Антимовски хан - издание за животопис и култура.

Антимовски хан е издание за животопис и култура на Сдружението на писателите в Добрич. Понастоящем излиза като списание, наследник на едноимения вестник с 10-годишна история. Събира поезия, проза, есеистика, интервюта, краезнание, други форми на литература, както и отзиви от всички сфери на изкуството и културата на творци от Добрич, Добруджа, страната и чужбина. С него живее духът на Йордан Йовков. Може да откриете още нови преводи, първи стъпки на млади автори, препоръчани книги на местни автори, обяви за конкурси, събития и др.. Антимовски хан - статии :: СЪНЯТ НА КЕРИ"

СЪНЯТ НА КЕРИ

Керана АНГЕЛОВА

Откъси от романа УЛИЦАТА НА ПЕПЕРУДИТЕ, издателска къща „Знаци“, Бургас 2010


Вървим през пустинята под бяло изпепелено небе. Безкрайни пясъци, набраздени от моята мисъл като от невидим вятър. Червеникави до златисто, блестят болно и красиво по залез слънце. Самото слънце е кървавочервено и също застинало. Проблясват слюдести искрички. Пустотата е всичкото онова, което е било, но вече го няма. Пустотата е липса. Колко ли скали е имало тук, за да се превърнат в океан от пясъци. Под пясъците на пустинята са нейните тайни и аз ги виждам отчетливо: сухите кости на безброй номади, храбро тръгнали някога да я надмогват… огромните скелети на многогърби камили…фаюмски портрети на някогашни хора с широко отворени красиви очи… корените на подземни растения, които нямат смелост да пробият пясъците и да покълнат под палещите лъчи на пустинното слънце, защото се боят ужасно от светлината и поради тази причина живеят дълго, но безрадостно в мрака на подземието на пустинята…
Аз съм жена на бедуин от племето руала. Усуквам кърпата, яркочервена и набъбнала като причудлива корона, слагам я на главата си, завързвам на глезените си връзките на сандалите и през пясъците, през жарта на пустинното небе тръгвам да преодолявам живота си и женската си кучешка самота, да споделям дните и нощите си с един мъж, изпечен от слънцето като кожата на умрял кон, която руала опъват на четири пръчки да съхне… с един мъж, толкова далечен и непознат, колкото физически близко и неотстъпно е до мен, та усещам мириса на потта му и виждам синята точица в черния ирис на лявото му око. Когато в студената нощ ръцете ми се вкопчват в гърба на мъжа до мен, чувствам как грапави браздулици втвърдена пот дращят дланите ми. Този мъж няма навика и желанието да ме гали поради единствената причина, че ако го направи, с грубите си ръце ще съдере кожата ми на парцали. Но това не го оправдава в болните ми за нежност очи.
