Антимовски хан - издание за животопис и култура.

Антимовски хан е издание за животопис и култура на Сдружението на писателите в Добрич. Понастоящем излиза като списание, наследник на едноимения вестник с 10-годишна история. Събира поезия, проза, есеистика, интервюта, краезнание, други форми на литература, както и отзиви от всички сфери на изкуството и културата на творци от Добрич, Добруджа, страната и чужбина. С него живее духът на Йордан Йовков. Може да откриете още нови преводи, първи стъпки на млади автори, препоръчани книги на местни автори, обяви за конкурси, събития и др.. Антимовски хан - статии :: ЗА ТАЗИ КНИГА "

ЗА ТАЗИ КНИГА

АНТОНИЯ ВЕЛКОВА-ГАЙДАРЖИЕВА е родена в гр. Варна. Завършва българска филология във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“ през 1993 г. и втора специалност Журналистика. Работи като учител по български език и литература в гр. Варна (1993-1994). Редовен докторант по история на българската литературна критика и наука (1994-1997 г.). От 1998 г. доктор с дисертация на тема „Митологизацията и демитологизацията като критически опит на литературната ни наука (д-р К. Кръстев, Б. Пенев, Вл. Василев)“. От 1997 до 2001 е хоноруван, а от 2001 редовен асистент в Катедра „Българска литература“ на ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“. От 2007 г. доцент по история на българската литература. От 2012 г. професор по История на българската литература от Освобождението до Първата световна война и История на българската литературна критика. Научно-изследователската ѝ работа е съсредоточена върху автори и проблеми от българската литература след Освобождението в областта на литературната история, история на българската литературна критика, литературнокритическото митотворчество, изграждането на националния литературен канон, оперативната критика, интерпретация на представителни творби от националния литературен канон, а също и от актуалната литературна публичност. Носител на Университетската награда за млади учени (2001); Литературната награда „Дъбът на Пенчо“ (2008) за принос в модерната българска литература и в изследването ѝ – за книгата „Васил Пундев и българската литература. История. Критика. Класика“, Националната награда за литературна критика „Иван Радославов и Иван Мешеков“ (2013). Автор е на следните книги: Българска литературна критика и митотворчество (д-р К. Кръстев, Б. Пенев, Вл. Василев); Велико Търново: УИ „Св. св. Кирил и Методий“, 1999; Посмъртното слово като феномен на българската култура (в съавт. с Елена Налбантова).Велико Търново: Слово, 2000; Литературнокритически прочити (Паисий Хилендарски, Хр. Ботев, Захари Стоянов, Ив. Вазов, П. П. Славейков, П. К. Яворов, Т. Траянов, Д. Дебелянов, Г. Милев, Ел. Багряна, Н. Хайтов, В. Попов, А. Германов).Велико Търново: Слово, 2002; Храмът „Успение Богородично“, Велико Търново. Съавтор: Елена Попова. Велико Търново: УИ „Св. св. Кирил и Методий“, 2010; Списание „Художник“ и литературата. Велико Търново: Веста, 2011. Иван Мешеков или достоянията и зрелостта на литературната критика. Велико Търново: Дар-РХ, 2012; Световете на литературата. Разговори със Светлозар Игов. Велико Търново: УИ „Св. св. Кирил и Методий“, 2017, с. 487.


