Антимовски хан - издание за животопис и култура.

Антимовски хан е издание за животопис и култура на Сдружението на писателите в Добрич. Понастоящем излиза като списание, наследник на едноимения вестник с 10-годишна история. Събира поезия, проза, есеистика, интервюта, краезнание, други форми на литература, както и отзиви от всички сфери на изкуството и културата на творци от Добрич, Добруджа, страната и чужбина. С него живее духът на Йордан Йовков. Може да откриете още нови преводи, първи стъпки на млади автори, препоръчани книги на местни автори, обяви за конкурси, събития и др.. Антимовски хан - статии :: РОМАН ЗА НЕПОКОРНИЯ БЪЛГАРСКИ ДУХ"

РОМАН ЗА НЕПОКОРНИЯ БЪЛГАРСКИ ДУХ

ТАНЬО БОЖКОВ


Драгни Драгнев е поет и разказвач със свой неповторим, разпознаваем и оригинален авторски почерк и дълбоко премислен и преживян вътрешен глас, определящ пред читателите с доверие и спонтанност богатата си житейска и творческа мъдрост. Острите му земни сетива, необичайната му виталност и бързи реакции са в състояние да уловят и най-малките тръпки и състояния в природата и човека. Подобно на великия си учител Йордан Йовков, той притежава рядката дарба да чува птиците и животните, да ги разбира и се възторгва от тях. Той като че ли е в състояние да претвори всеки полъх на вятъра, покълналото зрънце и разлюляните ниви, широкия добруджански простор и лазурното небе, морето и звездите.
Творец с ясно изградена художествена система, с инвенция, наситена с емоции и метафорична визия за действителността, с разбираем, сочен и пластичен език. Той умее да пише еднакво добре за събития и случки, да представя сказания, притчи и легенди, да изгражда майсторски образи и картини.
Повод за настоящите редове са два исторически романа на Драгни Драгнев. Романи за родния добруджански край и неговото минало през първата половина на девет­найсетия век – „Обич и гняв“ и „Сабя на брега“. И понеже историческата тема не ми е чужда – имал съм възможност да я проследя в последните години и у Стефан Цанев, у Драган Тенев, и при Киряк Цонев, когото имах възможност представя в столицата. Дълбоко съм впечатлен и разтърсен от обемистата книга на акад. Георги Марков, както и от книгите на споменатите по-горе, а и в романите на Др. Драгнев се прокрадва една по-нова и съвременна концепция за историческата правда – упорито дирене на истината за правото и вината на защитници и победители, за „равновеси­ето“, най-добре проявено между обикновени и скромни хора, за разбирателството между големи и малки, приятели и врагове, етноси и религии.
Обикновено историческите романи са посветени на големи и преломни събития, на съдбовни дати и величави герои. Не по-маловажни са обаче и темите, свързани с не по-малко драматични изпитания и години, които ги предшестват или следват. Години, в които националните сили се пробуждат, разрастват и обединяват или обратно, борят се за оцеляване, опомняне, освестяване.
Последната тема е особено актуална и днес, когато националната ни идентичност е отново застрашена, когато на дневен ред излизат проблемите за настоящето и бъдещето на българската нация и държава.
Художествената задача, която си поставя Драгни Драгнев в романа „Сабя на брега“, е да сътвори една приказка за народния живот в Шабла през първата половина на 19 век. Време, през което периодично се водят войни и походи между Русия и Турция, подир което като след всяка война следват страдания и разруха, преследвания и трагични премеждия за хората, въвлечени в нея.
Действието в романа се разгръща на фона на последствията от оттеглянето на войските на генерал Дибич Забалкански. Сюжетната линия проследява премеждия­та в живота на главния герой Гроздю и неговия най-близък приятел, наставник и благодетел дядо Теофан. „Старецът“ е вече на шейсет и пет, когато среща за пръв път невръстния юноша. Момчето е „намерено на самия бряг, кажи-речи, заровено в пясъците“. Осиротяло и подгонено от турски насилници, то намира спасение тук, в тази най-североизточна точка с романтичното име, което носи и днес – Кария.