С нас вървят още няколко двойки бедуини – тъмни мълчаливи мъже и техните бронзови от палещите лъчи жени – няколко камили, пустинни кози и коне и странни представи за хора, които не съм срещала през живота си, миражи на места, които не съм посещавала, откъде тогава са се появили в подсъзнанието ми… толкова ли е могъщо въображението, че дори насън създава светове, които може би са истинските, знам ли – и си съществуват паралелно. Всъщност, какво значи да съществуват, не е нужно да ги пипнеш като Тома Неверни, за да узакониш тяхното съществуване – то може да се случва по всевъзможни начини, така мисля. Както и да е. Странна жена съм аз. Лежа под онзи мъж, а копнея по други светове и по друг някакъв мъж, когото сънувам понякога – в съня мъжът не се различава от съпруга ми, разликата им е единствено в това, че този, по когото копнея, има синя точица в черния ирис на дясното си око. Този, вторият мъж също има груби ръце с грапава кожа и също се бои, че може да съдере кожата ми на парцали, поради тази причина и той не ме гали. Затова пък ме обича с дума. Една-единствена, повтаря ми я всеки път, след като измести от корема ми, оросен от бялото мляко на мъжката му страст, горещото си изпечено тяло. Той ме обича с дума – и аз обичам думата. И си спомням още: през десетина дни вторият мъж, в съня ми, ме разсъблича под палещото слънце, докато остана само по гривните на краката и ръцете си, и ме къпе с камилско мляко. Едва тогава ръцете му омекват от млякото и той започва несмело да ме гали. Обхожда тялото ми от ямката в корена на врата до мургавите ми пети, сетне се връща нагоре – от пръстите на краката, през хлъзгавите бедра, през опънатия мускулест корем, през улея между щръкналите ми гърди, през опънатата шия и през брадичката – до устата. Там пръстът му спира за дълго, в ъгълчето на устните. Когато ме покрива, направо върху пясъка, краката му рият, сухи и жилави, и сейват край сплетените ни тела шлейфове от червен пясък. В един миг изговаря в ухото ми онази дума. Изпитвам мощен оргазъм, викът ми се вдига над нас в опаленото небе и се превръща в мираж – разцъфнал олеандров клон в ясно утро. Викам и насън – хормоните в мен бушуват и също предизвикват вихрушки като пясъчни пустинни бури. Събуждам се и чувствам как цялата пулсирам в насладата. Отскоро обаче се чувствам неудовлетворена: в миговете, когато гали кожата ми, мъжът от съня забравя да произнесе онази дума, това ме разсънва тревожно и ме прави нещастна и неудовлетворена. Бързам да се събудя, след това бързам да заспя отново, болна от копнеж по думата и когато съновидението продължи, и се видя да лежа до мъжа – вече не мога да направя разлика кой от двамата е той, онзи със синьото петно в лявото око или другият, с петното в дясното.
Вече няма и значение – лежа, свита зад гърба му, резливият хлад на пустинната нощ ме пронизва и аз се чувствам самотна и незащитена, започва да ме мъчи и безумна, отчаяна жажда: от нея пресъхвам в съня си, устните ми се вкоравяват и се нацепват, лигавицата на устата ми се превръща в пергамент, не мога да преглътна. Въпреки това, нямам намерение да се събудя, за нищо на света – докато мъжът не се преобърне с лице съм мене и в просъница не произнесе онази дума, от която да заплача от щастие, няма и няма да се събудя.
Спя, дишам със затруднение, пълна съм с пясък и с пясъчни бури. Нощем в пустинята е студ, кучешки, озъбен. Тялото ми се тресе, мъжът до мене чувства това и се обръща в просъница, покрива ме с ръката си. Продължавам да тракам зъби и чакам слънцето, и му се моля, и то най-сетне изгрява – търкаля се през пясъците като огнено кълбо, преминава направо през нас, прониква ни и във всичките ми пори нахлува топлина. Отпускам постепенно всяка фибра, отмествам тежката ръка на мъжа, вече не ми е нужна, тиранично закриляща и позната, и непозната. Гледам го как спи – отчуждена съм и неприязнена. Той не произнесе думата, навярно я е забравил. Ако ще. Не ми е притрябвал такъв – в съня и извън него... искам да кажа, не са ми притрябвали тези двама мъже, които се превръщат в един, който не помни думата.
Слънцето се вдига високо и напича неудържимо, и ето, изпълзяват златните змии. С вледенени очи и красиви светещи кожи, огъват тела, усукват се една в друга, заприличват на кълбовидна мълния, която обикаля около краката на камилите и конете, козите се плашат и врещят, аз се вцепенявам от леденото в очите на влечугите, няма страшно, казва мъжът ми, златните змии не са опасни, обаче, жена съм и имам по-силна способност да разпознавам какво има в очите на една змия, а тука те са много и десеторно е увеличена заплахата в древните им очни тунели. Не е нужно да те ухапят или да те стегнат с телата си – достатъчно е да те всмучат с тези дълбоки ледени пипала на погледа си и можеш да се върнеш там, откъдето човечеството е тръгнало... Вкопчвам се в мъжа, но нищо лошо не ни се случва, все пак. По някое време змиите просто започват да смъкват златните си ризници – за пръв път виждам такова нещо, изумена съм. Изсулват се гъвкаво и се разпиляват в различни посоки, изчезват, само царствените им обвивки остават да блещукат под палещото слънце. Маранята трепти и златото пулсира, пулсират и моите мускули, а металните гривни по глезените и китките на ръцете ми звънтят и парят кожата ми.
