ДУЛИНКО ДУЛЕВ НА 70
Дулинко Пеев ДУЛЕВ е роден на 23.02.1947 г. в село Дебнево, Троянско. Завършил е българска филология във Великотърновския университет „Св.св. Кирил и Методий“. Автор е на поетичните книги „Образцови хора“ (1987), „Записки на пенсионирания мускетар“ (1997), „Записките на замръзналия шерп“ (2001), „Тъжносмешни стихотворения“ (2010),„Онкологична смехотерапия“ (2015), както и на историко-публицистичните изследвания „Разградските карикатурни изложби“ (2003) и „Епопея на незапомнените“. Разград и Сръбско-българската война през 1885 г.“ (2007).
Работил е като журналист (за кратко и като драматург) в Разград.
Освен със сатиричното си перо е известен и като лирик, и така отбелязваме тук юбилея му – в страниците ни за поезия, но и тези за хумор: „Кукуряк“.
УРОК ЗА ЖИВОТА
Учех веднъж дъщеря си на ум.
Казах ѝ: – Кротка и тиха бъди!
Няма облаги в излишния шум,
сбирай трохи, но не сваляй звезди!
Някакси с укор, от упор почти
щерка ми, сривайки моя подход,
взе, че попита ме: – Татко, а ти
нещо мечтал ли си в своя живот?
Гледах я сепнат. От срам посивял.
Стегнат от някаква дива тъга.
Как да ѝ кажа какво съм мечтал…
Като вижда какво съм сега?
СЛЕПЕЦЪТ
Бе късна вечер и отдавна бе в разгара
поредната ни бурно пропиляна нощ.
В ушите ни изцеждаха китарите
до край безумната си децибелна мощ.
По дансинга развихряше се Бакхус,
а келнерът ни – дух неуловим,
витаеше сред призрачните маси,
разтворен от цигарения дим.
Тогава чух една тояжка бяла
и тътенът ѝ втурна се сред нас,
а празничната ресторантска зала
помръкна в миг от странния контраст.
Оркестърът започна да фалшиви.
Певицата пресипна изведнъж.
А те вървяха – тъжни и щастливи…
Една жена със слепия си мъж.
И с тях сред нас нахълта мълчешката
жестока мисъл, сещана едва…
Че може да си сляп дори когато
съвсем не подозираш за това!
ПЕСНИЧКА ЗА МОЯТА ГАРСОНИЕРА
Ние живеем в гарсониера.
Има място за теб и за мен.
И допълва приятната атмосфера
вечно пълният с пране леген.
Има място за децата ни – двете.
Има място за любов и мечти.
Малко тясно е за стиховете,
но и тях ги побирам почти.
И какво, че вечеряме прави?
Тази кухня не е за креват,
ама няма какво да се прави!
Трябва щерките нейде да спят.
В коридора се движим на смени:
закачалка… хладилник… бюфет…
Но и всичко това според мене
има свой ползотворен ефект.
Всяка вещ отстрани ни притиска
и събира глава до глава…
А пък щом са ни устните близко,
то какво по-добро от това?!
Из „Образцови хора“ – библиотека „Кълнове“
на Книгоиздателство „Георги Бакалов“ Варна, 1987
СПОМЕН ЗА СТУДЕНТСКИТЕ ТАВАНИ
„Къде ли са сега студентите от ония мансарди?“
Петя Александрова
На гладния не хваща вяра ситият…
Така не вярваше охраненият град,
че в нашето таванско общежитие
ядяхме боб, гарниран с диамат.
Ядяхме чесън. Ах, какво падение!
Какво кощунство над изискания вкус!
И с тоя дъх великите творения
се мъчехме да учим наизуст.
Четяхме. Ум и много мъдрост сбирахме.
Мечтаехме светът да стане наш.
Живеехме. И с туй скандализирахме
етажите под нашия етаж.
Обичахме. А май и нас обичаха
колежките ни, станали жени,
които в обич до живот се вричаха…
Които бракът безнадеждно промени.
Но дипломите сякаш зачертаха
таванските ни спомени завчас
и чудим се до днес, кои ли бяха
студентите, приличащи на нас!
…Но пак в таванските етажи тътнат стаите,
кънти в нощта звънлив студентски смях…
А ние ли?... Та ние сме хазаите,
мърморещи отдолу против тях.
ОГОРЧЕНИЕ
От много години известно е, че
няма алтернатива:
дето е текло, пак ще тече,
пара при пари отива.
