Нещо го бе ударило в гърдите.
След това се чуха сирените на полицейските коли. Настана пълен хаос. Световете се смесиха пред очите му. В уестърна летяха джипове и се блъскаха в сградите, в ушите му кънтяха изстрели, които не можеше да са от револвери. После някой го побутна, шляпна го по бузата, но на него не му се пробуждаше.
Виждаше се как крачи в пепеляка на градчето, как банкерът му благодари, как влиза в салона и си взема сметановия сладолед. Излиза навън и финалните надписи изпълват екрана:
„Те нямаше как да знаят, че Каубоя винаги стреля пръв!“
Някой го разтърси, повдигнаха го, понесоха го, далечен глас обяви:
 – Страхотен късмет, тази шерифска значка го е спасила...
Каубоят чу това, отдалече, някъде зад гърба си, там, където бе захвърлил седлото, но продължи да крачи нататък през градчето, защото такъв беше животът му.

ЗАТВОРЪТ

Произнесоха присъдата и последните думи на съдията: „Да бъде незабавно приведена в действие“ още кънтяха в главата му.
Сега го водеха по хладните коридори на съдебната палата, две ченгета отпред и две отзад, а някъде там – отвън, го чакаше камионетката с надпис „Съдебна власт – изпълнителен режим“. Белезниците ограничаваха ръцете зад гърба му, но това не го притесняваше особено много. Не му беше за пръв път. Обаче за пръв път не се измъкна и за пръв път щеше да излежава ефективно присъда. Единственото, което успя да издейства адвокатът му, бе да попадне в най–новия и модерен затвор.
Все е нещо, помисли и продължи да крачи към изхода.
Натовариха го в камиончето, полицаите седнаха отзад при него и най–нахално за­палиха цигари, когато то тръгна. Ей това най–много го дразнеше в ченгетата – бяха нагли, обичаха да те дразнят и да те мачкат, дори и с такива елементарни действия.
— Предпочитам да не пушите! – заяви на глас, при което те толкова спонтанно се разсмяха, че му идеше да скъса белезниците и да ги избие до крак.
— Що бе, ти да не би да не пушиш? – подхвърли накрая единият.
Не му отговори. Нямаше намерение да запълва времето им и да даде повод да се забавляват за негова сметка. Въобще не трябваше да се обажда. Така само им доставя мръснишко удоволствие.
Той мълча по целия път до затвора, а това бяха няколко часа, през които се нас­луша на какви ли не ченгеджийски глупости. Удържа на провокациите. Не беше вчерашен. Дори по едно време затвори очи, за да може да се изолира по–добре и се направи, че е задрямал. Всъщност мислеше за следващите години, които ще прекара затворен. Бе чувал, че затворите не са като едно време. Отдавна на затворниците се полагат, освен стандартната разходка, такива екстри като телевизор, интернет, място за трениране, също библиотеки, религиозни и други занимания по интереси. Това последното го накара да се подсмихне. После се сети, че симулира заспал и се опита да не издава с изражението на лицето си, че се прави. Но го навести цветната картина, как заявява на пастора в затвора, че е сатанист и има нужда от подходящи занимания, за да се усъвършенства в своята вяра. Чудно!
Почти по същото време стигнаха, камионетката спря, той чу как шофьорът обяснява кого водят и документите прошумоляват, докато ги подава през прозореца. Нямаше нужда да се прави повече на заспал. Вместо това огледа полицаите, усмивката се разля по лицето му и попита, сякаш те бяха просто пътници в същата посока:
— Стигнахме ли, момчета?
Изгледаха го на кръв, но това не можеше да го притесни.
— Е, аз ще слизам, вие както искате – правеше му страхотно удоволствие да ги гаври, те нямаше какво да му направят. Едва ли щяха да посмеят и да го ударят. Знаеше докъде може да си позволи да им изопне нервите.
Дадоха път на камионетката и тя се провря под бариерата, която шумно тракна зад тях. След това още по–шумно се затвориха двете огромни метални плъзгащи се врати.