По някое време мъжът ми спира нашите животни, придърпва ме още, макар че и без друго съм се вкопчила в него, и залепва гърба ми за корема на една от камилите: Потта ти мирише на олеандър, нека изостанем от другите... Искам да те съблека под слънцето, без страх от нощния студ. Искам да разкъсам робата ти, кожата ти искам да смъкна – да те проникна чак до белите кости, до мозъка на костите... Сигурно златните змии са му взели акъла. Учудена повтарям думите му: До мозъка на костите, до белите кости те искам.
Опитва се да ме обладае така, както сме облегнали глави в корема на камилата, краката ми омекват от желание, коремът ми се втвърдява като кожата на тъпан, но извива внезапна вихрушка и очите ни се пълнят с пясък, отдръпваме се един от друг. Широко отворена, и устата ми се пълни с пясък. Цялата пустиня навлиза през отвърстията ми и постепенно ме изпълва, и това няма край. Мори ме жажда, но къде ти вода, тук е  л и п с а , пълна и отчаяна. Започвам да дишам като риба на сухо и да се мятам безумно, и да припадам в съня си от паника, и тогава чувам сериозен детски глас да изрича отчетливо: Пустинята е хубава… защото крие някъде кладенец... Познах го малкия и не се учудих. Какво да направя, нали съм си книжен човек, що пък в съня ми да не се намеси някакъв такъв синеок и русокос, що пък да не вземе да развали тъпия ми еротичен сън, в който съм тръгнала да претендирам за някаква си там дума! В същия миг се събуждам.
Не мога да повярвам на очите си, разтърквам клепачи: до главата ми – главата на някакъв мъж, непознат, русокос, тялото му е отпуснато в съня, завивките са омотани около бедрата му. Само това ми липсваше, трети някакъв, чаршафът е опънат от сутрешната му ерекция, откъде се е взел тук по това време. Подозрително ми заприличва на някого. Липсва му само златист шал, ако го увие около голата изнежена шия, съвсем ще заприлича на... Изглежда е почувствал погледа ми, отваря очи. Какво ме гледаш така, сякаш не ме познаваш, бейби, промърморва, нито една сутрин не си ме оставила да се наспя като хората. Обръща се настрана и отново заспива. Идвам на себе си, хващам мъжа за раменете и го разтърсвам: ставай, и днес закъсня за работа, ставай, ти казвам, мързеланко... обличай се и изчезвай оттук...
Той се разсънва: Мила, подмени ли пастата ми за зъби, както те бях помолил, не обичам твоята паста вадемекум три в едно... предпочитам пасти мекумваде едно в три... и не може ли по-напред един бърз секс а ла Буковски, нали ти е любим. Сутрин е освежаващо, зарежда с енергия.
Зяпвам втрещена. Не може да бъде. Не може и не може да бъде. И не може. Три съня един в друг, майко мила! Тъй като насън съм схванала, че сънувам т р и  в  е д н о, нищо не ми остава, освен да изляза и от трите видения едновременно.
Слънцето през щорите влиза право в неразсънените ми очи, златните му топлийки ме бодат в склерите и аз се блещя, за да се убедя все пак, че наоколо няма и помен от мъж, и хуквам към банята да се наплискам с резлива вода. Време е да отварям магазина, неделя е.