От много години около нас
мъдрата мисъл живее:
умните хора се борят за власт,
простите – за идея.
Знаем го всички това наизуст,
Бог е така орисал.
Жалко, все пак, че загина Исус…
Просто нямало смисъл!
НЕ СЕ ЗАВРЪЩАЙТЕ НАЗАД!
Не се завръщайте, не се завръщайте назад!
Заплаха скрита в спомените има!
Градът на детството не ви е роден град…
Не ви обича първата любима.
Не са ви близки тия, дето с тях
съседската череша бе обрана…
Приятелството стана шепа прах,
а дънер от черешата остана.
Дори домът ви – тих и посивял –
безизразно с прозорците ви гледа.
След вас във него други е живял
и с мъка разпознава ви съседа…
Отвлече ви далече тоя свят,
а дните ви отскоро стават къси …
Зауй не се завръщайте,
не се завръщайте назад…
А просто не напускайте дома си!
Из „Тъжно-смешни стихотворения, злободневки и епиграми“
ИК „Полиграф“, Разград 2010
СТАРАТА ПЕСЕН
Баба ми пееше песен такава –
думите помня добре:
„Болен лежи Стоил, не става,
болен лежи, ще умре…“
Вехнел човекът по първа изгора
като смачкано в кал от градушка стебло…
Нека се смеят разумните хора.
Вярвам, че тъй е било!
Баба я няма. В една тиха есен
тихо склопи очи.
Толкова време, а нейната песен
още край мене звучи!
Свива сърцето ми някаква сила,
мъката блика в мен.
И се вживявам в скръбта на Стоила
в тъжния сватбен ден…
Тъжно е всъщност, но над обич такава
времето няма власт.
Свирци засвирват… Певци запяват…
И я завръщат в нас!
СПОМЕН
От детството спомен такъв ми остана:
пребродил половината свят,
един ден нечакан се върна в дома ни
на баба по-малкият брат.
А после го виждах. Стои пред вратата.
Ей тъй – неподвижен, стои и мълчи.
Но усещах как гали отсреща гората
с уморените свои очи.
Когато си тръгна, предусещаше края,
затуй ме помоли, както мога и знам,
на лист хоризонта да му очертая
и листа за спомен от мен да му дам.
Чак днес го разбрах и това ме потресе!
Че взе си тогава не спомен от мен,
а с моите детски чертички отнесе
в сърцето си края рожден!
И често си мисля, ще успее ли също
нечия детски безгрижна и мила ръка
на потомък, когото ще срещна вкъщи,
да изпрати и мене така!?
Из „Класически и други творби“
ИК „Полиграф“, Разград 2016
Работил е като журналист (за кратко и като драматург) в Разград.
Освен със сатиричното си перо е известен и като лирик, и така отбелязваме тук юбилея му – в страниците ни за поезия, но и тези за хумор: „Кукуряк“.
УРОК ЗА ЖИВОТА
Учех веднъж дъщеря си на ум.
Казах ѝ: – Кротка и тиха бъди!
Няма облаги в излишния шум,
сбирай трохи, но не сваляй звезди!
Някакси с укор, от упор почти
щерка ми, сривайки моя подход,
взе, че попита ме: – Татко, а ти
нещо мечтал ли си в своя живот?
Гледах я сепнат. От срам посивял.
Стегнат от някаква дива тъга.
Как да ѝ кажа какво съм мечтал…
Като вижда какво съм сега?
СЛЕПЕЦЪТ
Бе късна вечер и отдавна бе в разгара
поредната ни бурно пропиляна нощ.
В ушите ни изцеждаха китарите
до край безумната си децибелна мощ.
По дансинга развихряше се Бакхус,
а келнерът ни – дух неуловим,
витаеше сред призрачните маси,
разтворен от цигарения дим.
Тогава чух една тояжка бяла
и тътенът ѝ втурна се сред нас,
а празничната ресторантска зала
помръкна в миг от странния контраст.
Оркестърът започна да фалшиви.
Певицата пресипна изведнъж.
А те вървяха – тъжни и щастливи…
Една жена със слепия си мъж.
И с тях сред нас нахълта мълчешката
жестока мисъл, сещана едва…
Че може да си сляп дори когато
съвсем не подозираш за това!
ПЕСНИЧКА ЗА МОЯТА ГАРСОНИЕРА
Ние живеем в гарсониера.
Има място за теб и за мен.
И допълва приятната атмосфера
вечно пълният с пране леген.
Има място за децата ни – двете.
Има място за любов и мечти.