В кратките повествователни глави действието тече интересно, увлекателно, динамично, с умело вплитане на лирически отклонения, хармонично релевантни на перипетиите и преживяванията на героите. Обикновено това са пейзажи, които освен с раздвижени картини и живописни описания са придружени от занимателни разкази, сказания, притчи, легенди, биографични факти. С тях момчето бързо се при­вързва към приказливия и умен дядо – едновременно поп, философ, рибар, лечител, препатил и добряк, който му предава своите житейски уроци като на собствен син.
На следващата година пък християните, забегнали за Южна Русия, подмамени от ирадето на султан Махмуд Втори, с което той им обещава земя и облекчения, се завръщат по родните си места. Една част от тях по пътя се отбива за Шабла. В този момент Гроздю за пръв път среща бъдещата си съпруга – девойка „с дълги плитки и румено лице“. Срещнали се отблизо за пръв път, двамата млади остават смутени и безмълвни.
След още една година двамата отново се срещат и откриват стаените си чувства – събира ги бързо сиромашката орисия, младостта им, пламналите чувства и страсти, романтичната ясна утрин край морето, плитките на момичето, движещи се „като тънки клончета и панделки нагоре-надолу“, падащи по раменете ..
Преди да разцъфти любовта им обаче, Калина е отвлечена и в главите на момъка и дядото започва да зрее планът за нейното откриване и завръщане.
Запознанството и другаруването на Гроздю с младия турчин Мохамед внася нова страница в ежедневието му. От него той слуша в захлас истории за хора, панаири, еничари и хайдути, които приказливият събеседник реди умело.
Неусетно в сюжета са въвлечени и представителите на турската власт – мюдюринът Оруч ага, помощникът му Хасаноглу, похитителят-еничар Османоглу. Постепенно се разгръща и тлеещият конфликт между тях и християните-преселници, които притискат и пришпорват да платят данъците по-рано от срока, определен в ирадето на султана. Тук се откроява родолюбивата и патриотична деятелност на отец Игнатий, извисил се до народен защитник и водач на българите в този сблъсък. Той не щади своите сили да брани и отстоява правата и интересите на християните и не се побоява да хвърля истини в лицето на самозабравилите се властници. На заплахите им отвръща с достойнство: „Ти пък знай, че тая земя е българска, а не турска“. Прави впечатле­ние с какви топли чувства и пиетет авторът представя двете духовни лица – дядо Теофан и отец Игнатий.
Сред немаломерната галерия от турски образи се откроява този на Мохамед – един от основните двигатели във фабулата на романа. Странен, необичаен е този два­десетгодишен младеж, лишен от личен живот, дом и семейство. Единствен до него, пастиря, е роднината му – остриганото хлапе Еюб, което умее да имитира животни и птици и е заекващо и кротко. Някак си странно Мохамед е изцяло приобщен към справедливата кауза на християните, познава я добре и я приема като своя, нещо повече – поддържа я, подбужда и насърчава за бунт. Сприятелява се с Гроздю, става му верен приятел и изповедник, помага му в търсенето на Калина и дори го снабдява с оръжие. Не единствено на думи, но и с проявите и действията си взема страната на потиснатите – смело хваща ръката на Хасаноглу, посегнал да удари отец Игнатий.
Нееднозначността в изобразяването на Мохамед е истински успех на автора. Той и до самия край държи читателя в напрежение за истинската същност на героя. Не подминава и негативното у него – приказлив малко повече, превзет, надут, нещо, което от самото начало на срещата с него буди известно недоверие и съмнение у шабленци, с които често общува. До самия край обаче обликът на Мохамед остава неопетнен, добрите страни доминират – той винаги е богато информиран, действен, съпричастен, с революционен дух. Герой, който рядко може да бъде срещнат в историческата ни проза. Може би е типичен само за добруджанския регион (такъв персонаж съм срещал и в романа на К. Цонев „Жаравата ражда огън“. Затова и правдоподобно звучат думите на шабленския поп, който изрича най-съкровените думи за него – „милее за България“.