 

СЪНЯТ НА МАРИОНА

Знаеш ли, Хю, от дете сънувам река. Веднъж я сънувах да тече наобратно, от морето към извора. Понякога се случва и времето да направи завой, и тогава нещо огромно, непредвидено и заплашително нахлува в живота ми като в коритото на река. В такава обратна река въртопите са бездни, водата е горчива, а познанието – ярко и незабравимо.
Реката приижда. Мътна и яростна е. Във въртопите плават дъски, животни, прекършени дървета, сухи кравешки лайна, яркочервен стол, сини пластмасови чинии, парцалена кукла, плетени кошове, черно куче, което се опитва да изплува, но не успява, мъжка сламена капела и всякакви такива неща, които стихията е завлякла по пътя си към морето. Хората стоят на високия хълм, където са първите къщи на селото, гледат и се кръстят. Облечени са странно, в старинни носии, това не е фолклорен празник, те са си  т а к и в а  всекидневно. И аз съм там, към двайсетинагодишна съм. Облечена съм в летните си дънки и карирана риза с къс ръкав, студено ми е. Дошли сме да гледаме  о б р а т н а т а  река.
Изведнъж виждаме: черен сал насред въртопа. Върху сала, вкопчена в страниците му, жена. Приведена, вкаменена. Позата ѝ издава устрем. Косите ѝ са разпилени до кръста. Омотани от вятъра и загубили цвета си, по-скоро зеленеят. Мокри и провиснали са като вейки на речна върба. Жената за миг ми заприличва в лице на Еленка, която в детството ми, в деня преди да почине, ме беше помолила да я  с п а с я . Салът отминава със страшна скорост. Едва тогава хората започват да обсъждат. Не сме луди, щом всичките сме я видели… Да минем с кон по правия път, ще излезем на големия завой по-рано от нея… Да я спасим… Ами, ако жената не иска да бъде спасявана… Здраво се държеше за дъските… Не викаше за помощ… Къде тогава отива… Конят на Петър е най-бърз… Ако не иска, обаче, д а   б ъ д е     с п а с я в а н а …
Измъквам се заднешком. Предпазливо и гузно. За да не забележат хората, че жената от сала всъщност съм аз. В метафизичния смисъл, за който често говориш, Хю, аз, Мариона, в своя сън съм едновременно себе си, Еленка, майка ми Елисавета и всички жени, които искат да избягат и да бъдат спасени едновременно.
…Салът се завъртя във въртопа, блъсна се с всички сили в брега и се преобърна. Жената успя да се измъкне миг преди да я прихлупи към дъното. Нагълта вода, косите ѝ се увиха около стъблото на някаква лиана, с набъбнали пръсти едва успя да ги отплете. Вкопчи се във въздушните корени на крайречно дърво, дълго се хлъзга по глинестия бряг и с последни сили се изкатери. Срути се почти на ръба. Устата ѝ се напълни с кал и кишава трева. Успя да се преобърне по гръб, разпери ръце и остана да лежи така, разпъната между извора и устието на реката.
Случваше се на стотина години веднъж морето да нахлуе мощно и да обърне течението, и да задвижи реката обратно към извора. В света нямаше друга такава. Жената беше се хвърлила в тази обратна река в момент на ясна решителност: вътре в нея напираше пътят, а бягството ѝ приличаше на заминаване. Макар че да заминеш обратно към извора не винаги означаваше, че се завръщаш. Обратният път можеше да даде ново познание – ако го преживееш по нов начин.
Лежа часове. Следобедното слънце заприжуря – сукманът ѝ задимя, косите ѝ също вдигнаха пара. Челото ѝ се изпоти и скоро в порите му започнаха да блещукат кристалчета сол. Миг преди да заспи, успя да види как по отсрещния ронлив сипей се заспускаха кози, виметата им тежаха до земята, рогата им светеха, златни и сребърни, покрити с варака на непосилния залез – обвити в парата, която земята издишваше, приличаха на ангели със сияйни корони. На ръба на съня успя да се усмихне – огромни топли вимета се надвесиха над лицето ѝ, грапав език облиза кристалите сол от челото ѝ.