Малко тясно е за стиховете,
но и тях ги побирам почти.
И какво, че вечеряме прави?
Тази кухня не е за креват,
ама няма какво да се прави!
Трябва щерките нейде да спят.
В коридора се движим на смени:
закачалка… хладилник… бюфет…
Но и всичко това според мене
има свой ползотворен ефект.
Всяка вещ отстрани ни притиска
и събира глава до глава…
А пък щом са ни устните близко,
то какво по-добро от това?!
Из „Образцови хора“ – библиотека „Кълнове“
на Книгоиздателство „Георги Бакалов“ Варна, 1987
СПОМЕН ЗА СТУДЕНТСКИТЕ ТАВАНИ
„Къде ли са сега студентите от ония мансарди?“
Петя Александрова
На гладния не хваща вяра ситият…
Така не вярваше охраненият град,
че в нашето таванско общежитие
ядяхме боб, гарниран с диамат.
Ядяхме чесън. Ах, какво падение!
Какво кощунство над изискания вкус!
И с тоя дъх великите творения
се мъчехме да учим наизуст.
Четяхме. Ум и много мъдрост сбирахме.
Мечтаехме светът да стане наш.
Живеехме. И с туй скандализирахме
етажите под нашия етаж.
Обичахме. А май и нас обичаха
колежките ни, станали жени,
които в обич до живот се вричаха…
Които бракът безнадеждно промени.
Но дипломите сякаш зачертаха
таванските ни спомени завчас
и чудим се до днес, кои ли бяха
студентите, приличащи на нас!
…Но пак в таванските етажи тътнат стаите,
кънти в нощта звънлив студентски смях…
А ние ли?... Та ние сме хазаите,
мърморещи отдолу против тях.
ОГОРЧЕНИЕ
От много години известно е, че
няма алтернатива:
дето е текло, пак ще тече,
пара при пари отива.
От много години около нас
мъдрата мисъл живее:
умните хора се борят за власт,
простите – за идея.
Знаем го всички това наизуст,
Бог е така орисал.
Жалко, все пак, че загина Исус…
Просто нямало смисъл!
НЕ СЕ ЗАВРЪЩАЙТЕ НАЗАД!
Не се завръщайте, не се завръщайте назад!
Заплаха скрита в спомените има!
Градът на детството не ви е роден град…
Не ви обича първата любима.
Не са ви близки тия, дето с тях
съседската череша бе обрана…
Приятелството стана шепа прах,
а дънер от черешата остана.
Дори домът ви – тих и посивял –
безизразно с прозорците ви гледа.
След вас във него други е живял
и с мъка разпознава ви съседа…
Отвлече ви далече тоя свят,
а дните ви отскоро стават къси …
Зауй не се завръщайте,
не се завръщайте назад…
А просто не напускайте дома си!
Из „Тъжно-смешни стихотворения, злободневки и епиграми“
ИК „Полиграф“, Разград 2010
СТАРАТА ПЕСЕН
Баба ми пееше песен такава –
думите помня добре:
„Болен лежи Стоил, не става,
болен лежи, ще умре…“
Вехнел човекът по първа изгора
като смачкано в кал от градушка стебло…
Нека се смеят разумните хора.
Вярвам, че тъй е било!
Баба я няма. В една тиха есен
тихо склопи очи.
Толкова време, а нейната песен
още край мене звучи!
Свива сърцето ми някаква сила,
мъката блика в мен.
И се вживявам в скръбта на Стоила
в тъжния сватбен ден…
Тъжно е всъщност, но над обич такава
времето няма власт.
Свирци засвирват… Певци запяват…
И я завръщат в нас!
СПОМЕН
От детството спомен такъв ми остана:
пребродил половината свят,
един ден нечакан се върна в дома ни
на баба по-малкият брат.
А после го виждах. Стои пред вратата.
Ей тъй – неподвижен, стои и мълчи.
Но усещах как гали отсреща гората
с уморените свои очи.
Когато си тръгна, предусещаше края,
затуй ме помоли, както мога и знам,
на лист хоризонта да му очертая
и листа за спомен от мен да му дам.
Чак днес го разбрах и това ме потресе!
Че взе си тогава не спомен от мен,
а с моите детски чертички отнесе
в сърцето си края рожден!
И често си мисля, ще успее ли също
нечия детски безгрижна и мила ръка
на потомък, когото ще срещна вкъщи,
да изпрати и мене така!?
Из „Класически и други творби“
ИК „Полиграф“, Разград 2016
