Йордан ДАЧЕВ е роден е през 1923 г. Той е един от малцината ярки съвременни изследвачи на живота и творчеството на Йордан Йовков. Нов оригинален принос в йовковедението са книгите му „Пристан на човеколюбието“ и „Йовковиада“. Като публицист, културолог, литературен историк и краевед той създаде поредици очерци, есета, документални разкази и прибави непознати до днес щрихи към портретите на творчески личности в духовната култура на Добруджа. Неговите изследвания и съчинения са събрани в книгите му „Влогове“, „Полюси“, „Добруджа възпява себе си“, „Мостът“ и други. Беше почетен председател на Сдружението на писателите в Добрич не защото имаше такава длъжност, а защото за такъв го считахме. Автор е на художeствени преводи от румънски език, сред които се открояват приказките на Йон Крянга в сборника „Кесийка с две пари“.

Тук отпечатваме една кратка статия от него за друг наш незабравим творец – Ивайло Петров.


Ако трябва да поставим надслов на творчеството на Ивайло Петров, навярно най би смогнал да разкрие синтезирано и в пълнота същественото в него – това е афоризмът му : „Знаменателното е, че Бог е направил човек от кал.“
Проучени в светлината на това умозаключение, книгите му, които наброяват близо петдесет с преизданията, се стига пряко до непримиримия блюстител на злото, при това пределно справедлив и мъдър, събрал и оплодил в изкуството си наблюдения и самоанализи като непримирим критически дух.
Ивайло Петров не е мрачен отрицател, саркастичен и злостен, а сочи кривиците ни, като не спестява нищо от опакото, което стои в и зад човека, независимо от усмихнатото му лице и придворната му готовност за човеколюбие и благодеяния. Той вижда покритото и потуленото, осъжда го не директно и прибързано, а плете изкусно тънки и насмешливо гарнирани въплъщения. Може би и затова сподели и друга мисъл, все в духа на своя изобличителен патос – “мъдрият няма идеали“. Някои критици я прочетоха буквално и прибързано осъдиха писателя като тотален отрицател, безотечественик, автор без каквото и да било очарование от красотата, доброто, благодеянието, добродетели, които крепят света и го теглят напред в безкрайното време. В случая с думата “идеали“ писателят взе на прицел “идеалите“ на посредствения човек, на притворника, грандомана, коронования властител, обсебени от опустошителната жажда за злато, за имот и власт над другите и още какви ли не “стимули“. Тези страсти, скрити зад високопарно поднесените им фрази за родолюбие, благородство, чест, свобода, грижи за ближния и пр. са красив параван пред извършените и замислените от тях злини, които тегнат на плещите на милиони хора, петимни за капчица радост.
И друга, много важна черта в творчеството му: Ивайло Петров е покорен и увлечен от библейските откровения и проповеди, трупани от най-дълбока древност и съхранени във вечната книга – Библията. Авторът коментира художествено тези притчи и легенди в сборника „Божи работи“, където някъде споменава, че “змията е люпилня на грешни души“. И може би точно затова отдава голямо значение на разказа за Ева и змията. “Без него – казва той – нямаше да бъде създадена Библията.“
Споделял е с мене, че четял Библията като бабичка. И не само нея, а и всички богослужебни книги, изучавал ги е, търсил в тях наред с философията на древните просветители, истините за жизнения път на “homosapiens“. В тази област – нравствено-етична и верска, Ивайло Петров се издига до висотата на мислителя, който разнищва света около себе си и в себе си като наследие от хилядолетия, вниква в сътворението, в космическата неизмеримост, създала боговете и религиите. Наред с това разказите, повестите, романите му прозорливо са вплели и пресътворили образа на нашето съвремие, натежал от прегрешения, умишлени и неумишлени, които угнетяват човека, търсещ препитание и справедливост.
И ако Йордан Йовков издигна в култ нравственото усъвършенствуване на човека като изцелител на живота, Ивайло Петров прониква замислен в глъбините на злото, което твърде често закрива слънцето, пречи жизнената му светлина да стопли малкия човек, работливия, честния, най-потърпевшият в този объркан свят, потъпкал повелите на Бога и опита на мъдреците, идещ от глъбините на хилядолетията. Писателят стига и до друго непреходно прозрение – за да бъде годен да различи доброто от злото, омразата от любовта, които бликат в живота – най-добрата книга, от която Ивайло Петров е чел и се е учил до последния си ден.