Мъж застана до козата, сянката му покри заспалата жена. Погледът му замислено прецени положението: калта по лицето, гъбясалите пръсти на ръцете и краката, кадифения сукман, от който са останали само парцали, безпомощно оголените гърди, около върха на едната – бенка като кестенява мушица, около върха на другата – тъмна луна, накрая ямката на опънатия корем, пълна с тиня. В косата ѝ блести яркосин кичур... Речна жена върху калната земя, разпъната от несбъдналия се път.
Жената се размърда, усети чуждото присъствие. Погледна мъжа право в лицето и прогори челото му – за цял живот щеше да му остане белег от поглед. Стоеше все така неподвижен и не отместваше очи от лицето ѝ. Тя се опита да се привдигне на лакти, но не се справи и се отпусна отново в калта. Мъжът се наведе, подпъхна едната ръка под коленете ѝ, другата – под мишницата и я вдигна. Носи я така до своя дом – малка къщурка, измазана с лайна, оградена от плет, трънен като Христовия венец. В ъгъла на единствената стая имаше дюшек, пълен с орехови листа. Постави я внимателно да легне, листата прошумкаха, ароматът на йод зашемети жената и тя заспа отново, този път за дълго и непробудно. Когато се събуди, беше отново по залез.
— Не ме гледай т а к а – каза на мъжа, веднага след като отвори очи. – Реката отнесе моята болка и нищо не ми остана. Пуста и празна съм. С такава жена всичко можеш да правиш, няма да ти се съпротивлява. Но, заради себе си – недей. А сега ме изкъпи, сама нямам сили.
Не отговори, все едно не чу думите ѝ. Но излезе на двора, отиде до огъня и с бялата ламаринена кофа гребна от черния казан гореща вода, размеси я със студена и я наля в коритото под навеса. Пусна във водата шепа суха лавандула. Отпусна ръце, дълго стоя. Върна се при жената, помогна ѝ да се изправи и я поведе. Смъкна парцалите от тялото ѝ без да каже дума, без и тя да каже. Свали от врата ѝ кожената торбичка, която висеше на тясно ремъче и го закачи върху клона на сливата. Жената неспокойно погледна натам, той я успокои с леко повдигане на ръка: Спокойно, не ме интересува какво богатство криеш. Сложи я да седне и натърка с кафяв домашен сапун косата ѝ. Дълго втрива с пръсти пяната. След това ръката му със сапуна плъзна по раменете и изправения гръб, усети прешлените като броеница от янтар, талията по-надолу като извивка на старинна лодка, стигна до пръстите на краката и се върна обратно. Сравненията му идваха в ума неканени, той си беше такъв по природа, красивото му се набиваше в очите и го караше да търси подобно на него, и така по веригата на откритията на подобното светът му се явяваше единен и по-богат на красиво и на грозно, отколкото изглеждаше. Продължи да движи ръката със сапуна, докато той се превърна в пяна и в дланта му не остана нищо. Жената го чу как шумно въздъхна и колко запъхтяно е станало дишането му. В един миг се обърна, с присвити, внезапно предизвикателни очи погледна мъжа: И ти като всички! Всички сте еднакви! Как иначе...
Мъжът се изправи рязко, остави я да седи насред пяната и излезе от двора. Върна се след доста време, носеше, преметнати върху ръката си, бяла риза с дантелени ръкави, тъмносин сукман и виненочервена забрадка. От сестра ми, за тебе…
Вечерта легна до нея на дюшека – да те дишам, нищо друго, каза ѝ. Нали видя, че мога да се владея. Не я пипна, само я вдишваше. Белегът върху челото му, прогорен от погледа ѝ, пламтеше. Жената се сви на кравай, опря чело в рамото му и заспа. Насън въздъхна, проплака и се усмихна.
