ДУЙГУ АСЕНА

(19.04.1946 – 30.07.2006)

Турска журналистка, писателка, авторка и обществена деятелка за правата на жените. Родена е в гр. Истанбул. Нейният прадядо Али Шевкет Йондерсев е личен адютант на Ататюрк и по-късно народен предстваител от НРП (Народнорепубликанската партия). След завършването на частен Девически колеж, тя учи Педагогика в Истанбулския университет. Работи 2 години по специалността си. Журналистическата дейност на Дуйгу Асена започва през 1972 г., като първата й статия се издава във вестник „Хюрриет“. В следващите няколко години тя работи като редактор в няколко женски списания, сред които Kad.nca (“По женски“), Onyedi (“Седемнайсет“), Ev kad.n. (“Домакиня“), Bella, Kim (“Кой“) и Negativ, в които започва да пише за правата на жените, когато в Турция все още никой не е чувал даже за понятието феминизъм. По-късно, една от лидерките на феминизма в страната, Айше Дюзкан, ще каже за нея: „Дуйгу спомогна за разпространението на една много радикална за тогавашните години идея. Самата тя не е присъствала лично на нито един митинг, обаче направи нещо много по-важно: вкара фенимизма в живота на всяка една жена.“
В списанията, нa които e редактор, се пише за брака, секса, за женското неравенство и насили­ето към жената. През тия именно години тя е изгонена от работата си, защото се влюбва в един колега. Това става причина тя да разбере още нещо: никога един мъж не се уволнява от работа за подобно провинение. Потърпевша е само и единствено жената.
В първата си книга „Жената няма име“ тя рязко критикува физическия и психически тормоз, на които е подложена жената и принудителните бракове без любов. Романът е публикуван през 1987 г. и става бестселър, като претърпява 40 издания, след които, през 1998 г. той е забранен, поради непристойно съдържание и нанасяне вреда върху психологията върху подрастващите, както и нанасяне на щети на семейните устои. След двугодишни перипетии в съда, забраната е снета. Книгата се издава в Германия, Холандия и Гърция, като в последната става бестселър. Нейната втора книга „Всъщност, любов няма“ е своеобразно продължение на първата. Тя също е преведена и издадена в чужбина. Всяка следваща книга на Дуйгу Асена става бестселър. През 1992-97 г. писателката води програма по държавната телевизия ТРТ2. Като журналист работи във вестниците „Миллиет“, „Джумхуриет“ и „Ярин“. Играе в три филма.
Писателката умира от рак на мозъка, след двегодишно лечение, през 2006 г.



44
Гюркан е вече генерален директор в предприятието, в което работи. Дадоха му и служебна кола. А нашата, която купихме двамата, е вече изцяло на мое разполо­жение. Колата значи свобода. Излизам, когато си искам, вечер мога да оставам до късно на работа... Много ме улеснява, когато имам съвещания до късно. Съвсем свободно, без да се нуждая и без да се моля на никого, си се прибирам в къщи с колата сама и когато си искам, свободна съм. Откакто Гюркан е станал генерален доректор, по-малко посещаваме места като нощни барове и дискотеки, но затова пък започнаха събиранията в домашна обстановка... Постоянно се събираме по домовете с останалите директори и шефове.
— Станала си някак особена – казва Гюркан – Останалите жени само могат да завиждат на живота, който водиш, а ти седиш в ъгъла, без настроение и от нищо не си доволна, защо си такава странна, особена...
Разполагала съм с кола, посещавала съм най-луксозните места, събирала съм се с хората от голямото доброутро, пътешествала съм из Европа и от там съм се обличала, на всичкото отгоре съм имала и работа, в която съм била добра... И той ме подкрепял. Още какво съм можела да искам, изглеждала съм нещастна?
Аз съм една странна...
