Антимовски хан - издание за животопис и култура.

Антимовски хан е издание за животопис и култура на Сдружението на писателите в Добрич. Понастоящем излиза като списание, наследник на едноимения вестник с 10-годишна история. Събира поезия, проза, есеистика, интервюта, краезнание, други форми на литература, както и отзиви от всички сфери на изкуството и културата на творци от Добрич, Добруджа, страната и чужбина. С него живее духът на Йордан Йовков. Може да откриете още нови преводи, първи стъпки на млади автори, препоръчани книги на местни автори, обяви за конкурси, събития и др.. Антимовски хан - статии :: ЗЕМЯ НА ПЕЕЩИТЕ КОЛЕЛЕТА"

ЗЕМЯ НА ПЕЕЩИТЕ КОЛЕЛЕТА

В Генерал Тошево беше отчетено първото издание на Националния конкурс за разказ „Земя на пеещите колелета“ – 2017, посветен на големия писател и разказвач, певеца на Добруджа Йордан Йовков. Наградният фонд се осигурява от Община Генерал Тошево и ЕТ „Добруджа експорт – Георги Балабанов“. За тази година той е 1 500 лева.
Жури в състав Иван Гранитски – директор на ИК „Захарий Стоянов“, Марин Кадиев – председател на Съюза на независимите български писатели и академик Симеон Янев присъди следните награди:

 
Първа награда – „Обратен завой“ – Магдалена Любомирова Борисова – гр. Елена;
Втора награда – „Дъжд“ – Енчо Петров Димитров от гр. Балчик;
Трета награда – „Стряха“ – Хасан Ефраимов от гр. Добрич;
„Спомен за сълзи“ – Калоян Кирилов Захариев – гр. Г. Тошево.
Поощрителни награди:
– за разказа „Гагаузка крепост“ – Добрин Иванов Добрев – гр. Пловдив;
– за разказа „Черноземно сърце“ – Даниела Богоева-Гюргакова – гр. София;
– за разказа „Будилничето“ – Магдалена Петрова Манчева – гр. Пловдив;
– за разказа „Предсказанието“ – Атанас Захариев Цонков – гр. Сливен;
– за разказа „Къщата на смока“ – Надя Арсенова Иванова – гр . Лом;
– за разказа „Цветята на дядо“ – Борислава Иванова Грозева – гр. Русе
Награда на местен творец:
– за разказа „Сеното в дядовата къща“ на Красимир Бачков от гр. Добрич.
Награди на Община Генерал Тошево:
· за разказ на актуална младежка тематика:
– „Спасител по заместване“ – Елена Павлова – гр. Монтана;
· за съпричастност към земята и духа на Добруджа:
– „Моята Добруджа“ – Слава Лукипудис – род. в с. Пчеларово,живее в София;
· за на най-млад автор– участник в конкурса:
– „Огнена обич“ – Стелла Динкова Динева – 16 г. – гр. Пловдив
Награди на Георги Балабанов:
– „Предсказанието“ – Атанас Захариев Цонков – гр. Сливен;
– „Глухото“ –Иван Христов Колев – с. Калипетрово
 До редакционното приключване на броя не получихме отличения с втора награда разказ и си запазваме правото и задължението да го отпечатаме в първата книжка на изданието ни за 2018 г.

 

Магдалена БОРИСОВА е родена на 14.11.1978 във Велико Търново.
Завършва природо-математическа гимназия. Магистър е по право със следдипломна квалификация „криминология“ от СУ. Работи като юрисконсулт, председател на местната комисия за борба с противообществените прояви на малолетни и 3 години е заместник кмет на Община Златарица. От 2008 е общински съветник при Община Елена. От 2011 до 2015 е заместник председател на общински съвет Елена. Също така е и съдебен заседател.
Пише хайку и разкази от ученическите си години. Има публикации в местни и национални списания и вестници, също и в чужбина..
Три нейни пиеси са получили театрална реализация на сцената на Варненския драматичен театър „Стоян Бъчваров“. През 2014 г. е премиерата на „Голямото коледно приключения на...“, реж. Стоян Радев, сценограф Даниела Николчова, последвана през 2015 г. от „Голямото коледно приключение – 2“, и „Сън“ – 20.09.2017 г.
Магдалена Борисова е носител на тридесетина литературни отличия у нас и в чужбина. Ето само някои от тях:
2007 – отличена на международния хайку конкурс в Хърватия Klostar Ivanic.
2009 – отличие от международен хайку конкурс в Лудбрег.
2010 – първо място за разказ от националния конкурс „Яна Язова“
2011 – Победител в конкурса за детска пиеса на Варненския драматичен театър „Стоян Бъчваров“ с пиесата „Сън“
2012 – победител в раздел „Детска пиеса“ от националния драматичен конкурс, организиран от Театераутор и Министерството на културата , с пиесата „Приключения в Африка“
2013 – номинация за киносценария „Пророчеството“ в раздел „Първи киносценарии“ на Южна пролет – Хасково
2015 – награда за куклена пиеса – „Бягството на малката таласъмка Тами“ от националния драматургичен конкурс „Иван Радоев“ – Плевен
2017 – номинация от драматургичния конкурс „Иван Радоев“ – Плевен за пиесата „Летящият офис“
2017 – пиесата ѝ „Сблъсък“ влиза в шортлистата на конкурса „Славка Славова“ на театър 199.