За "Световете на литературата. Разговори със Светлозар Игов", В. Търново, 2017

Създаването на тази книга ми донесе не само мигове на върховно удоволствие от досега с един от най-ярките мислители в българската хуманитарна култура, но и основополагащи знания, свързани с различни зони на световната литература и изкуство. Благодарна съм на проф. Игов, че бях избрана да бъда негов партньор в това незаменимо духовно приключение. Работата около „Разговорите“ за мен беше и професионален шанс, и колегиална привилегия, и същински празник на духа. Без преувеличение ще кажа, че такава книга няма в българското литературознание. Тя е твърде различна спрямо съществуващата традиция и в национален, и в световен мащаб (Разговорите на Екерман с Гьоте, а в по-ново време на Катрин Портвен с Цветан Тодоров, но и в чисто български контекст – анкетата на проф. Ив. Шишманов с Ив. Вазов, на проф. Мих. Арнаудов с П. К. Яворов, на Спиридон Казанджиев с Й. Йовков), тя е дълбоко концептуална книга и на структурно-композиционно, и на идейно-смислово равнище.
Макар че самото заглавие „Разговори“ предполага изявите на устната реч, като професионални литератори и двамата сме заложили на узаконяващата мощ на писменото слово (всички добре знаем народната максима: „трябва да е написано черно на бяло“). Неслучайно портретната си студия за проф. Игов, поместена в книгата, завършвам с латинската сентенция verba volant, scripta manent (думите отлитат, написаното остава). Защото, убедена съм, всяка изказана мисъл от Светлозар Игов остава в златния фонд на българската духовна култура.
Композирана като Разговори, книгата „Световете на литературата. Разговори със Светлозар Игов“ може да бъде четена като духовна биография, житейска и професионална равносметка на една от най-средищните фигури в съвременното българско литературознание и модерна хуманитаристика. Предложените „изповеди“ на критика и историка на литературата, на поета и прозаика, на афориста и есеиста, на преводача и мемоариста Св. Игов са сентенционално поднесени размишления от най-висок философско-исторически, културно-цивилизационен, геополитически, социално-граждански характер, които осмислят биографията на литератора чрез неговото творчество. Защото творчеството е и „средището“, и „върхът“ в живота на Св. Игов. В книгата е разгърнат пътят на хуманитариста, споделен е опитът му с/в литературата като творческо единение на четене и писане, като търсене на смисъл и ценности.
В самото начало на подготовката за настоящата книга, държейки в ръце някои от трудовете на проф. Игов, „неусетно почти“ пространството около мен се изпълни с книги – негови собствени и на наши и чужди писатели, критици, хуманитаристи, но и с редица енциклопедични справочници, интернет справки и какви ли още не „записки“, „бележки“, „отметки“. Този автор действително въвлича още с първите редове на текстовете си в световната хуманитарна култура. В трудовете му всякакви регионални, национални граници са претопени от глобалната работа на ума му, от философско-интелектуалната напрегнатост на духа му.
С всички свои изяви Св. Игов ни води към най-същинското, към корените на „думите“ и „нещата“, към изворните истини за човека и света.
Ученият „загребва“ аргументативен материал в полза на своите аналитични конструкции и интерпретаторски инвенции от световната словесно-художествена и философско-естетическа култура във всички нейни периоди. Защото плува в свои води. Разсъжденията му са изпъстрени с имена на автори и заглавия на книги – от античността до модерната класика, които трудно могат да бъдат персонално обозрени. Това не важи обаче за интелектуалния заряд и ерудиция на Игов, който чете националната и световната литература процесуално, но и като единен, мъдро нареден надвременен свят.
Като любимия си Андрич той осмисля световното културно наследство като „сбор на духовете“. Омир и Шекспир, Гьоте и Толстой, Томас Ман и Оскар Уайлд са „наши съвременници, на една ръка разстояние на библиотечната полица не само от нас, но и помежду си“. Световете им надмогват конкретните времена и пространства, създавайки собствена надвременна трайност. Освен че строи модели, освен че типологизира, мисълта на Св. Игов съпоставя, съизмерва явленията на духа. Аристотел и Ницше, Бодлер и Йован Христич, Св. Миларов и Иво Андрич, Вазов и Толстой заедно живеят в съзнанието на литератора. „Цялото знание на света“ присъства в мисленето му не под формата на неподвижни залежи, а в непрестанен смислопродуктивен диалог, за да прерасне в собствена концепция за света, в цялостна философия, в лична духовно-интелектуална визия за човека и историята.
Както вече споменах, „Разговори“-те не представляват спонтанни устни изповеди или набързо нахвърляни творческо-биографични щрихи спрямо предварително зададените въпроси. Откровенията на най-проникновения ни литератор са дълбоко промислени, подчинени на „законите“ и „естетиката“ на писменото слово. Те засягат наболели въпроси, свързани със съдбата на човечеството изобщо. Самата диалогична природа на учения като партниращ събеседник, нагласата му да размишлява, дискутирайки, да обобщава, събеседвайки роди идеята за настоящата книга. Често пъти концептуално задълбочените отговори сами предполагаха последващите въпроси.

* * *
Имах щастието да го срещна още в студентско-докторантските си години, в началото на 90-те, когато той беше „звезда“ на хоризонта на започналото да се разкрепостява литературно поле след демократичните промени. Всъщност тази е от най-знаковите срещи в пътя ми на професионален литератор. Вече бях чела негови литературноисторически опуси и критически портрети. След срещата обаче се затвърди впечатлението ми, че Св. Игов е не само проницателен естетически ценител и интерпретатор, а мислител от най-висок порядък; изследовател на културата, който обвързва тълкуването на художествеността с тревогите на хуманиста. Порази ме и неговото великодушие към младите, едва прохождащите в полето на литературата. След кратък, но творчески стимулиращ разговор Игов ми предложи да му изпратя свои текстове. Видях ги публикувани в най-авторитетното тогава списание „Език и литература“. Осъзнах, че съм издържала най-важния си изпит – вниманието на литературната институция „Светлозар Игов“. С времето силата на концепциите му, безпогрешността на интуицията му се превърнаха в мяра при оценяване и тълкуване на литературата от „преди“ и „сега“. Погледът на този литератор е открояващ се спрямо всички останали. Именно уникалните гледни точки правят Св. Игов толкова различен и толкова голям.
Неслучайно всеки, стъпил на сцената на литературната публичност, се стреми да влезе в контакт, да бъде забелязан от дружелюбния и толерантен, но и зорък поглед на арбитъра на естетическия вкус. Сигурна съм, че и най-върлите му опоненти тайно се надяват на внимание от негова страна. Макар че не всеки от гилдията е склонен да го изрече, поради причини от кръгово-лобистки, културно-конюнктурен, личностно-манталитетен характер, всеки добре знае, че Светлозар Игов е центърът, ядрото, името на българската критическа и литературноисторическа институция от последните няколко десетилетия.
По удивителен начин ученият съчетава образоваността в класическата духовна традиция, която Цицерон обозначава като humanitas, с новите културноцивилизационни открития, с модерните явления в областта на литературата, философията, естетиката, социологията. „Разговори“-те със Светлозар Игов са съотносими с онова, което са философските школи от епохата на Античността до наши дни, от времето на Сократ, Платон и Аристотел до Шопенхауер, Хайдегер и Пол Рикьор например.