Мъжът беше писарят на селото. В деня, в който бе намерил жената, разпъната в посоките на изгрева и залеза, с лице, вкоравено от засъхнала кал, с мазна тиня в кладенчето на пъпа и с поглед, от който остават белези, той беше отброил своя ден за паша на козите – редуваха се с другите мъже от селото и на всеки се падаше по два-три пъти в година да ги изкатери по баира и да ги натири да пасат бледа трева, да ближат слана, да прегризват листата на прораснали млади габери и брястове и да точат рогата си върху канарите, за да святкат изпод тях искри, наоколо да става шумно и весело... Мъжът имаше една-единствена коза, беше я кръстил на реката, Велека – беше дребна, очите ѝ бяха изтеглени като очи на източна принцеса, блеенето ѝ бе почти като женско пеене и като я слушаше нощем, мъжът си мислеше за жена и сънуваше жена. Пишеше на другия ден писмо до жена, пъхваше го в черупката на изсъхнал орех, която пробиваше с тънка отвертка и го пускаше да плава по водите на реката… Сега се чудеше дали внезапната му гостенка, речната жена, случайно не е видяла някое от тези писма, докато е плавала със сала, но го досрамя да я пита: ще ме вземе за смахнат непораснал хлапак. Посегна по едно време към торбичката, в която със сигурност гостенката му пазеше нещо важно, но веднага отдръпна ръка.
Мъжът беше писар на служба, но повече се занимаваше да пише писмата на неграмотните, каквито бяха почти всички в селото. До фронта по време на войните, до чужбините, в които мъжете се губеха по гурбет, до годениците в съседните села… Сега гореше последната война на Балканите, между съюзниците от предишната и писма за писане имаше много, затова остави гостенката си сама и тръгна към общината. В гърба си усети погледа ѝ, обърна се и я видя на прозорчето: хванала с пръсти бялото перденце, не помръдва и гледа във всички посоки едновременно. Мъжът знаеше: гледа ли една жена по този начин – или очаква нещо, или отдавна е престанала да очаква. Помаха ѝ, тя не му отговори, само бързо пусна пердето.
Привечер се върна, влезе и седна на пода до нея. Ти накъде така… с онзи сал. Тя неохотно се отзова: бягах... от... Отхапа от ябълката, която държеше в ръка и сокът изпръска лицето на мъжа. Хората бягат срещу любовта, а не в обратна посока, възрази ѝ след колебливо мълчание. Беше човек на думите и знаеше цената им така, както ювелирът разпознава каратите на златото и скъпоценните камъни, и повече не зададе въпроси.
Мръкна. Виждаше се през стъклото индиговото небе и резедавият резен на луната. Чуваше се как в градината капят презрели ябълки и нагнили дюли. В задния двор от време на време пропяваше козата Велека. Надалече шумеше реката, вече успокоена и обърнала пътя си в нормалната посока. Жената стана и белите ръкави на ризата ѝ се задвижиха в тъмното като криле на птица, сбъркала своите небеса. Чу я да шумоли върху дюшека с орехова шума. Легна и той върху сламата, която си беше струпал до отсрещната стена. Впери поглед в невидимия таван. Тази неочаквана жена беше най-очакваната от всички жени на света, но самата тя нямаше как да го знае. Беше я намерил на ръба на речния бряг, спасена от въртопите на обърнатото време и изглеждаше непозната и случайна, но мъжът не беше вчерашен да не знае, че случайни изглеждат най-неслучайните неща. Освен това, беше се появила в деня, в който беше негов ред да изведе селското стадо на паша, бе слязъл с козите по източния склон на сипея, вместо по западния, както правеше обикновено, бе прекарал стадото през тесния и порутен мост, вместо по широкия и здрав – на километър от мястото. И беше я намерил.