ОБРАТЕН ЗАВОЙ

Директорът на гимназията изучаваше мълчаливо, с педантичната сериозност на стар полицейски инспектор, документите за постъпване на работа на Кристиян. Последният от пет минути стоеше прав на килимчето пред бюрото му и вече започваше да се чувства неловко, като провинил се в нещо ученик. Нещо, което, докато учеше тук, никога не му се беше случвало. Още тогава Върбанов беше директор от много, много години. И двата пъти, когато Кристиян беше повикан в този кабинет, беше, за да му бъдат връчени награди за отлично представяне на олимпиадите по математика. Тогава директорът се надуваше като горд баща.
Вече за трети път Върбанов изследваше трудовата му книжка, сякаш е някой безценен артефакт. Дори я вдигна, за да разгледа на светлината хартията, сякаш търсеше невидими водни знаци върху подправени банкноти.
— Тука три или две нули са? – измърмори по-скоро на себе си.
— Три. – тихо отговори Кристиян.
— Да, да, то е написано и с думи. Е, господин Пенчев, – директорът вдигна очи от документите, погледна Кристиян над малките си очилца и заговори в характерния си леко приповдигнат, бавен и някак менторски маниер – много се радвам, че имате аспирации да преподавате в нашата гимназия. Политиката на нашата гимназия от дълги години е, при подбор на кадри, винаги да предпочитаме наши бивши възпитаници. Така се запазва традицията, един вид. В случая обаче трябва да Ви откажа. И то не защото не сте квалифициран, а защото сте прекалено квалифициран.
— Моля?!
— Точно така. Ние не можем да Ви осигурим адекватно заплащане и рано или късно ще си тръгнете, а аз пак ще трябва да обвявам конкурс, да подбирам кандидатури, да назначавам човек. Кафе, чай, вода? Ама защо не седнете? Не се обиждайте от този отказ. Приемете го като услуга.
— Но…
— Много се радвам, че пак се срещаме. Още на времето бях убеден, че те чака голямо бъдеще. Нали не възразяваш да ти говоря на Ти? Седни! Седни! – директорът извика секретарката и ѝ поръча две кафета, бисквити и минерална вода.
Кристиян се подчини. Придърпа един дървен стол с избеляла плюшена дамаска и седна. Не очакваше такъв обрат. Беше твърдо убеден, че мястото за учител по информатика му е в кърпа вързано. Може би брат му Данчо беше прав – той е луд. Буквално така се изрази преди две вечери, когато Кристиян се прибра със седем куфара:
— Ти си луд! – каза го първо тихо, после повтори по-високо. – Ти си напълно луд, брат ми!
— Знам – усмихна се Кристиян – но разбираш ли, там не е за мен.
— Да бе! Шест бона заплата и не било за теб! Я ми кажи, да не би да има замесена някоя местна женска? За това ли искаш да се върнеш да живееш тук?
— Няма!
Данчо го изгледа изпитателно. Още от деца по-големият му брат винаги познаваше кога го лъже. Не, нямаше замесена жена. Данчо го хвана за рамото и приятелски започна:
— Виж, ако си се замесил в София в нещо – жени, наркотици, проблеми и искаш да се покриеш тук за малко… Имам приятели…
— Няма нищо такова!
— Тогава защо, по дяволите, напускаш добре платената си работа? За какво? Да се върнеш тук и да преподаваш информатика на хлапетата в местната гимназия? Че те вече се раждат с таблет в ръката и знаят повече от теб. На луди калинки правят даскалите. А ти имаш ли представа колко са мизерни учителските заплати?
Кристиян кимна. Сипа по още една чаша червено вино на двамата и се опита да обясни:
— Градът, топлите хора на Добруджа и морето най-вече – всичко това ужасно много ми липсваше. Разбираш ли?
— Разбирам те. Но ей го на къде е – ако искаш, всеки уикенд можеш да си идваш. Не, не те разбирам! Ако имах твоето образование и възможности, щях да остана и да си уредя живота. И дори бих заминал в чужбина. Виж, още не е късно да се обадиш и да си поискаш обратно мястото. Кажи, че си имал здравословни или други проблеми, но си ги финализирал. Не си проваляй живота, Крис! Аз останах в Тошево, защото така се наложи, но не минава и ден, в който да не съжалявам.
Директорът бъбреше за синовете си – и двамата инженери, които живеят и работят в Америка, някъде в слънчева Невада.
— Тук няма бъдеще за специалисти като тях и като теб – завърши Върбанов. Кристиян кимна с престорено разбиране, взе си довиждане с него и се прибра вкъщи. Реши, че няма смисъл да споделя със стария дърдорко за невероятното щастие, което беше обхванало душата му, когато взе решението да напусне София и да се върне да живее в родния си град, в близост до любимото си море. Не! Собственият му брат не го разбра, че чужд човек ли? Благодари му любезно за отделеното време и кафето и си тръгна.
Кристиян вярваше, че всичко ще е наред и ще получи работата, а се прибра отхвърлен. Качи се в колата и подкара към вилата им на морето. Шофирането го успокояваше и даваше възможност да разсъждава. Къщата в Дуранкулак се нуждаеше не просто от освежаване, а от основен ремонт. Да! С това щеше да се заеме през следващите месеци. Даже добре, че няма работа – ще има достатъчно време. Имаше спестени достатъчно средства и две години да не работи. Пък и винаги можеше да започне да работи от вкъщи по няколко часа – да поддържа сайтове, да списва нюзлейтъри и други древни неща. А другото лято можеше да започне да дава стаи от къщата на туристи или сезонни работници. По пътя заваля, но докато пристигне вече беше утихнало. Въздухът се беше освежил и миришеше на озон. Кристиян паркира пред къщата и се отправи на разходка край морето. Сега тук се бяха струпали хора, имаше и линейка, и полицейска кола. Когато се приближи, видя че има удавник.
— Какво е станало? – попита съседа си Калин, който си тръгваше.
— Какво, какво – сърфистка. Не могла да излезе навреме от морето и бурята я повлякла. Не е местна. Момичето е на не повече от двайсет. Язък! Хубавичка като сълза.
— Жалко. Бог да я прости!
— Ще ти кажа кое е жалко! Ако бяхме в някоя развита държава, такива неща нямаше да стават – каза Калин и запали цигара.
— Какво общо има природната стихия с държавата? – учуди се Кристиян.
— При толкова техника, сателити в космоса, микрочипове, камери, компютри и разни там специалисти, колко му е да има някое приложение за мобилните телефони. Цъкнеш и виждаш – днес се задава буря и няма да влезеш в морето.
— Глупости. – чуха глас зад тях. Обърнаха се и видяха Симеон, съдържателя на пицарията на плажа. – Всеки знае – времето на морето бързо се разваля и бързо се оправя. Никой не може да ги предвиди тези работи.
— А, не е така, Монка! Не си прав! – Калин го изгледа с характерния си втренчен поглед и започна: – Нали не си морско чадо, какво ли ти знае главата! Едно време дядо ми, лека му пръст, беше рибар. Той и другите стари моряци познаваха морето по-добре от оная си работа. Случвало се е сутрин небето да е лазурно синьо, без нито едно облаче, морето гладко като огледало, а дядо и другите да не изкарат лодките си. „Днес морето ще иска да вземе някого.“ – така казваше дядо. И почти винаги в този ден се извиваха такива жестоки бури, че днешната ще ти се види като сутрешна роса. Старите кучета ги усещаха тези неща. Не знам как, но ги усещаха, мамка им. – захвърли фаса на плажа, изплю се и изгледа втренчено двамата си събеседници.
