Ники КОМЕДВЕНСКА


— Искаш ли да ме оставиш да си довърша доклада и после да си играем с пистата?
— Искам булонче!
Моят петгодишен син ме гледа, смръщил тъничките си вежди, а устата му е свита в бодлива розова пъпчица. Има пълното право да се сърди – обещал съм да му купя балон още преди три дена и все забравям. Досега успявах да се измъкна, но днес тридневното му търпение свършва и няма прошка.
— За какво ти е това балонче? – питам леко изнервен. – Знаеш, че котката ще ти го пукне. Винаги го прави.
— Защото булончетата се литват нагооооре-нагоре! Чак до небето! – казва малкият и вдига толкова високо ръчички, че аха-аха! – сам ще излети.
— И количките на пистата се литват, ако ги засилиш малко повече – опитвам се да шикалкавя аз, но този път номерът не минава.
— Количките се размацват по стената – цупи се малкото. – Освен това ти не ми даваш да ги засилвам.
— Сега ти давам.
— Не ща пък!
— Добре де! Какво искаш?
— Искам булонче! – гласът му е хем сърдит, хем възторжен – съкрушителна комбинация.
— Хубаво – въздъхвам, обезоръжен от този възторг – отивам за балони.
Обикалям старателно всички квартални магазини, обаче за мой каръшки късмет в нито един няма балони. Да го оставя сам и да хукна до центъра, никак не ми се иска, затова тръгвам към къщи, натежал от вина като стадо хипопотами. Чувствам се най-гадният баща в цялата проклета вселена. И миг преди да отворя вратата и да посрещна най-разочарованите очи, ме връхлита една откачена идея – да му надуя няколко презерватива от запасите си в най-горния шкаф на библиотеката. Малко извратено, но пък гениално хрумване, като се вземе предвид извънредната ситуация.
— Сега ще имаш поне десет балона – казвам на моето посърнало човече и отварям торбичката с презервативи.
Скоро подът е осеян с балони – сини, розови и жълти, все цветове, избрани заради моите мокри нощни фантазии. Синът ми литва заедно с тях и се спира някъде между шесто и седмо небе от радост. Котката, заразена от всеобщия ентусиазъм, се спуска между балоните и с мискинско настървение успява да спука няколко. И за да спася останалите, аз ги наелектризирам един по един в косата си и ги залепвам всичките на тавана, докато малкият просто издивява от възторг.
Точно в този момент се прибира Писето – моята прекрасна съпруга и майка на най-щастливия син на планетата. Отначало се разлива в доволна усмивка, но след това радостта ѝ се изпарява и бавно се превръща в истински чист и унищожителен бяс – толкова бавно, че мога да проследя всички фази на метаморфозата.
— Ти си прасе! – казва тя и се опитва да ме размаже с поглед.
— Не съм прасе – оправдавам се аз – детето искаше балонче.
— Балонче е нещо съвсем различно от презервативче! – срязва ме Писето.
— Различно е само за твоето... – за малко да кажа „перверзно въображение“, но се усещам и преглъщам мъчително. – Все пак детето е щастливо. А и кой ще разбере?
— Никой – ухилва се злорадо Писето. – Само половината квартал и поне две детски градини.
— Дрън-дрън! – махам с ръка. – До утре котката ще ги напука всичките и доказателствата ще отидат на боклука.
Мирът е възстановен. След два часа малкият е толкова каталясал да си гони балоните по тавана, че заспива още преди главата му да докосне възглавницата. Лягаме си и ние. Прегръщам топлото тяло на жена си и нежно прошепвам в ушето ѝ:
— Писенце, искаш ли да се гушкаме?
— Искам булонче! – отговаря ми Писето и започва да се кикоти под завивките, а на мен ми иде да си прасна един по тъпата кратуна, защото всичките ми надежди за гушкане стоят залепени на тавана. И докато се унасям в сън, си мисля колко вярна е поговорката за ненаказаното добро – просто няма такова!
На следващия ден се прибирам към къщи с бодра крачка – един доволен общински съветник, защитил прекрасно месечния доклад, и един прекрасен баща, който носи в чантата си цял пакет с пъстроцветни балони, този път истински. И първото нещо, което блуждаещият ми поглед улавя на детската площадка, е моят невероятен, моят най-щастлив петгодишен син, който се носи между катерушките, стиснал за връвчиците китка шарени презервативи. Младите майки се подхилват, докато се ръчкат съучастнически с лакти, но за всеки случай държат настрани момиченцата си. А моят наследник лети, та се къса. Край него стои баба Калинка, пенсионирана учителка от съседния вход, и му се радва като на родно внуче.
— Какви хубави балончета! Кой ти ги купи, моето момче?
— Бабче, това не са балони, това са презервативи – подсказва ѝ една майка и на баба Калинка чейнето ѝ увисва с две октави от възмущение.
— Каква върховна простотия! – веднага се поправя тя. – И кой ти купи тия... Тия... – думата засяда в гърлото ѝ и баба Калинка даже не успява да я изплюе, толкова е възмутена. – Тия неща!
Аз, майсторът на върховната простотия, се опитвам да се промъкна зад рехавата ограда от декоративни храсти. И тъкмо когато решавам, че мисията ми е успешна, моят щастлив и най-прекрасен син ме вижда и се литва към мен, а високо над него се ветреят китката сини, розови и жълти презервативи, увенчани с по една мъничка, заоблена бубонка на върха.
— Татееееее! – задъхано казва той и очите му греят като звездички от щастие. А после се обръща към баба Калинка и важно казва: – Тати ми ги направи! Само той може да прави такива булончета!
Е, да, разбира се! Тати, кой друг!...