Липсват ми ония дни, когато Гюркан беше Джи-Джи. Когато ми домъчняваше, когато отидеше на работа, липсват ми дните, когато тичах към вратата, за да го посрещна след работа. Липсват ми леденостудените дни, когато нямахме пари за маршрутка и с часове чакахме автобуса. Търся дните, когато нямахме толкова много приятели и си седяхме на чаша вино, на украсената маса у дома, лягахме си рано и заспивахме сгушени един в друг.
Аз съм една странна...
Чувствам се наистина странно на масата, заедно с всички ония хора, от голямото доброутро. Жените в огромните си визони, с най-големите брилянти и тежките злата, с марковите дрехи, с фризираните си по последна мода и непременно боядисани коси; нямам какво да си говоря с тях. Жената, чийто мъж е едър собственик, се ухажва най-много, най-много нея уважават. Тия, чийто мъже са генерални директори, също са на добро място... И моят е вече генерален директор, но неговото предприятие е дребно, даже цех...
Постоянно ни запознават една с друга...
— Запознайте се, съпругата на г-н Абдуллах Гюнвер, от Еди Кое Си ООД.
— Оо, много ми е приятно, г-жо, а аз съм съпруга на г-н Хюсеин Топал, от Нам Кое Си ООД, как сте?
Аз ли, аз се казвам така, фамилията ми е това, началник отдел съм в еди-кое си предприятие... Приятно ми е, кой е съпругът Ви... Съпругът ми е Гюркан... Ето, този мъж там... Да, да!
С правата си естествена коса, със златния алианс на пръстта, да, със скъпа, скъпа, но много семплата си рокля, аз наистина съм една странна. Сред тях се чувствам като дете...
Мъжете веднага се скупчват на едно място, или до бара, или до басейна на къщата, с чаша алкохол в ръката, говорят високо и весело се смеят. Опитвам се да отида до тях, но никой не ме забелязва даже... Говорят или за някой друг бизнесмен, или за работа, или за последния мач и високо и шумно се смеят.
Жените повечето седят. Седят на групички, по нагласените на групички фотьойли, с чаши в ръка... Безшумно си споделят, колко много се уморявали съпрузите им, правят си комплименти една на друга за шикозното облекло, че Германия била село, Англия не се отказвала от стила си, но Париж, ах, Париж, на всяка цена Париж или Италия... Колко дръпнала Италия изведнъж, нали... Разбира се, не става дума за икономиче­ското . положение, а за мода... Оценяват всяка държава според модата .. После става дума за Далечния Изток, аз не съм ли била още там!?... Жалко, непременно трябвало да отида, какво тайнствено, какво магическо място...
После става дума за децата, за училищата, в които учат, за държавите, в които се намират, очевидно, нито една от тях няма проблем с възпитанието на децата си. Даже рецепти за ястия могат да се чуят. Колко енергия губя, за да измисля какво да кажа, за да се намеся и аз в разговора, но не намирам нищо, нищичко за казване... Слава богу, отваря се дума за линия, та им препоръчвам един великолепен начин за отслабване, в който се броят въглехидратите... Живо се интересуват... Значи, можеш да ядеш каквото си искаш, така ли, можеш и алкохол да пиеш, мила, би ли пратила копието на списъка и на мен, как, разбира се, че ще пратя...
— Пак ли ти беше скучно? – пита Гюркан...
— Не, никак не беше скучно, много сладко си поговорихме, какви приятни хора.
Понякога на приемите присъстват и много известни творци, филмови звезди, писатели. Писателите много ме интересуват, защото познавам всички, много от тях обичам, с интерес ги чета....
Казват ми името на възрастния, едър и белокос човек, в ъгъла... Наистина ли?... Той ли е?... Това ли е поетът, който пише ония романтични и красиви стихове, ония чудесни есета, собственикът на тия великолепни мисли? Този ли дебел и пиян мъж, с изкривената на една страна уста, чийто език се преплита и не може да говори, този ли с шавливите ръце и ругаеща уста е авторът на ония красиви стихове?