Докато го откарваха навътре в територията на затвора, през решетките на прозор­чето осъденият видя отдалечаващия се портал. Отбеляза, че алеята е прекалено добре поддържана, храстите около нея са внимателно подрязани и очевидно се полагат специални грижи за тях. Не забеляза да има въоръжена охрана, освен двамата униформени на пропуска.
Това ли са новите затвори?
С лек режим?
Удобни за бягство?
Изглежда мислите му се проектираха на лицето, защото единият полицай се озъби насреща му:
— Я много недей да зяпаш, а?
Беше се навел неусетно напред, за да може да вижда по–добре.
Облегна се обратно назад и дари полицая с лъчезарна усмивка. Остана доволен от резултата.
Белезниците още бяха на ръцете му, но сега от двете му страни имаше само по един от охранителите на затвора. Полицаите го бяха предали и се бяха омели, по­желавайки му приятно изкарване.
За негово учудване, вместо да го вкарат в някаква огромна олющена сграда с решетки по прозорците, сега директорът го водеше по дълга алея със същите добре поддържани храсти. Зад тях имаше зидове и това донякъде създаваше усещането, че се движат по коридор.
— Както знаете, адвокатът ви е издействал да излежите присъдата си в най–новия и модерен затвор – подхвърли през рамо директорът.
Осъденият се подсмихна. Я да видим сега… май още от вратата започваме да си играем на доброто и лошото ченге… ти явно ще си доброто, къде се мотае лошото…
— Новите проучвания и волята на гражданските организациии доведоха до съз­даването на този затвор от нов тип – продължи директорът, тембърът му бе като на търпелив екскурзовод, готов да отговаря и на най–безмислените въпроси.
Алеята свърши рязко и пред тях се ширна огромно пространство.
Осъденият чак се закова на място. Не очакваше нещо подобно. Пред очите му имаше цяло градче, със съответните постройки, улици, коли и всичко останало. Охранителите го побутнаха леко, като знак да не спира.
— Ето, това е затворът от нов тип – последна разработка на психолозите, на база запазване правата на затворниците и защитаване на правата на гражданите. – ди­ректорът бе направил широк жест с ръка и я бе задържал във въздуха пред себе си. Определено имаше предвид, че това е затворът.
Осъденият отмести погледа си, искаше да погледне директора в очите. Изведнъж схвана, че това е някаква игра, с която посрещат всеки затворник и е нещо като „кръщене“, заради което после ще му се присмиват.
Директорът обаче го гледаше открито и нямаше вид на човек, който се подиграва. По–скоро изглеждаше доволен. Дали от поста си, или от впечатления посетител, не беше ясно.
— Мога да ви разказвам, но вероятно вие имате въпроси – подкани го той и про­дължи напред, а двамата охранители пак леко го побутнаха да върви.
— Добре, разбрах, голям майтап! – изплю се встрани, като без малко да уцели ръкава на охранителя отдясно.
— Радвам се, че така приемате положението си – отвърна невъзмутимо дирек­торът. Гласът му не трепна. – Ще кажа едно–друго, а ако възникнат въпроси, не се въздържайте да питате. Да ви въведа е част от задълженията ми – тук той се извърна отново и му хвърли един поглед, жест, който подсказваше повече за добро възпитание, отколкото за уважение.
— Според последните изисквания за хуманност – продължи директорът, като закрачи по асфалта – към престъпниците (тук той отново се обърна, за да стане ясно кой е престъпникът) лишаването от свобода е мярка, която цели да ограничава от бъдещи престъпления и да дава възможност за преосмисляне и промяна на индивида. В този ред на мисли, тъмницата по–скоро изпълва с гняв и закани излежаващите присъда и поради липса на ангажираност към околната среда, те се съсредоточват върху собствените си мрачни мисли за отмъщение. Дори когато съзнанието на затворниците прехвърля миналите простъпки, те в голяма част от случаите правят ревизия на действията си, но в посока как да не допуснат същата грешка и да бъдат заловени, а не как да не извършат деянието.
Навлязоха между сградите, а няколко минувачи махнаха на директора, който им отвърна съвсем приятелски.
Нещо не беше наред.
Осъденият въртеше глава и търсеше къде е уловката, но къщите бяха съвсем нормални – двуетажни постройки с веранди и ниски декоративни огради. Един велосипедист мина край тях и звънна за поздрав със звънчето си.