— Военните от години имат програми, симулиращи времето в морето и подводните течения, с точност до 99 %. – потвърди Кристиян.
— А защо обикновените хора нямат достъп до тази информация, а? Защо трябва толкова нелепо да измират? Скапана държава! – Калин се изплю още веднъж на пясъка и отмина.
Собственикът на пицарията измърмори нещо и също си тръгна. Трупът на удавницата беше натоварен в колата на съдебна медицина и, следван от полицейската кола, напусна плажа. След като процесията потегли, струпалите се на брега хора бързо се разпръснаха – като хлебарки след като внезапно си светнал кухненската лампа. Скоро Кристиян остана съвсем сам на брега. В главата му се беше загнездила една идея и докато се разхождаше, тя все по-ясно се очертаваше. Мобилно приложение за морето. Не просто за времето – температура на водата и на въздуха, а детайлно: за теченията, ветровете, бурите. Всички природни явления можеха да се опишат в математически модели. Ако се вземат данни в реално време от няколко сателита, въведат се правилните алгоритми, можеше да се получи доста достоверна информация. И точно в това той бе най-добър. Би могъл сам да разработи такова приложение. То ще е безценно за рибари, сърфисти, плувци, участници в регати и туристи. Ще показва посоката на вятъра и най-добрите места за уайндсърф, местата с подводни течения с ледена вода, възможните места с мъртво вълнение, опасност от буря. Отваряш го, отбелязваш се на картата и то ти показва всичко това.
През следващите седмици Кристиян излизаше от вкъщи само за сутрешния крос край морето и за да си напазарува за ядене. Отложи ремонта на къщата и търсенето на работа. Започна да разработва мобилното приложение. Вложи всичките си спестявания в закупуването на облачно пространство, техника, софтуер и информация. Хранеше се доста еднообразно, спеше малко. Често тъкмо когато се унасяше в сън, мозъкът му подсказваше отговор на въпрос, който го е измъчвал цял ден, като например как да изпише даден алгоритъм или как да опрости сложен код. И тогава ставаше и продължаваше да работи. Неведнъж утрото го заварваше над компютъра. Не се срещаше с никого и не отговаряше на телефонни обаждания и електрони съобщения. Скоро приятелите му се отказаха да му звънят или да му пишат във фейса или скайпа. Всеки, които е бил озарен от някакво вдъхновение, познава невероятните сили, които те изпълват и започваш да живееш сякаш в друго, различно измерение. Някои го наричат „да влезеш в ЗОНАТА“. На практика усещането е същото, както когато се влюбиш. Кристиян правеше това, в което беше най-добър, за онова, което най-много обичаше – Морето.
В края на есента, след близо четири месеца денонощен труд, приложението беше готово. Кристиян го пусна на пазара напълно безплатно. Искаше колкото се може повече хора да имат достъп до него. Пред вид това, че сезонът беше свършил, нямаше голям интерес към него. Областният вестник излезе с кратка статия, даде интервю за една национална телевизия, което беше излъчено в късния новинарски блок. Но не се чувстваше разочарован. Знаеше, че в началото на новия сезон всички ще заговорят за него.
— Брат ми, ти си напълно смахнат!
— Ммм, да! Знам! – Кристиян имаше чувство за дежавю.
— Три месеца… – започна брат му.
— Четири. – поправи го Кристиян.
— Четири месеца блъскаш над тоя проект. Похарчи всичките си спестявания, набута се със заем, нямаш работа, нито гадже, нито дори смотано куче. И за какво? Да пишат в местния вестник за теб? Хората ти се смеят зад гърба какъв ахмак си. На мен ми се подиграват, че имам тотално чалнат брат. Благородни жестове ще прави. А като отидеш в магазина, никой няма една филийка да ти подари. Светът уважава само кинтите. По левче да го беше пуснал да се продава шибаното приложение, че поне за кафе да имаш пари.
Кристиян и този път не очакваше да срещне разбиране от брат си и за това не му се разсърди. Данчо винаги се е вълнувал от парата, иначе не беше лош човек. Дори след като му се накара хубаво, му остави петстотин лева, за да изкара месеца. Самият Кристиян и за миг не съжаляваше за стореното. Това беше неговия себап.
На другия ден го извикаха в кабинета на кмета. Тайно Кристиян се надяваше да му предложат работа, но отново сгреши. Щяха да го направят почетен гражданин на следващата сесия на Общинския съвет. А когато подметна, дали не търсят човек да им поддържа компютрите, срещна познатия отговор „Ама Вие сте прекалено квалифициран за такава работа! Предполагам се шегувате, господин Недев.“ Да, шегичка, разбира се…
И тъй като сезонът отдавна беше приключил, и да искаше, не можеше да дава стаи под наем. Не му оставаше нищо друго, освен да си стегне куфарите и да се върне в столицата. Там имаше реален глад за „прекалено квалифицирани“ ИТ специалисти като него. Независимо колко безумно много обичаше Добруджа и Морето, независимо от жертвата, която му посвети, то оставаше равнодушно към него и дори май не желаеше особено неговото присъствие край себе си. Още първия ден, когато си потърси работа онлайн, намери няколко подходящи позиции. Мина успешно първите интервюта по скайп и за следващата седмица вече имаше насрочени две срещи, след които можеше да подпише трудов договор. Заплатата и на двете места беше малко над четири хиляди. Компаниите бяха чуждестранни, условията на труд прилични. Разбира се, за същите позиции в западна Европа заплатата беше близо сто хиляди евро на година, което беше и основната причина все повече компании да изнасят работните си места в източна Европа и Индия. Тук за същите пари наемаха пет човека, вместо един.
Кристиян получи още на другия ден работа. Нае малка, но шикозна квартира в близост до офиса. И животът му се върна в старото, до болка познато русло. Работа – сън – работа – сън, от време на време по чашка с приятели. За два месеца върна заема и започна отново да спестява. Върна се родния си град едва за Коледните празници, въпреки че си беше обещал да си ходи през уикенд. Не му се получи не поради липса на желание, а най-вече на време и сили. Есента бързо бе заменена от тежка и необичайно дълга зима. Следващото му връщане в града беше за Великден. Тогава научи, че директорът Върбанов е излязъл в пенсия. Тъничък лъч надежда се прокара в душата му. В първия работен ден след празниците той отиде до гимназията. Новият директор беше дребна, младичка, ентусиазирана и доста привлекателна госпожица. Кристиян разбра, че мястото за учител по информатика е все още вакантно и го получи – без уговорки, без условия и без излишни обяснения.
Преподаването му се отдаваше с лекота и му носеше удоволствие. И хлапетата го приеха добре. Може би защото беше различен от другите преподаватели и се отнасяше към тях с непресторено уважение. Обръщаше се към тях с „колеги“ – обръщение, прието в университетите.
Заплатата беше малка, но това за него нямаше значение. Той беше щастлив, че отново живее в любимия си край и вярваше, че рано или късно точно тук ще срещне жената на живота си.