И този, до него, също е писател... Казват ми и неговото име... Отивам до тях, слу­шам какво говорят... И двамата са пияни, този до дебелия беловлас поет, говори на някакъв диалектен турски, и той едър, с мустаци, и той много псува...
Говорят за младата жена, чиято първа книга скоро излезе... Колко проста била, нямала талант, та и курва била. Карат наред, изреждайки на бърза ръка, с пияните си усти, всички известни писатели, всички издателства и всички читатели... А колко обичах селските романи на този, с мустаците. Те не трябваше да са такива, те тряб­ваше да са други, не трябваше да са пияни, не трябваше да псуват, не трябваше да се лигавят с жените, не трябваше да злословят зад гърба на колегите си...
Между тях идва известната ни филмова звезда... Жената въобще не е като по филмите, колко била ниска, а ханшът . широк, а колко дългокрака изглежда на снимките... Поканват я между тях и я подлагат на дъжд от комплименти... Очите на жената не се виждат от дебелия слой грим, а косата . два пъти колкото главата й, с едната си ръка постоянно я опипва, покрай ухото, нагоре, побутва я с дланта си, да бухне още малко... Дебелият, пиян и ругаещ поет ме забелязва, трябва да кажа нещо:
— Прочетох последната Ви книга, не мога да Ви опиша, колко я харесах.
— Ах, миличкааа, хареса я, значи, ти коя си, я кажи – отговаря ми той и ме щипва по бузата...
— Колко добре си говорехте с писателите, много се забавлява тази вечер, нали? – казва ми у дома Гюркан.
— Да, Гюркан, много се забавлявах.
Забавлявах се, наистина...
Да разбера, че съм живяла в стъклен буркан досега, с всичките хубави мечти в главата си, да ги наблюдавам смаяно как се сгромолясват сега... Много се забавлявах сама със себе си.
45
— Как е новата ти секретарка – питам Гюркан, а той ме гледа в лицето, сякаш ми казва: „Не започвай пак“
— Много е грозна – ми отговаря.
Ще умра от любопитство, а той мълчи, до среднощ прекарва с нея, заедно са по съвещания. Веднъж пътуваха служебно, останаха точно три дни в друг град.
Докато сваря да кажа: „Не можеше ли да не я водиш и нея?“ той се развика и причината за това беше, че бях разбрала за случая, едва след като се бяха върнали:
— Що за ревниви номера са това, аз бъркам ли ти се в нещо, работата си е работа, секретарката ли ще задирям, ревнуваш ме даже от старите ми гаджета, тази била грозна, онази била досадна, какво те засягат моите стари гаджета, не знаеш ли ти що е доверие?
— Не знам, не знам какво е доверие, и Гюлриз беше най-близката ни съседка, но татко имаше връзка с нея, не знам аз доверие-моверие... Да, ти не ми се бъркаш, но когато съм с теб аз винаги се държа прилично, а не като теб да гледам с премре­жен поглед всяка жена (мъж) срещу себе си и да ги обсипвам с комплименти, не се заглеждам като теб по жените (мъжете) по съседните маси, внимавам да не улови някой мъж случайно погледа ми, за да не се накърни гордостта ти... Не тичам веднага по салоните за масаж всеки път, когато отида в Европа, не обърсвам всички кина и концерти в чужбина, не вися, като мартенски котарак по сексшоповете, за да видя някоя и друга женска... Всеки път като чуя за подвизите ти, ми се накърнява достойн­ството.... Тази ваша настървеност за нова жена, по всички държави, постоянните ви опити, пък било то и за пет минути, да вкусите всеки път нещо ново и различно, накърнява женското ми достойнство. Не, не ви се доверявам, и всеки път, когато видя някоя от ония елементарни жени, с които си бил преди мене, и си вярвал, че вдигаш самочувствието си с още една степен, ми се повдига и се срамувам от себе си....