Хей, внезапно се обади жената от своето легло, спиш ли. Мъжът не отговори, но тя знаеше, че я очаква да продължи. Знам какво искаш да знаеш. Моя живот. Нищо от това, което е моят живот, не отговаря на истината. Когато го сънувам или въобразявам, той е по-истински, отколкото когато го живея. Може би истинска беше само болката, но реката я отнесе по пътя си и сега нямам нищо. Ако искаш, ела при мене, листата на ореха упойват, човек спи леко и сънува лято. Орехова лятна шума... йод и синьо мляко... устните ми са кафяви... а по пътя крачи някой, от когото не се страхувам…
Не мислеше, че ще го направи, но се подчини. Стана и отиде, и се опъна на дюшека. Тя лежеше с лице към стената, гърбом към него. Преметна ръка през тялото ѝ и почувства как жената се намества така, че да ѝ е удобно в него като в заслон. Кажи ми красиви думи... Мъжът я вдъхна цялата: Най-добре е без красивите думи. По-добре да ги изричаме наум. Красивите думи също съсипват. Когато са истина, приличат на лъжа, а когато са лъжа, приличат на истина. Правят ни неуверени по отношение на истината. Истината е нещо, което не може да се опре на думите… Жената неспокойно помръдна с едното си рамо: На какво тогава може да се опре истината? На очите ни, каза мъжът. На нашите погледи.
Жената се обърна и на лунната светлина надникна в очите му отблизо. Въздъхна, обърна се отново към стената и бързо заспа, стиснала с малката си ръка голямата му длан – пак беше прехвърлил своята ръка над нея като мост, който се опитва да свърже миналото му с бъдещето на тази непозната жена.
Този свят с вълча захапка такива като нея ги схрусква за закуска, мисли мъжът и сън не му идва. Обаче, нищо не може да се направи, човек е това, което е – във всички времена на Времето.
Лодката се казва Твоите очи, разказва жената, докато милва козата между бляскавите рогчета и гледа надалече. Лодкарят е моят мъж. Рибар е, лови риба с мрежи и въдица: паламуд, зарган, лихмус, попчета, атерина. Понякога се шегува, че в мрежите му влизат нежни, уморени от копнеж русалки и целувките им са сладки като мус от рози, от гърдите им тече медовина, а люспите им оставят белези по гърдите на мъжете, които ги притискат до припадък. Зная, че в живота на моя мъж белези са оставили не русалки, а истински жени, отпреди мене – на рамото му има белег като наниз, от ухапване е, впила била веднъж там зъбите си от страст някаква червенокоса Ана, на лявата му ръка е татуирано друго женско име, Фотина, познавам я, беше бяла красива гъркиня с коси като канела и с вежди като лястовичи криле, на дясното му бедро белее белег от нож, сбил се с някого заради поредната жена, Катерина... В неговия живот аз съм жената без име, онази, която е на разположение по всяко време на времената. На мене той просто подвиква – Хей! Обичам те повече от всички, каза ми веднъж преди години, повече от всичките свои жени те обичам, като се замисля. Какво още искаш. Тази дума беше истина, но не завибрира, когато я произнесе – думите ги усещам по вибрациите. Бе уморена и изхабена дума в безизходица. Освен това, съвсем по женски почувствах, че ме рани като острие на стрела, намазана с отрова. Обичал ме повече от в с и ч к и. Сигурно имаше на разположение харем от жени, които редуваше през нощите и времената като жребец, който обяздва кобили – така си го представях, как пръхти над голите им отдадени тела, как им говори страховитите си любовни думи, омесени от нежност, страст и безсрамие, как прониква в тях и ги кара да викат от любов, наслада и болка, сетне се отърсва от струята на своята похот върху опънатите им кореми и благодарно ги целува по челото... отпуска се в постелята и заспива на мига, като започва да хърка така силно, че стените потреперват. Другите жени са просто за празник. Повтаряше тези думи с нехайна лекота. Дори се опита веднъж да изрази своята си нафукана философия: Другите жени може да са отпреди тебе и от след тебе, но никога едновременно с тебе. Не схващаше, че е без значение цялото