— Искате да ми кажете, че тия хора живеят тук? – попита накрая.
— Да, това са обитатели на затвора – потвърди веднага директорът.
— И това тук е затвор? – още веднъж се учуди осъденият.
— Разбира се, това е най–новият и модерен затвор, ако сте ме слушали внима­телно, трябва да сте схванали идеята, че човек, дори и престъпник, не е добре да бъде отделен от средата си. Това в повечето случаи не води до разкаяние, а до допълнително настройване срещу обществото.
Гледаше в тила на директора и не вярваше на ушите си. Това обаче продължаваше прекалено дълго, за да е някаква шега. Тия наистина ли се бяха побъркали толкова на тема „хуманно отношение“?
Излязоха на просторен площад.
Хората се разхождаха най–спокойно, дори имаше майки с колички. Погледът му прескачаше ту към сградите наоколо, ту към настилката от огромни гранитни ква­драти. Това, без никакво съмнение, беше площад на най–обикновено градче. Видя продавач на хот–дог и парена царевица, хлапета със ролери, изумен се загледа в продавачка на лотарийни билети. Какво излиза, че тук дори може да забогатее, ако му се усмихне късметът?
— Както виждате, средата е съвсем реална – отбеляза директорът, – нищо няма да ви липсва, постарали сме се за това.
Не му отговори.
Нещо не беше наред и не искаше да повярва. Адвокатът му бе страхотен, но нямаше начин това да е мястото, където ще прекара следващите години. Що за затвор бе това? Изумен се загледа в хората, които изглеждаха спокойни и весели. Площадът бе приятен, с няколко шадравана, някакви странни огледални кубове, разхвърляни тук–таме, придаващи му футуристично–модернистичен нюанс.
— Виждам, че ви харесва дизайнерското решение – подсмихна се директорът, отбелязвайки, че е видял накъде гледа осъденият, но той отново не отговори.
Завиха към единия край на площада, където, още по–изумен, видя плувен басейн с кръгъл бар непосредствено до него. Колкото повече се приближаваха, толкова по–невероятна му се струваше гледката: на шезлонгите беше изложена апетитна женска плът, която събираше тен на приятното слънце.
Той се зазяпа нататък, а сякаш да подкрепи реалността на гледката, една от красавиците се надигна и грациозно се спусна по стълбичката в кристалната вода. Отпусна се напред и заплува.
— Това ще можете да го виждате всеки ден – подхвърли директорът, забелязал накъде гледа осъденият. – Вече сме във вашето крило, виждам, че ви харесва.
Въобще не можеше да проговори. Какво ти говорене! Той не можеше да повярва, че това му се случва! Само преди часове чакаше напрегнат да чуе присъдата, а сега се чувстваше все едно е пропилял живота си, като се е изплъзвал от правосъдието.
Един тип се приближи до бара и се провикна на бармана:
— Два джина, едно мартини и една маргарита!
Е, това вече му дойде в повече! Значи можеше да пие, да плува в басейна и ще живее с всички тези жени наоколо… Ура за „хуманното отношение“ към затворниците!
— Стигнахме! – заяви директорът, а охраната се отдръпна на няколко крачки. Осъденият не схвана веднага какво се случва и не реагира, когато около големия гранитен квадрат, в който стоеше, се издигнаха прозрачни стени. Доста по–късно се сети, че отвън те са огледални и сега той се намира в един от онези футурис­тично–модернистични кубове, които бе видял на площада. Хвърли се към стената, която го отделяше от гледката към басейна и кръглия бар и заблъска с глава по нея.
В куба прокънтя гласът на директора:
— Трябва да сте доволен, че сте в най–модерния затвор, че ще запазите средата, с която сте свикнал и искам да ви предупредя, че стените са изолирани, вас никой не ви вижда, нито пък чува и освен това са снабдени със сензори. Всеки път като блъскате по тях, те отчитат това и добавят 24 часа към присъдата ви.
Затворникът застина в стъкления куб.
Оттук виждаше всичко – хората, басейна, бара, жените, питиетата… щеше да прекара години тук, невидим за останалите, но виждащ всичко. Всичко, което при­съдата му отнемаше.