— Само знаеш да приказваш... Колкото си искаш можеш да претендираш, че си много принципна, но не можеш да живееш, така както мислиш... Претендираш, че си независима, модерна и различна жена, обаче постоянно се мъчиш да ме държиш за юздите, ревността е проявление на чувството за собственост, миличка, не ме ревну­вай, защото колкото и да ревнуваш, който е решил да го направи, пак ще го направи.
— Няма да го правиш, няма да премрежваш очи на разни мръснички, няма да ми изневеряваш, да, аз на никого не се доверявам...
— Ти на себе си нямаш вяра, преди всичко...
Един ден се отбих на работното място на Гюркан... Никога не го правя, всъщност, но този път реших да го изненадам... В ограденото пространство пред стаята му седи едно момиче, русо, високо, с много грим, много приятно момиче.
— Заповядайте, при кого идвате? – ме пита то...
— Аз съм съпругата на г-н Гюркан, при него идвам
— Заповядайте, влезте, моля.
Сърцето ми бие като лудо, лицето ми какъв цвят е, един бог знае... От нерви челюстите ми са се сключили, минавам в стаята, опитвайки се да се усмихна на девойката... Заповядах сама на себе си да се успокоя, няма нищо за ядосване, какво по-естест­вено от това, не прави ревниви номера, като някоя от крайните махали, да не си ти единствената жена на света, нямаш право да безпокоиш човека, той няма никаква вина, усмихни се спокойно, затвори вратата и кажи весело: „Сюрприииз“... Ето така...
Затварям след себе си, подпирам се с гръб на вратата и изсъсквам като змия, между стиснатите си челюсти:
— Нали уж беше много грозна...
Цялата треперя. Той става от бюрото си и се приближава към мен.
— Така беше наистина, но нали знаеш жените, малко боя, малко грим, като почна да се краси, заприлича на нещо – отговаря ми той.
— Как можеш да постъпваш така с мен, как можеш – говоря аз, с присвити и горящи от омраза очи. Започва да се дразни.
— Какво съм ти направил, моля ти се, я не говори глупости.
— Глупости съм говорела, още какво можеш да ми направиш, въобще не очаквах това от теб, мръсник такъв!
Блъскам вратата и излизам, момичето остава загледано след мен, както и Гюркан...
Когато вечерта се прибира у дома, е много спокоен... Прегръща ме и ме целува, сякаш нищо не е станало, после влиза в банята, а щом е толкова спокоен, значи между него и онова момиче наистина има нещо, ако нямаше, щеше да се ядоса, глупак, поне да се беше показал като ядосан... Докато той е в банята, пребърквам джобовете му, помирисвам ризата... Няма нищо... Намирам един косъм на сакото му, но е много къс, тя има дълга коса, може да е косата на Гюркан, не се разбра и цветът на косъма...
Изведнъж така се засрамвам от това, което правя, така унизително ми става.
— Доверявай се, доверявай се, обичай хората – хълцайки се разплаквам аз.
46
— И без това Гюркан е в Анкара, – каза Мехмет – дай за малко да оставим тая работа и да идем някъде, да похапнем нещо.
— Хайде – казвам аз и докато кажа, намирам себе си в един крайбрежен ресторант...
Изпили и вторите си питиета, задълбочени в разговор, сме забравили света. За колко много неща може да се говори с Мехмет... Хрисимо, приятно момче... Първият човек, който назовава точния цвят на очите ми... Даже нямах представа, че в тях има зелено, лилаво, планини и хълмове...
Часът минава десет, когато аз казвам:
— Мехмет, сигурен ли си, че можем да продължим да работим с тия глави?
— Защо не, не се ли чувстваш добре – отговаря той.
— Е, добре тогава.
Колата му спира пред нас... Качваме се горе... Аз правя по едно кафе, той пръснал наоколо листите и моливите... Сядам до него.
— Знаеш ли колко обожатели имаш в офиса, всички са влюбени в теб – казва той.
— Хайде бе, не се майтапи с мен – отговарям аз.
— Да – продължава той, гледайки към голите ми крака – краката ти, очите, косите... Толкова си хубава, но май не го осъзнаваш.