 

Хасан ЕФРАИМОВ

СТРЯХА


Дядо Иса, съсухрен старец, същински чироз. Само кожа и кости. Духнеш ли, ще го отвееш от раз, без усилие, с поглед дори. Брадата му, бяла-побеляла, се вееше на вятъра досущ платно извехтяло. Често го съзерцавах, докато работи. Бях сигурен, че духът му се крепи от работните дрехи на гърба му. Под тях навярно нямаше и кожа. Съблечеше ли ги, най-вероятно щеше да се наложи да го събираме от земята. Запознах се с него в добруджанското село, където започнах работа като лекар.
Никой не знаеше на колко години е. Старците от селото разправяха, че като били деца, дядо Иса пак бил на толкова.
— Малко преувеличавате сякаш – подхвърлях им често с насмешка.
— Ти така си мисли, докторе! – отговаряха и сменяха темата.
Всички бяха свикнали да посрещат изгрева с приведеното тяло на дядо Иса. Така и го изпращаха. Слънцето уморено напускаше небосвода, а нашият и през ум не му минаваше да спре да работи. Да кажеш, че имаше девет деца, а то, живееше си сам-самичък на края на селото. Разправяха още, че навремето построил къщи за децата си. Но те ги продали и отишли в по-голям град. После, построил къщи и на внуците си, в по-голям град, но и тях ги сполетяла същата съдба. Умееше да строи дядо Иса. Имаше златни ръце. Градежите превръщаха дните му в смислени, а построеното крепеше и хранеше вярата му, че то ще бъде оживено от човешко присъствие. Иначе и за какво да строи човек? Сам, без да съм го канил, идваше до болницата, опираше дълга стълба и се накачулваше на покрива. Без ничия помощ подменяше счупените керемиди. Молбите ми до кмета, естествено оставаха глас в пустиня.
Годините си вървяха. Вече си мислех, че и моите внуци някой ден ще гледат приведения дядо Иса, я из двора, я из къра, когато изведнъж в селото пристигнаха строителни техници. Слязоха от един стар руски джип, изкараха фотоапарати, поставени на триножници и дълго се кьориха в тях. Някакъв постоянно висеше с един прът в ръка. Насъбраха се хората около пришълците. Селският глупак дори се опита на няколко пъти да погледне във фотоапарата, ала онези се развикаха. Накрая нашият изтърси две ругатни и ядосан тръгна по своите си дела. През цялото време ръкомахаше и се възмущаваше. След дългото кьорене във фотоапарата, техниците забиха няколко колчета на земята и си тръгнаха.
— Всичката пара в свирката – изрече обиденият селски глупак след тях – Цял панаир за няколко колчета.
Вече и той гонеше осемдесетака. По цял ден стърчеше на мегдана. Пиле не прехвръкваше, без да го види. Понякога го наричах четвъртата власт, но тогава никой не ме разбираше, затова се принуждавах да уточня: Медията... Журналистът...
Един ден ме заговори, провокиран от странната си философия за живота :
— Докторе, всички умират!
— Нормално, възрастни са – отвърнах.
— Да, но пенсиите стоят все толкова – възмути се нашият, пръскайки плюнки.
Та, чак пък толкова глупав не беше.
На следващия ден, когато се събудих, дядо Иса вече беше опънал канап между колците и разкопал дълъг трап. Мъжете от селото се бяха насъбрали около него. Някои приседнали, запалили цигари, а други, стърчейки, кимаха с глави и цъкаха с език в недоумение. Спрях се и аз. Бях един от тях, с тях осъмвах, с тях замръквах. Лекувах телата, но се грижех и за душите им.
— Докторе, къща щял да строи! – осведомиха ме още отдалеч сеирджиите, ухилени ехидно.
— Представяш ли си, къща в нищото? – кикотеха се и други – тук, накрая на света, където никога нищо не се случва. Най-много да умре някой столетник.
— То хора няма, а той...
— А бе, да не си строи мавзолей? Сега остава и булка да си доведе.
— Навярно я строи за караконджулите, че напоследък плъзнаха навсякъде – засмя се и бръснарят, гледайки кмета в очите.
Дядо Иса забиваше смело лопатата в добруджанската пръст, пълна с вековна мъка, и после я изхвърляше извън окопа. Не обръщаше и грам внимание на сеирджиите. Понякога нарочно я запращаше в краката им. Докато го гледах, си мислех – сякаш копаеше момък, а не вековен старец. Жив караконджул. Имаше някаква необяснима сила, извираща от него, някаква енергия, която движеше съсухреното му тяло. Гледах го и се чудех какво го крепи и вдъхновява за такава усилна работа. И тайно се възхищавах на този посребрен и помъдрял с годините човечец. Той излъчваше едно неподправено, мълчаливо, но покоряващо величие.
— Я да млъквате! Що не вземете да помогнете на човека? – скарах им се веднага.
— Да ти е леко, дядо Иса! – му пожелах, наместо поздрав.
— Благодаря, докторе! – отвърна ми той, след като се подпря на лопатата си.
— Отивам да видя врачката и после ще дойда, за да ти помогна. Без това няма пациенти тези дни – му отговорих и аз на свой ред. Исках да го окуража в делото му.
— Как да има като лекарствата ти направо златни? – обади се някой.
— А бе, я да се махате оттук! – не издържах и им се сопнах.
Навалицата бавно се заизнизва. Не беше останало уважение към никого вече у хората. Не признаваха ни власт, ни авторитет. Сатаната се бе вселил дълбоко в душите им и те, подвластни на него, пиеха денонощно бира, седнали в кръчмата. Да подхванат нещо полезно и през ум не им минаваше. Но на мен не смееха да се опънат. Не се знаеше кога кой ще попадне в ръцете ми. Мислеха си, че тогава може и да не ги погледна. Смятаха ме за наместник на Всевишния на земята. Вие не знаехте ли? Когото реша, него изпращам на небето. Мога и да го оставя, за да продължи да пие бира, ако ми спечели благоволението, естествено.
Извърших манипулациите на врачката и хукнах към участъка. Метнах едни стари дрехи на гърба си и скоро се озовах при дядо Иса. Каквото и да копаеше, исках да съм до него. Тласкаше ме като че ли не толкова целта на този изкоп, колкото близостта до този старец. Увличаше ме оня хъс, с който изпълваше и осмисляше дните си в житейския им финал.
Той вече се бе разгорещил. Беше се съблякъл гол до кръста и натискаше лопатата с адска ожесточеност. Мишците му пращяха. Нямаше и следа от мускули. Дядо Иса изобщо не ме отрази. Само погледна веднъж, строго изпод вежди, към нежните ми длани и продължи да копае. До вечерта изкопахме навярно десетина метра. Дори и през ум не ми мина да го питам какво копаем. Пък и той не ми каза нищо.
— Докторе, какво копаете там? Цялото село ви говори. Какво ли не чух вече – запита ме изведнъж на следващия ден и притеснената медицинска сестра.
— Как какво? Къща.
— Къща? Тук, в Добруджа? Че кой строи тук?
— Дядо Иса – отвърнах и хукнах към изкопите, оставяйки я далеч зад мен.
Наистина, вече 30 години никой не бе забил и един кол в този регион на България. Областта бавно и упорито бе поела към небитието. Селото, което някога беше над 1200 души, сега се обитаваше от около 400. И то предимно старци и пияници. А сега, изведнъж нова къща. Да речеш, че я строи някой момък, за да създаде челяд, а то старец, на когото дори годините никой не знаеше колко са? Дядо Иса копаеше ли, копаеше мълчаливо и упорито. Както винаги имаше цел и воля да види идеята си на живо. Вече го познавах добре. Беше изпълнен с необорима вяра, че оставената от него следа, един ден, незнайно кога, ще ощастливи някого. И това негово усещане ме привличаше магнетично, да бъда с него в свободното си време.
От този ден нататък станах неизменен участник в строежа. Изведнъж открих за себе си приятно занимание. Хареса ми вятърът да вее в косите, а слънцето да припича. Усещах, че живея отново. От доста време бях се затворил в кабинета, ангажиран с болестите на хората, които накрая винаги умираха. Строежът на дядо Иса ми даде свобода. Той лекуваше някаква леност в душата ми, от която напоследък жизнеността бавно-бавно изтичаше. Идеше ми да крещя, поемайки пролетния дъх в гърдите си. Първата седмица ме болеше цялото тяло, но после привикнах и от ден на ден ставах все по-силен и по-неуморим. Скоро установих, че започнах да вдигам сам, и то без усилия, чувалите с цимент. Една вечер си облякох риза. Трябваше да ида до града. Само леко си напрегнах гърдите, а ризата изпращя и се скъса под мишниците. Копчетата се разлетяха из цялата стая. Не издържах и ревнах. Ревът ми напусна пределите на болницата, полетя през прозореца, разнесе се из селото. Дълго слушах ехото. Хората, уплашени, оставиха работата си и погледите им се впериха по посока на рева. Такава сила усещах в себе си. Бях вече на 50. Връстниците ми се смятаха за старци. Поне като такива се държаха. А аз имах чувството, че съм на двайсет години.
