МАРИНА КОНСТАНТИНОВА живее и работи в Добрич. Поетическите пристрастия на авторката са изразени в стихосбирките „Нежна гръмотевица“, „Отвесно време“, „С отвързани очи“, „Отблясъци“, „Диви ябълки“, „Вървейки по брега“, „Навръх тишината“, „Небесни ескизи“. Нейни са романите „Седемте мъже на Мария“, „Невидимият бряг“, „Златният венец“, „Невидимият бряг“ и сборникът с разкази „Писмо в бутилка“. Съвместният проект „Меню за душата“ тя представи заедно със свои колеги в Братислава. Присъствието ѝ в духовното пространство е заявено по категоричен начин с оригинален почерк, деликатна атмосфера и тънък усет.


1
Пролуките са толкова много…
Там някъде те очаква малко чудо,
което ще духне мислите ти
и ще ги разпръсне навсякъде…
Сълзи по тротоара –
малки прозорчета към истината.
После отново устрем…
нависоко в мансардите на радостта…
Страхът от високото
изведнъж е изчезнал.
Разлетяват се думи, целувки,
удари, мисли…
Един стих се появява като огънче…
Радостта ми се търкаля по пътя надолу…
Тъмните и светлите ивици на пътя…
Неочаквани влакове извън разписанието…
От другата страна си.
Нямаш желание за връщане.

2
Подшивам с бял конец
подгъва на нощта.
Светлината и мракът
си играят на криеница,
догонват се,
смях се носи
из лабиринта от часове
до утрото…
Вятърът, укротен,
се е свил край комините
и сънува непознати предели…
Уморени от взиране
в безкрайното звездно море,
заспиваме и сънуваме бели лодки
по бреговете на дните.

3
Границите на нещата се размиват
бавно, постепенно и изчезват.
Атоми и молекули се разместват
във пространството и образуват
нови вещества.
Химията на живота се променя.
В мене нови клетки се зараждат
и частица съм от нов, различен свят.
Всичко се размества във Вселената.
Утре скоростта на светлината
ще ни прати
в паралелна някаква вселена.

4
Обичам влаковете…
Онези бавни, стари влакове,
които сякаш пътуват заникъде,
но отвеждат всеки пътник
до неговата гаричка.
Експресът ги задминава,
оставя ги да чакат,
закотвени някъде между коловозите,
своя миг, своя семафор…
Машинистът допушва поредната дълга цигара,
допива среднощното си кафе
и нощта – тази стара магьосница,
му предсказва съдбата.
Там някъде, на последната гара
контрольорът ще скъса билетите,
ще отвори вратите
и утрото ще измие очите на света
за новия ден,
за следващия маршрут на живота…

5
Над улиците градски
се сипе сняг
и заличава следите
на скитниците…
Вятърът приглася
на зимния вихър
и обръща изписаните страници
на часовете…
Покрай мен светът се укрива
зад белотата,
сякаш съм в някакъв друг свят,
измислен от зимата.
Дърветата блестят
под снежните цветове,
сякаш току-що
са срещнали пролетта.

6
Прилеп на балкона ми се приюти,
разтвори черни крилца
и се закрепи на бялата стена.
Черно и бяло – класика.
Котаракът полудя,
птиците се отдръпнаха в респект.
Окото на Луната погледна мистично
на необичайното събитие.
А аз си мислех за късмета
и за това колко пъти
е кацал на рамото ми.
Птицата на щастието ли
сама дойде при мен
или ангелът на нощта…

7
Времето е странно разтегливо…
Протяжно до невъзможност,
а често толкова скъсено,
като връвчица,
на която висят часовете.
Не стигат
за дългите пътешествия на душата ми,
за сънищата
и безкрайните вариации на безсънието.
Но изведнъж
на границата на новия ден
идва усещането за край
и за ново начало…
Парадоксът на времето,
в който се лутат поетите.

8
Човек ли съм или съм птица…
Жена ли или мъж,
а може би дете,
което не иска да пораства…
Пеперуда или мравка-
между земята и небето,
понесла свойта участ.
А може би кентавър,
дошъл от древността,
запътен в бъдещето,
преминал като сянка
днешния залязващ ден.
Разплитаща поредната дилема,
събудила крилете ми
или наострила бодлите,
като безпомощния кактус,
изправен срещу сушата и безразличието,
готов да брани
душата си зелена…
Душата ми заспива
с риторичния въпрос.