това отпреди-отсега, не подозираше, че за една от всичките му жени времената не са това, което мъжът си представя: любовните времена на един мъж с много жени текат успоредно и едновременно, но само аз бях тази, която преминаваше от време във време и събираше в косите си златните, невидими с просто око люспи, които се отронваха от варака на красивите думи, изговорени за временните чужди жени. Уплаших се и от друго. Ако говореше истината, това означаваше, че няма отърваване от този мъж и от любовта ми към него – от думите и мълчанието му, от обидите и тежкото му пиянство, от омерзението и досадата му, която на инат или от невежество продължава да нарича любов… а може и да е любов, просто някои хора обичат, колкото могат. И както могат. Бог ни дарява с любов – значи, любовта е дарба. Мъжът ми беше целият в белези от жени, но дали беше достатъчно талантлив да употребява любовта, не зная. По-скоро, съмнявам се силно в това, защото много скоро превърна нашата интимна близост във възможност за отмъщение, за раняване, за омерзяване, заради истинските или въображаемите предателства на всичките му жени отпреди мене. Не ми посегна – отмъщаваше с думи, каквито можеш и не можеш да си въобразиш. Когато мина мярката, в онзи бурен ден грабнах рибарския сал от пристана край устието на реката, поех по обратната вода и се зарекох никога да не се обърна назад. Ще вървя по света, докато забравя. И още нещо: дотук с него! Това беше последното ни време заедно.
Жената спря да гали козата Велека между рогата, погледна внезапно мъжа право в очите и той видя, че ирисите ѝ са сребристи като ирисите на животното. Гледаха го и двете с еднакви очи, прозирни и обтегнати като очи на източни принцеси и очакваха нещо от него. На мен ще ми остане белег от погледа ти, каза тихо той, обърна се и тръгна направо през бурените в двора, прескочи бодливия плет, без да се одере, пое през росните поляни и се изгуби по пътя към реката. Жената остана, вкопчена в руното на козата.
Мъжът дълго скита без посока, вятърът и свежият въздух продухаха главата му, проясниха мисълта му. Видя жената отблизо, ликът ѝ се уголеми като в сън, очите ѝ запрозираха между клоните на дърветата и погледът ѝ струеше от самите небеса. Внезапно схвана същността на бягството ѝ – на пръв поглед изглеждаше повече от банално: просто ревнува съпруга си. Изглеждаше, че я измъчват банални видения, в които нейният мъж обладава чужди жени и че самата тя чувства физическия им допир – през него в нея – и че се слива с непознатите му любими, с които стават заедно едно тяло: многоглаво, гъвкаво членестоного, че това я омерзява и отнема от нейната неприкосновеност и единственост. Обаче, не беше ревност, писарят бе сигурен в това. Изведнъж схвана: жената беше от малцината на тази земя, които помнеха – в началото бе Словото. Може дори и да помнеше самото първоизворно Слово. Любовта не беше в плътта, беше в думите. Според мъжа, беше дори в нещо още по-фино: беше в очите на неизречените думи… онези, които понякога плуват в зениците на влюбения мъж като златни риби в езеро, когато той ги мисли. Събирах в косите си златистите люспи на красивите думи, изговорени от моя съпруг за чуждите жени, беше казала.
Прибра се, седна до нея върху дюшека от орехова шума. Какво разбираш, като казваш к р а с и в и т е д у м и . Жената повдигна клепачи, зениците ѝ се разшириха. Красивите думи ли… Ами, те са онези, съдбовните, които човек изговаря веднъж и завинаги и повече не повтаря в живота си. Веднъж и никога повече...
Тръгна да я изпрати. Тя спря, остави снежинките да се топят по пламналото ѝ лице и го погледна съвсем отблизо. Поздрави Велека, усмихна се, понякога я гледай в очите и няма да ти е толкова самотно…
Жената продължи да върви бързо, той забави крачки и накрая спря, и остана на място, докато тя не потъна в белината на снега...

 

С подкрепата на:

  • Община Добрич
  • Община Добричка
  • Община Каварна
  • Община Шабла
  • Община Балчик
  • Община Тошево