Тогава, изведнъж осъзнах.
— Пустият му дядо Иса – изрекох – Кой си ти?
Застанах пред огледалото. Бръчките ги нямаше по лицето ми. Кожата ми, загоряла, беше се опънала и приела матов оттенък. Нямаше и следа от подпухналите очи. Бяха изчезнали и напластяванията по корема. Пред мен стоеше снажен, мускулест мъж на средна възраст, с тяло каквото никога не бях имал.
Скоро продължихме строежа със зидарията. Трябваха ми само няколко минути, за да усвоя новия занаят. Обясни ми го дядо Иса. Вече знаех кой е той, макар че не казах нищо. Така и си работехме, мълчаливо. Думите... Те винаги са излишни. Измислени, за да замаскират лъжата. Истинските неща няма смисъл да се изричат. Истинската обич, истинската любов, истинските чувства, истинската душа. Те струят от очите, от погледа, изтичат през пръстите дори. Издава ги походката, не вървяща, а летяща. Усещат се с третото око, разположено някъде там в гърба, точно между плешките. Няма нужда да се обръщате. Прекрасно знаете какво става зад вас. Улавяте и вълните на истинските неща. Носят се с вятъра и попиват в тялото. Ароматът... Истинските неща винаги ухаят лудо. Думите...Те вонят, изречени от лъжовни и неверни устни, полетели, за да сквернят земята, точно преди мига, когато е трябвало да бъде прехапан езикът.
Не след дълго установих, че вече не ми се вие свят. Не се чувствах и отпаднал. Злобата, стаена на върха на езика ми, изчезна и аз прогледнах в един нов свят. Усмивка грейна на лицето ми. Слънцето топлеше по друг начин в този нов свят. Дълго слушах вълшебните нашепвания на вятъра в ушите си, приседнал така, направо на разкопаната пръст. Лястовичките не се лутаха безцелно вече във висините. Усещах ясно устрема, изписан в погледа им. Носех се с тях по безкрая. Разбрах, че вече нямам нужда и от толкова сън. Събуждах се, пълен с енергия, още с първите слънчеви лъчи и хуквах към строежа. Дядо Иса винаги беше там и работеше. Мълчаливо се присъединявах към него. Знаех прекрасно какво да правя.
Из селото се заговори какво ли не. Селяните се чудеха, откъде дядо Иса е намерил толкова много пари, за да строи? Всички наоколо едва се препитаваха, стиснали в ръце мизерните си доходи. А той, цяла къща. Разправяха, че е намерил заровено имане, някъде в Голямата кория. Други твърдяха, че го намерил не в Голямата кория, а в Дервиша. Измъкнал го баш под носа на караконджулите. И сега вечер, онези обикаляли из селото, за да си го търсят. Имаше и такива, които дори твърдяха, че самият дядо Иса бил караконджул и събрал златото от грабежи над беззащитни хора в продължение на векове.
— Голяма беля ще докара на селото ни – не оставаше по назад и ходжата.
— То, да докара беля... Каква по-голяма беля от това може да докара? Къщите ни празни, децата ни ги няма. Някой от вас да има внуци, които да тичат из неговия двор? Ще ми вземат душата ли? И за какво ми е душа, след като калдъръмът ми е празен? И как бучат камъните му вече. Тъкмо няма да има какво да боли в гърдите. Вървиш и изведнъж си удариш малкия пръст. Виеш от болка, но поне за малко забравяш за болката в душата – отговаряше му друг.
— Вчера падна вратникът ми – продължаваше трети – Но, да не мислите, че ще го поправя. За какво ми е вратник вече на мен?
— И Сатаната да докара... И какво? Сатана, ама живинка. А сега? Настане вечер, падне мрак, изгрее месечина. Полегне полудяла над баира. И цяла нощ грее ли ли, грее. Така и осъмвам. Петли пропяват, а навсякъде пустота. Поглеждам към душата си, а тя отлетяла заедно с месечината. И какво би ми направил Сатаната вече?
— А вятъра усещате ли как плаче по нощите? Лети над пустите улици и навява скръб. Послушаш го как вие, подобно подивял и после сълзите тръгват сами.
На следващия ден в селото се случи чудо. Мъже, жени, дори болните, куцукащи с патерици бяха на строежа, награбили лопати и мистрии в ръка. Никой не изрече нищо. Просто всеки се хвана на работа. Такъв беше дядо Иса. Беше способен на чудеса и то без да изрече и дума дори. Сякаш тайно беше обходил безсънните нощи на съселяните си, за да съживи и у тях тази негова надежда за живите корени. Над строежа се носеше едно необяснимо въодушевление.
Колко време мислите, че би издържал строеж на цяло село? Последният ден засадихме цветя.
— Че може ли къща без цветя? – изрече дядо Иса и награби садилото – Излезеш на двора... Лалета нацъфтели напролет. Ароматът на лилавия зюмбюл се носи. Няма нужда да се навеждаш, той е навред. Поемаш благодатта с ноздри. На душата ти олеква и тя полита, подобно полудяла. Скоро и розите започват да пригласят. Тогава вдигаш взор към небето, слънцето блести в очите, вятърът вълшебни трели нашепва в ухото. И какво друго му трябва на човек, ако усеща този аромат над земята, където се е родил?
Така запомних дядо Иса. Приведен над лехите. Повече не го видях. Вместо това намерих писмо, оставено върху масата ми.
„Грижи се за цветята, докторе! – пишеше в него – Поливай ги редовно и най-вече не забравяй да ги даряваш с любов, за да разцъфтят и ухаят пред стряхата, построена за нашите деца! Кой друг, освен нас да построи дом за тях, докторе, ако не ние? Ще поскитат по света, но на аромата на родните зюмбюли едва ли ще устоят. Някоя слънчева сутрин ще видиш широко разтворените прозорци на къщата, която построихме. Млада жена ще се е навела над цветята, а из двора ще тичат отново деца. Усмивки навсякъде ще има и животът ще продължи по добруджанското поле. И то никога няма да опустее. Иначе как бихме погледнали дедите си в очите? И след най-дългата нощ, винаги изгрява слънце. Тъмнината е най-голяма точно преди мига, в който тя ще се предаде на светлината. Радвам се че имах честта да те познавам.“
Много време мина оттогава. От цяла вечност съм на този свят. И ставам, лягам, из полето бродя. Къде изчезна болката от тръните, забити в нозете ми? Защо не ме боли вече? Изгрева посрещам. На залеза любувам се безцелно. След нея красотата на звездите съзерцавам. Жаравата на слънцето, защо не ме убива вече? От студа, защо ли не замръзвам? Сянка, бродеща из земята ли съм аз? И това равноденствие на духа, вселен в мен! Раздавам... С пълни шепи само давам. За себе си нищичко не взимам. Комата сух хляб с тялото си само преглъщам. С вода студена пожара в жилите гася. Страстта... Убита отдавна е тя. Нощем безкрайно се бичувам. Дирите на камшика, виждате ли в мен? Хоризонта имам. И вечността, покрила се отвъд. Сълзи отдавна нямам. Забравих ги там, в света на вечно искащите хора.
Кой ли беше ти, дядо Иса? Какво с мен направи? Магия ли във вените ми вля? Днес се казваш тъй, утре ще си друг, нали? По света отдавна бродиш. Има те в книгите дори. И навсякъде дом за децата си градиш. Очакваш ги да се завърнат, но упрек в тебе няма. Злото, обхванало земята, усещаш безпогрешно. И точно там строиш, нали? Тухла върху тухла денонощно трупаш. С потта си ги спояваш. Спасение за децата си дириш в полето, вече знам.
Цветята всеки ден поливам. От плевели няма и следа. Лехите, опънати са по конец. Стоварвам мотиката без жал. С потта солена земята черна наторявам, под жаркото слънце приведен. Когато трудност усетя, натиска удвоявам. Умора що е? Тялото ми тленно не познава.
Из Родината пътувам. Знаете ли? Разрухата ще има край. Някой ден, сломена ще се предаде. Ще се предаде в момента, когато непоносима стане. Сатаната опашка ще подвие и обратно в преизподнята си ще припълзи. Видя ли строежи, спирам. Дълго се оглеждам. Няма го. Но ръцете му виждам. Те са там. Полагат отново тухла върху тухла. Хиляди отрудени десници. Ръцете, незнаещи що е умора, разрухата ще победят. Ще го правят ден и нощ.
Вечер дълго пред къщата седя. Залеза изпращам. Босилекът в ноздрите ми шепти немирно. С плаща на тъмния звезден покров се завивам. Съзвездията съзерцавам. Накрая уморен към постелята поемам. Сутрин с надежда поглед вдигам. Към къщата. И към двора, където някой ден млада жена на прага ще седи. Деца ще тичат пак из двора. И нощната роса, с нозете си боси ще обират. И с много вяра чакам този ден. И той ще дойде. Още малко само...