Сред галерията от образи на поробители, които са обрисувани по-често с присъщите им черти – големство, съзерцателност и похотливост, лакомия и разгул, а на места със склонността им към жестокост и диктат, особено място заема образът на Оруч ага. Достът на дядо Теофан е и приятел, с когото имат дълголетно приятелство, общуват, гостуват си, спорят. Оруч ага е по-сложно скроен, добър и непостоянен, склонен да се налага, но и да услужи, да заплашва, но и да изчаква. По-различна от него е съпругата му Нефизе, макар че е епизодично въведена в романа. Тя има основателното самочувствие на горда и харесвана жена, нагиздила се с най-хубавите си премени, не се бои да влезе в християнската църква при отец Игнатий. Дошла е, за да изповяда пред него заблудата си, че го е помислила за убиец на невръстни деца. Споделяйки пред свещеника помислите и страховете си, тя стига до желания от нея мир и покой на съвестта и сънищата си. Не толкова външността, колкото вътрешната . сила, позволила . да се пребори със себе си, да прости и се пречисти, спечелва симпатиите на читателя.
Зловещ образ на насилник е този на Ибрахимоглу, отвлякъл с турчетата Али и Сали „срещу няколко шепи злато“, а по-късно и безцеремонно заклал. Плашещ е и външният му облик – „имаше три зъба в устата си“, представата ни за него допълва и речта му: „Приказката му гладеше и мажеше“, „придърпваше човека, додето грабне цялата му душа“.
Дядо Теофан е най-пълно обрисуваният образ в романа. Далечен потомък на Аспаруховия род Дуло, той е подготвен да се справя с всякакви обстоятелства, начетен е, мъдър, умее да лови риба и се грижи за овце и кози, да прави сирене и да говори увлекателно, картинно и поучително – за миналото и настоящето. „Морето – споделя пред Гроздю той – е широка длан, носи зарево и е простряна за обич и мирска любов“.
Сюжетната канава на романа се усложнява и с изображението на цяла галерия от властници, способни да подлъжат, обсебят, пречупят и подчинят героя на своя страна и за собствена угода. Това не им се удава заради решителността и неотстъп­чивостта на Гроздю и порасналите му възможности за съпротива. Така той успява да стигне до желаната развръзка – да се събере отново с любимата жена и детето .. Показателни в този момент са зрелостта и благородството на мъжа, оказал се способен да надмогне обидата и ревността и да прости, без да я вини.
Характерни за композицията на романа са многото лирични отклонения и описания, които придават подчертано поетично звучене на романа, усилват романтичния му патос, присъщ и на северното ни Черноморие, което още от Средновековието зоват „волната част на българското княжество“ (Добруджанското деспотство на Добротица).
По-кратки или по-пространни, повече тягостни и тъжни, съзвучни на погрома и пораженията ни в националната участ и съдба, пейзажите обикновено са в унисон с драматичните преживявания, породени от нерадостното ни народностно битие и зараждащия се у поробените българи бунтовен дух. „От най-дълбокото, от корените му придохождаше не надеен напор…Снагата му се раздвижваше и ревеше…Като зверове, като глутница гладни вълци се премятаха водните пластове… Боричкаха се…Ревяха…“.
Не по-малко грандиозни и покъртителни са картините на масовите страдания и сблъсъци, на жестокости и произволи на тираничните господари, както и тези, в които се пробуждат и осъществяват макар и за кратко надеждите и въжделенията на добруджанци. Искрени, сърдечни, наситени със спонтанни чувства на радост, са срещите с освободителите, личните контакти. Младият руски капитан, когото Гроздю и Мохамед водят към Шабла, сам дава названието на романа: „Сабля на брега…Хубаво име.“
Драгни Драгнев е превъзходен майстор в пресъздаването на батални сцени, особе­но в романа „Обич и гняв“. Но и тук, в „Сабя на брега“, когато описва настъпващата руска армия „като хала“, или в епичните описания, посветени на морето и родната добруджанска земя („слабото му място“), заради която „хората решили да живеят по-близо до нивите и пасищата, които ги хранят…“.

 

С подкрепата на:

  • Община Добрич
  • Община Добричка
  • Община Каварна
  • Община Шабла
  • Община Балчик
  • Община Тошево