Става ми хубаво, погледът ми се премрежва, сигурно се и изчервявам. Минали са години, откакто не съм чувала такива думи... А може би въобще не съм ги чувала досега... Той така ме гледа в лицето, очите му зелени ли са? Слага ръка на косите ми, милва ме:
— Много си сладка, много...
Сърцето ми бие, сякаш ще изскочи, страх ме е, че ще чуе ударите му, срам ме е. Аз изпитвала ли съм досега тези чувства, това вълнение? Не мисля.
— И много си добра – продължава той – всеки ти мъти водата, но на теб не ти пука, продължаваш уверено към целта си, силна си, естествена си, знаеш ли колко важно качество е естествеността? Толкова си естествена, че хората се плашат от теб, чувстват се безпомощни... И ти си като любимите ти котки, които драскат, когато не искат, а когато искат, се увиват около краката на човек...
Аз наистина ли съм такава? Ако съм такава, защо никой досега не го е забелязал, не е забелязал мен?
— Аз наистина ли съм такава, Мехмет? – питам аз...
Чувам собствения си глас, значи не съм си го помислила само...
— Ти наистина си такава. – казва той – Може би, естествеността ти се дължи именно на това, че не го знаеш.
Работим малко отгоре-отгоре и Мехмет си тръгва... Цяла нощ не мигвам, в празното легло... Пижамата на Гюркан, с избродираната на яката марка, е на възглавницата до мен, одеколонът му за след бръснене е проникнал навсякъде из стаята, а аз мисля за дънките, смачканата тениска и разрошените коси на Мехмет... Цяла нощ мисля за Мехмет.
— Хайде, – казвам аз на следващия ден – отиваме у нас и работим като луди, без да пием този път, нямаме много време.
— И аз идвам, имай пред вид. – казва Йозджан...
Мехмет се обажда в къщи... Взимаме нещо за хапване и отиваме у дома...
Не мога да си събера мислите... Колкото пъти вдигна глава, срещам погледа на Мехмет... Казвайки нещо смешно, го разсейвам постоянно, много съм весела, ама много...
— Дружина, аз си тръгвам, трябва да си ходя вече – казва Йозджан по едно време и си тръгва.
Не можах да му кажа: „Къде отиваш, чакай, че още нищо не сме направили“... Такова електричество витае из въздуха, че Йозджан се принуди да си тръгне...
— Знаеш ли колко е влюбен Йозджан в теб? – казва Мехмет.
— Хайде, бе!...
— Да, всички са влюбени в теб, даже Фарук бей си е изгубил ума по теб.
Той слага ръката си на тила ми... Много... ама много е близо до мен... Устата му е над ухото ми, шепне нещо... Целува ме по тила, милва врата ми и ми целува косите, милва краката ми... Целува ме, целуваме се... Шепите, ръцете, колената, тила, косата, гърба, гърдите... Устните ми... Всичко това продължава сякаш хиляда години, точно хиляда години... И след хиляда години започва да ме съблича, все така продължа­вайки да ме целува и милва... И това продължава към петстотин години.... Накрая ме прегръща, полекичка, пред мен, зад мен, до мен, в краката ми, в косата ми, така минават още хиляда години... Аз вече сякаш не живея, сякаш съм на друго място, в друго време, правя нещо, което никога досега не съм правила, изживявам нещо, което никога не съм изживявала...
Аз досега не съм се любила... Забравих мястото, времето забравих... А той, все още... И точно, когато съм дошла до припадък, и точно, когато вече едва се сдържам да не извикам, след точно две хиляди години, гo усещам вътре в мен... Или съм мъртва, или ме няма... Многократно, в продължение на пет хиляди години, се разтърсвам... Не свършва... Не свършва.... Докато аз няколко пъти последователно достигам вър­ха, той все така равномерно продължава... И най-накрая, точно след десет хиляди години... Връхлита като хала... като хала...
— Любов моя!
Той ли го казва, или аз...