Калоян ЗАХАРИЕВ

СПОМЕН ЗА СЪЛЗИ


„Снощи сънувах мама. Ръцете ѝ миришеха на мед.“
Това каза дядо ми в деня преди да умре и се разплака.
Прегърнах го през крехките рамене, върху които тежаха 95 години, и го притиснах към себе си. Зърнах баща ми, който стоеше до ъгъла на къщата и гледаше смутен как тъста му хлипа в прегръдките на малкия му син. Извади цигара от джоба си и тихо се отдалечи. Отиваше при майка ми, която копаеше двора – да поговори с нея, за да не види тя как баща ѝ плаче за собствената си майка, отишла си от този свят преди петдесет години.
— Всичко е наред, дядо – казах, а очите ми се пълнеха със сълзи, както за жената, която никога не бях виждал, така и за мъжа, когото бе отгледала.
Баба се казвала Мария и била корава жена. През Първата световна война или Европейската война, както все още ѝ казваше дядо, между 5-и и 7-и септември 1916 г. войските на генерал Зайончковски настъпили към новоосвободения Добрич. Дядо се сражавал при село Геленджик – днешната Победа. Срещу неговата част стояли шест руски и румънски пехотни дружини. В сраженията се включили и жителите на селото, които помагали с каквото могат – грижили се за ранените, носели вода и храна на войниците. Той получил куршум в корема.
— Някакво румънче, дето даже не знаеше как да държи пушката…– казваше дядо и сърдито мачкаше в пожълтелите от тютюна пръсти цигара от любимата си „Арда“. – Целеше се в мен, ма на, патроните ми бяха свършили.
Под дъжда от куршуми някакво момиче го издърпало обратно в окопа. Случаен изстрел откъснал дългата ѝ плитка и оставил резка на шията ѝ. Спасила живота му. Това момиче било бъдещата ми баба Мария.Дядо до сетния ѝ час целуваше избледнялата от годините драскотина на врата ѝ.
Дядо изтри сълзите си, подсмъркна и си пое дълбока глътка въздух.
— Калоянчо, мойто момче, ще можеш ли да ме изкъпеш? Не искам да моля майка ти, че е жена. Срамно е. Искам да съм чист за утре.
— Добре, дядо. Какво ще има утре?
Дядо ми се усмихна, а очите му блестяха от сълзите.
— Бог ще си каже, дядовото.
Сред аромата на люляк, в къщата на дядо се промъкваше и миризмата на нафталин. Двадесет години след смъртта на жена си дядо всяко лято слагаше люлякови букети в къщата. Били любимите на баба.
— Моето цвете си беше тя – казваше той, а в очите му гореше тъга.
Банята беше малка и тясна, късна пристройка към къщата. Имаше бойлер с дърва, но вместо да го паля, сложих бързовар. Водата стана за има-няма десет минути. Сложих в банята стол, съблякох дядо и му помогнах да седне. Сърцето ми се сви като видях голия старец. Беше тънък като клечка, ребрата му се четяха под покритата с петна кожа, а тъничките мускули едва-едва се очертаваха по костите. Старите рани по гърдите и корема му сивееха.Чудовищният белег на левия му крак се беше изсушил и свил.
— Извинявай, Калоянчо – прошепна дядо,свит на стола и скрил слабините си с ръце.
Насилих се да се усмихна.
— Дядо, къпал съм две деца и цял куп племенници. Свикнал съм.
Дядо се усмихна слабо, преви се още повече на стола и стоеше послушно, докато го къпех. Веднъж го питах за белезите на гърдите и крака. Още помня онова изражение на лицето му, когато споменът изплува. В очите му тогава заблестяха сълзи. След като Букурещ паднал на 6-и декември 1916, част от българските войски били прехвърлени на Солунския фронт. Там изкарал до 1918 г. сред кръв и смърт.
— Всичките ми набори измряха – говореше дядо с глух глас. – Гошо Койчев, Панайот Колев, Велко Попов, Иван Вълев, Петър… него го убиха три дни след като се сгоди. Само аз останах… само аз.
На 18-и септември 1918 г., седмица след двадесет и втория рожден ден на дядо, срещу 35 000 българи тръгват над 70 000 британци и гърци. Окопът на дядо се напълнил с мъртъвци – свои и чужди.
— Трябваше да изхвърляме телата навън, за да не газим върху тях. Имаше толкова много кръв, че земята се беше разкаляла.
На дядо му свършили патроните и той се хвърлил в щикова атака срещу британците. Убил трима. Простреляли го два пъти. Четвъртият хвърлил срещу него граната.
— Видях я едва когато я ритнах. Това ми спаси живота.
Свестил се в лазарета на отстъпващата българска армия. Спасил го един смазан от изтощение ветеринар. Лекарите тогава не стигали.След войната се наложило дядо да претърпи още една операция, за да извадят забравени шрапнели от гърдите му.
— Ба, малка работа. Нали съм жив – и тогава, под пъстрата сянка, сред аромата на зряло грозде, дядо се усмихна и изтри сълзите си.
След като се оправил достатъчно, за да ходи, се върнал в село Геленджик, както обещал на момичето, изгубило плитката си докато спасявало живота му. Оженили се за дни преди подписването на Ньойския договор. Пак заради нея двадесет години стискал зъби и търпял румънците, отнели същата Добруджа, за която той пролял кръвта си.
Приключихме с банята, помогнах на дядо да се избърше и облече. Когато му закопчах ризата, видях, че тя виси по него. Едва сега осъзнах колко е отслабнал през последните години. Онзи корав, белокос мъж, който ме вдигаше и подхвърляше, заливайки се от смях, го нямаше.
— Калоянчо, утре ще можеш ли да дойдеш пак при мене, да ме видиш.
— Разбира се, дядо, ще гостуваме на нашите още седмица и се връщаме в Толбухин1, така че време дал бог.
— Бог дава всичко друго, но не и време, дядовото – усмихна се горчиво старецът.
Не отговорих. Оставих дядо на стола под асмата, чието грозде вече тъмнееше, и
1. Името на град Добрич преди демократичните промени.
отидох да помогна на майка ми, която копаеше двора. Тогава той ме хвана за ръката:
— Нали няма да забравиш за утре, Калояне?
Не беше Калоянчо, нито „момчето ми“, нито„дядовото“. Само Калояне. Можех да преброя на пръсти колко пъти се е обръщал към мен по този начин.
— Щом съм казал, значи ще дойда.
— Ама недей да взимаш Надето и децата. Ела сам.
— Добре.
Не го попитах защо. Дядо ми не беше от хората, които ще ме разкарват за нищо. Потупах го успокоително по кокалестото рамо и отидох в градината. Майка ми тъкмо плевеше лехата, където щеше да сади домати. Помахах на бай Георги – съседа, който стоеше до ръждясалата телена ограда, клюмнала се на изгнилите дървени колове, и говореше с татко.
— Какво има? – попита майка ми, докато лазеше на четири крака.
Махнах с ръка и залазих до нея. Тя се опита да ме изгони, но я пресякох с едно „да, и после да се цупиш, че съм бил мързелив като татко“. Баща ми, улисан в разговора с бай Георги за работата на ТКЗС-то, даже не ме чу. Двамата заскубахме тревата. Вятърът духаше откъм кошарата на съседа и носеше миризма на овча тор и зеленина.