През 1994 г. ИК „Няголова“ издаде книгата с размисли „МЪРТВИЯТ НЯМА ИДЕАЛИ“ на Ивайло Петров. Съставител е Йордан Дачев. Представяме малка част от тези прозрения:

Не съм фанатик на никаква идея.
Идеите, това са интересите на хората и техните страсти.
Истината стои извън мене и е по-голяма от всяка личност.
Няма нищо по-страшно да бъдеш сам.
Никой за нищо не ми е отмъщавал така, както моите уважаеми съчинения.
Най-добре се чувствам, когато забравя, че съм посредствен.
Може да се каже, че не живея, а размишлявам.
Две думи за моя опит – аз нямам опит.
Всичките ми литературни опити са първи.
Думите са моите най-големи и надявам се, единствени врагове.
Още Ботев каза, че “свестните у нас считат за луди.“
Да знаеш от кого и как да се учиш, също е талант.
Там където има свобода за словото няма място за притчи.
Изкуството е труд, а трудът е благодат.
Злото е творческа немощ.
В самота откривам напълно себе си и света. Въображението ми лети като птица без посока.
Има ли в света политическа партия, която да не се бори за власт?
Човекът е артист в своята жестокост.
Животът е най-добрата книга.
Едни постигат щастието си чрез страданието на другите.
Инстинктът за живот е по-силен от неговия смисъл.
Признатото невежество не е невежество.
Човек се ражда свободен, но не и добър.
Там, където няма хора, е винаги тъжно.
Където се пролива кръв, там е поникнало зло.
Натрапеното добро е по-лошо от злото.
Страхът от смъртта е създал религиите.
Религията е надежда за безсмъртие.
Шедьовърът на природата е самата природа.
Когато зърното ражда, то загубва своята форма.
Ние одухотворяваме природата, защото се боим от нея.
Буренът сам устоява на природните стихии.
По-добре вечен ад, отколкото вечно Нищо!
Не убивайте човеците. Те са смъртни.
Бракът е градина, в която има толкова тръни, колкото и цветя.
Женската любов трябва да се консумира редовно, защото бързо девалвира.
Всяка умна жена е избрала за целта си оръжие, по-ефикасно дори от ядреното оръжие – ласкателството.
Простакът, както и да се облича и докарва пред дамите, все си остава простак..
Толстой е истината, Достоевски – мечтата.
Реших да отида някъде далече, да се махна от себе си. По-точно, да се върна при себе си, защото щях да отида там, откъдето бях дошъл – в своя край, при своите хора, при детството си. Ще извървя вечния кръговрат като Одисей и ще пия от животворното начало. Там алчният ми и неспокоен ум ще се смири пред спокойствието и вечната простота, там няма да има тщеславие и снобизъм, там няма да се питам за смисъла на изкуството, а ще го правя.
Животът – това е едно безкрайно човешко любопитство
Дали инстинктът не е съхранен разум?
Инстинктът за живот е по-силен от неговото безсмислие.
Трябва да останем хуманисти и след смъртта си.
Взаимната завист е взаимно презрение между неспокойния разум и невежеството, между трескавото въображение и видимото, между съмнението и пошлата самоувереност.
Който забравя или премълчава миналите си слабости, не може да се надява на бъдещи добродетели.
Обществото винаги скучае и търси разнообразие, няма да забележи умния и скромния, а ще се захласне подир чудака.
Прекалената суета винаги е наказвала хората.
Всички големи постижения във всички области на човешката дейност са плод на аристократизма на духа.
В Добруджа хората ще ви посрещнат радушно, ще ви нахранят и напоят,но няма да видите ни един да ви свали шапка. Шапки сваляме само на умрелите, защото смятаме, че само те са по-достойни от нас.
България е минала през иглените уши на историята и не се плаши от премеждия.