Жена ми се върна от разходката из Победа след час. Държеше в прегръдките си заспалата ни дъщеря, а синът ни стискаше ръката ѝ. Очите му бяха зачервени, но той упорито стискаше устни.
— Една гъска ни подгони – каза тя и се усмихна, но в очите ѝ блесна страх.
— Патката няма да ви изяде, Наде – подхвърли майка ми, събирайки на купчини наскубаната трева.
— Ама беше много голяма.
Досмеша ме. И мен като дете ме е гонила патка. Когато си малък, тези птици изглеждат наистина страшни. Съскат, разперват криле и протягат дълги шии и малките им жълти очички блестят с почти свръхестествена злоба. Този страх отдавна го няма, но жена ми е градско дете. Родена е и отраснала във Варна. Първите ѝ сблъсъци с мистериите на селския живот бяха именно тук, когато дойдохме в Победа да я запозная с дядо ми.
— Много си кльощавичка, момичето ми – каза тогава засменият старец и я пощипна по бузата със сухите си пръсти. –Как ще раждаш и кърмиш деца, а?Месце трябва за тая работа, не кокалчета.
Тогава ми стана смешно, защото Надя беше просто поредното момиче, което минаваше през живота ми като бърз влак. Излизахме от два месеца и се чудех дали ще издържим още толкова. Дори не разбрах кога се роди синът ни, а после и дъщеря ни. Както казваше дядо, „то кьоравото дебне зад ъгъла“.
Надя отиде да остави дъщеря ни в къщата, за да поспи, а пък хлапакът се запиля нанякъде.
— Внимавай с пчелите – извиках след него, но той вече беше изчезнал.
Приключихме с почистването на лехата и едва тогава татко се присъедини към нас с вилата, за да събере на една купчина тревата. Майка ми му се скара и го изгони. Той се нацупи и се скри под асмата, за да прави компания на дядо.
Двамата с майка ми отидохме да вземем лопатите, за да прекопаем оплевената леха. Спря ни гласът на дядо:
— Ела тука, Марчо, да се видим малко. Остави я тази градина.
„Марчо“, така той наричаше майка ми. Не Мария, не Миме, а Марчо. Тя се изми и поседна на масата под асмата. Дядо ми я погали по побелялата коса, пощипна я по бузата, която бръчките отдавна бяха целунали, и се усмихна:
— Да можеше майка ти да те види каква си ми пораснала.
Майка ми се усмихна и целуна баща си по бузата. Неволно си спомних една снимка от стария албум с напукана корица, който дядо държеше в гардероба. Той – висок, строен мъж в началото на четиридесетте, облечен в рубашка и панталон, чиито цветове се губеха в черно-бялата фотография, стиска в прегръдките си момиченце в бели пеленки. Детето гледа учудено света с големи черни очи, протегнало пухкави пръстчета към фотоапарата. Снимката е запечатала завинаги радостта и гордостта на дядо ми.
— Тя вижда, тате – казва мама и оправи твърдата протъркана яка на ризата му и закопча забравено копче.
Дядо само кимна. Баба почина преди двадесет години, когато бях твърде малък и спомените ми са бледи. Помня само тясно лице и вечна забрадка. Когато мисля за нея, винаги се сещам за бонбоните „лукчета“, но не знам защо.
— Ще ида да видя пчелите – каза майка ми и изгледа кисело баща ми.
Досмеша ме. В двора на дядо, зад къщата, сред малката гора люляци, засадени от него, имаше пчелен кошер. Стоеше там сякаш от векове. Още като момиче баба Мария бе купила пчелното семейство от свой съсед и сама се грижела за него. До смъртта ѝ дядо не посмял да се доближи до него. Оттогава кошерът стоеше в тази къща и всяка година ни даваше мед. Когато изгниеше, дядо сковаваше нов. Татко се ужасяваше от пчелите и не го доближаваше. Впрочем аз също. Затова мама се грижеше за кошера. Надя понякога ѝ помагаше.
Денят мина някак неусетно. Кошерът, после да се прекопае градината, да се направят вадите за доматите и гнездата за краставиците. Да се вдигнат клюмналите колове на оградата и да се сменят трите счупени. Сенките се разтегнаха, после светнаха крушките на стълба от другата страна на тясната уличка. Мама и Надя сготвиха и хапнахме. Остатъкът беше прибран в хладилника „Мраз“.
Докато се качвах в Москвича, дядо ме хвана за ръката.
— Нали не си забравил за утре, Калояне?
— Не съм, дядо.
Спазих си обещанието. На сутринта оставих Надя да дреме в леглото в дома ни в Генерал Тошево, качих се в колата и потеглих. До Победа са повече от 20 километра и за по-удобно минах през Института и Методиево. Къщата на дядо беше отключена, нормално, имайки предвид, че става в 5 сутринта. Този път обаче бе тихо.
— Дядо?
Отвърна ми тишина. Влязох в къщата. Още на прага разбрах, че нещо не е както трябва. Намерих дядо на леглото, което бе делил с жена си почти петдесет години. Облечен бе в сивия костюм, който никога досега не бях виждал извън гардероба. Лицето му беше бледо, спокойно. На празната възглавница до него стоеше клонче уханен люляк. На масата до леглото стояха две снимки. Едната бе затисната с тежък златен лев. От фотографията под монетата се усмихвах аз самият, с огромна чанта на гърба, а дядо стоеше до мен, сложил длан на рамото ми. На гърба на снимката, с едри неравни букви, бе написано „Първия учебен ден на Калоян“. На другата снимка бяха трима – двама вече големи младежи, а помежду им малко момиченце, стиснало ръцете им – мама и двамата ѝ братя. Чичо Васил, засменият дългокос юноша с кърпа на чавдарче около врата, е отдавна покойник.Под тяхната снимка имаше нещо, завито в парче плат. Разгърнах го и нанизът от златни османски меджидии блесна.
Дръпвам стола и сядам до леглото, в което лежеше дядо.
— Ох, дядо, защо... – успях само да кажа и буцата заседна в гърлото ми.
Обадих се на татко. Майка трябваше да го чуе от него, а не от мен по телефона.
Погребението бе бързо. Гробът, изровен предварително от служителите на народния съвет точно за такива случаи, погълна алчно ковчега. Пръстта затрополи по капака. Майка ми кротко плачеше, стиснала ръката на баща ми. До нея стоеше брат ѝ – чичо Атанас, подпрял се на бастун, а в очите му блестяха сълзи. Съселяните на дядо се простиха с него без тъга, а с онова странно разбиране и примирение, което изпитват възрастните хора, крачещи всеки ден със смъртта до себе си.
Върнахме се в къщата за помена. Вечерта всички се прибраха по домовете си. Татко заключи опустялата къщата на дядо и като никога досега взе ключа. Сложи верига на външната портичка. Когато катинарът изщрака, майка ми се разплака. Качихме се в колите и тъмната къща остана зад нас.
Няколко дни по-късно пак се върнахме.
Мама все пак искаше да засади градината. Татко не възрази и този път въртеше мотиката, без да каже и дума. Когато поседнахме под сянката на асмата, мама отиде да погледне кошера сред люляците. Когато се върна, за пръв път от смъртта на дядо тя ми се усмихна и ме погали.
Разплаках се
Ръцете ѝ миришеха на мед.




Красимир БАЧКОВ

СЕНОТО В ДЯДОВАТА КЪЩА


Къщата се намираше в края на селото. Крачейки към нея, Жоро се опитваше да си спомни нещо от малкото си гостувания като дете тук. Тогава бяха живи баба му и дядо му, а родителите му бяха млади и силни по онова време. Сега всички вече ги нямаше, но бе останала старата, разпадаща се вече къща. Наесен Жоро щеше да стане на петдесет години, а дори не му се вярваше, че времето е минало тъй бързо. На каменния мост над полупресъхналата река той се спря и се загледа в бавно течащата вода, из която се стрелкаха малки рибета. Изтри с хартиена кърпичка потта от плешивата си глава и продължи към старата къща. Беше малко преди обяд, но из селото не се виждаше жива душа. Преди да тръгне, бе говорил по телефона с кметския наместник и от него бе разбрал, че в захвърленото из покрайнините на Добруджа селце все още живеят около четиридесет души. Скоро стигна до къщата и прескочи през каменния плет, защото на почернялата дървена врата висеше верига със стар катинар. Из двора бяха избуяли плевели над човешки бой и по панталона му се залепиха малки топчета лепка. Той внимателно изкачи изтърканите каменни стъпала и през полуоткрехнатата врата влезе в къщата. Помнеше голямата стая, където някога се събираха всички, за да седнат на масата, но сега тя му се струваше странно умаляла. На едната стена висяха няколко снимки в рамки. Загледа се и с учудване разпозна себе си на две от тях. Не си спомняше кога са правени, но някаква вълна от чувства стопли душата му и го накара да се почувства безгрижен и над времето, като всяко дете. Въздъхна и обиколи другите стаи. Въпреки вандалите, които бяха тарашували в празната къща, имаше доста запазени вещи и мебели. Дори ковьорчето в една от малките спални стоеше опънато над стария, прояден от дървояд креват. Той си спомни, че бе спал тъкмо в тази стая и като дете бе опитвал да изкриви железните решетки на прозореца. Сега се приближи и стисна пръчките от ковано желязо. Независимо от годините, те оставаха все така здрави и не поддадоха. Навсякъде висяха паяжини и за да не се лепят отгоре му, той ги махаше с пръчка, намерена още в двора. Излезе на широкия чардак и се изненада,като погледна към двора. По-голямата част от него бе окосена, а в горния край, откъм рехавата горица се виждаха струпани няколко големи купи сено. Явно някой използваше двора на дядо му за ливада. Жоро излезе от къщата и тръгна към купите сено. Навярно бяха струпани скоро, защото ароматът от нарязаните треви ухаеше силно във въздуха и го караше да вдишва с огромно удоволствие. Всичко наоколо бе просто и красиво, а тишината го омайваше дори повече от аромата на сеното. В града, където обитаваше скромен апартамент, останал в наследство от родителите му, бе тъй шумно и прашно, че въпреки пластмасовата дограма и шумоизолацията, му се струваше, сякаш се намира в центъра на голяма, претъпкана от пътници гара. Той се покатери върху сеното и легна на върха на купата. Разпери ръце и се загледа в небето. Опита се да си спомни откога не бе поглеждал към него с онова детско любопитство, с което някога разглеждаше луната, звездите и облаците, но не успя. Синевата над него бе наситена, а двете бели облачета само подчертаваха, колко красота е оставала незабелязана от него досега. Ей-така ми мина животът на халост и дори една жена не успях да свъртя, едно дете няма да оставя след себе си!
Той с горчивина преглътна и притвори очи. Отпусна се в унес, докато по някое време не дочу шум от стъпки. Повдигна глава и видя срещу себе си млада циганка с тояжка в ръка. От лъскавите ѝ като маслини очи извираше любопитство, което се изрази във въпрос:
— Ти кой си, бе? Защо си се качил върху сеното ми? Нали ще го сплескаш така?
Жоро се надигна и простичко я отряза:
— Аз съм стопанинът на тоя имот! На къщата, на двора и дори на сеното, което си натрупала тук! Ти защо не си ме питала може ли да косиш из двора ми?
— Ха! – присмя се циганката – Че аз кося тревата вече пет-шест години тук, а досега не съм те виждала! Какъв стопанин си, щом не се интересуваш от имота си?
— Такъв! Не е твоя работа да ми държиш сметка! Я кажи, как ще ми платиш за сеното, дето си косила пет–шест години?
— Никак! То е от Бога дадено, а не от тебе! Аз само го събирам за животните.
— Така ли? Я виж ти, колко оправна се оказа, че и Бог намеси дори! Нали вие циганите не вярвате в нищо?
— Кой ти каза, че не вярваме? Аз съм от калдърашите и ако искаш да знаеш, ние сме по-добри християни от вас – българите! Ето виж! – тя извади изпод ризата си малко златно кръстче и го показа. Жоро се приближи до нея и усети натрапчивата ѝ женска миризма. Сам не разбра как посегна и я шляпна по задника. Тя тихо изписка, засмя се и го бутна силно, от което той тупна върху сеното. Нещо се преобърна в него, нещо се запали и без да мисли, той скочи и я подгони:
— Чакай да ти кажа аз как се напада собственика на имота! Чакай да те хвана, че да видиш тогава…!
Двамата хукнаха из окосената ливада. Циганката бе много бърза и пъргава, тя със смях му се изплъзваше винаги, щом я наближи, а той бързо се умори и спря задъхан. На него му се струваше, че това просто не е истина, че вероятно сънува, все още отпуснат върху сеното, но тя го изкара от заблуждението:
— Какъв мъж си ти, бе? Една жена не можеш да хванеш!
— Много бързо бягаш! Като коза си! А като те хвана, какво да те правя? Най-много да ти нашаря задника!
— Така ли? – разшириха се очите на циганката и изведнъж тя стана сериозна – Значи, не съм жена аз, а? За друго, освен за бой не ставам, така ли? А ти мъж ли си изобщо, а? – наежена като петле преди бой, тя пристъпи към него и за втори път го блъсна в сеното. Този път Жоро успя да я хване за ръката и двамата се затъркаляха един връз друг. Уханието на сено и млада женска плът се смеси и след като магията свърши, Жоро чу как силно свирят щурците наоколо.
— Ей, ти си била много хубава! – погледна голото ѝ тяло и въздъхна.
— Хубава съм, я! А ти що си тъй бял? На море не ходиш ли?
— Ходя към края на август! Тогава водата е най-топла. Сега е краят на юни и още е рано.
Циганката разпери пръсти и започна да брои на тях:
— Значи детето ще се роди през март?
— Кое дете?
— Това, дето си направихме преди малко с тебе! – изсмя се тя – Аз преди две години бях женена, но на втория ден мъжа ми катастрофира и се уби. От тогава мъж не съм докосвала! От поглед ще хвана, дето се вика! Боли ме тялото за мъж!
— Циганите малко ли са?
— Веднъж вече ме жениха насила! Аз циганин не ща! Учила съм в гимназия и имам средно образование! Много ми се иска, да се махна от тук, но …!
— Значи, ще искаш да се женим?
— Глупости! Нищо не искам от тебе! Сама ще си гледам детето, като го родя! Само дето ще продължа да кося сеното тук! Даваш, нали?
Жоро я изгледа, протегна ръка и я погали по лицето. Това ѝ хареса, защото тя приближи и се гушна в него. Той духна с уста към косата и:
— Ще помогнеш ли да стегнем дядовата къща? Можем да живеем там и да гледаме …. детето!
Тя рязко извърна глава, хвана го за ръцете и запита:
— Ама, верно ли? Ти жена, деца нямаш ли?
Жоро поклати отрицателно глава, а циганката скочи като сърна и започна да тича по окосената поляна. Бягаше и нещо припяваше, докато не дойде пак при него и го прегърна така, както си бе гола и с аромат на подивяла женска.
Този път магията продължи дълго, дълго … и щеше да продължава занапред, защото всичко, което Жоро бе загубил през времето, което бе проспал, изведнъж се бе превърнало в нещо истинско, нещо, заради което щеше да стегне и старата къща, и да продължи да коси сеното в двора.
Сънят му, продължил до днес, бе свършил, и сега той, вече буден и изпълнен с непозната досега сила, искаше да живее!

 

С подкрепата на:

  • Община Добрич
  • Община Добричка
  • Община Каварна
  • Община Шабла
  • Община Балчик
  • Община Тошево