* * *
Първият раздел е онасловен „Моята люлка беше край библиотеката“ (Шарл Бодлер). Той завръща към сюжетите на „златното детство“, към родовите спомени и архиви, към първите стъпки в света на литературата – на книжарниците, библиотеките, антиквариатите.
Св. Игов е „писателят като читател“, който през целия си път е ръководен от латинската максима qui scribit, bis legit (който пише, двойно чете).
Когато и да съм била в компанията на професора, било на конференции, кръгли маси, симпозиуми, беседи из различни културни средища на България, било в лежерни семейно-приятелски разговори в родната ми Варна, не е имало случай, в който мислителят да не ни дари със своите блестящи интелектуални озарения, със своите дълго отлежавали, но като че ли родени изведнъж духовни бисери. Съвсем естествено около Св. Игов се събират като около магнит изкушените в духовните приключения. Всяко слово на Св. Игов грее, свети, издига до универсалността. Затова и много от срещите с Игов се превръщат в посвещенски ритуали, в духовни спектакли.
Изследователят е сред хуманитаристите, които никога не изпадат в сляпо подчинение на завладяла ги дълговечна философска конструкция или кратковременна критическа мода. Напротив, определени термини, понятия, постройки, провокирали мисленето му, напълно се преобразуват, попаднали в нови асоциативно-тълкувателски сцепления и контексти. Тази светлозариговска философска устроеност на ума и склонност да обяснява и тълкува света прави така, че текстовете, жестовете на учения надскачат чисто литературоведската експертност и добиват много по-широки хуманистични значения.
Действително има нещо „енциклопедично“ в интересите и познанията на професора, но тази енциклопедичност трябва да се разбира не в нейните повърхностно-популяризаторски измерения, а именно като светоглед, като дълбока потребност на интелектуалеца от един „свързан и доловим свят“.
Запознавайки ни с лавиците на собствената му библиотека, може да се каже, че Св. Игов представя каноничния списък на една библиотека „Световна класика“. Библиотека, която е задължителна за всяка зряла национална култура. Първа глава на „Разговори“ е и своеобразен пътеводител за това какво и как да се чете. Става дума за една удивителна систематизация на световното хуманитаристично наследство, пречупено през светогледната оптика на българския литературовед.

* * *
Втората част е „Словото отеква в отзивчива среда“ (П. Чаадаев). В нея е очертан социокултурният контекст, в който се реализира и в който се сдобива с безусловен авторитет литературоведът; живото общуване с писатели и фигури на изкуството и културата, повлияли върху духовното развитие на Игов; принадлежността към писателски кръгове, работата в знакови редакции, университети, институции. Споделят се култови места, творби, класици от български и световен мащаб, превърнали се в съдбовни за професионалния път на критика.
Споделянето на преживените приятелства с най-значимите фигури на българския творчески дух ражда низ от истории и галерия от портрети, на които Св. Игов е ненадминат майстор и защото умее да повествува, и защото умее да рисува с думи, постигайки в синкретичен вид индивидуалното творческо дело.
Топлите дружески отношения тръгват тъкмо от литературата. Приятелите му първо „издържат“ теста на критика и едва тогава навлизат във всекидневния му интимен свят. Именно „сбор на духовете“ създават приятелствата с обичаните и ценени творци – от Ат. Далчев и Ел. Багряна, Емилиян Станев и Павел Вежинов през Иван Динков, Тончо Жечев, Петър Алипиев, Н. Кънчев и Ив. Цанев, Иван Методиев, Рашко Сугарев, Любен Петков, Марин Георгиев до Златомир Златанов, Милен Русков, Йордан Ефтимов и Теодора Димова.
В литературното поле младият Игов се налага безусловно като блестящ рецензент, който открива, коментира и канонизира новопоявили се книги, но и портретира определени автори с тяхния физиономичен почерк. Когато е в амплоато си на рецензент, той е в стихията си – и на откривател, и на законодател, и на тълкувател, и на теоретик.
За разлика от мнозина други литератори Св. Игов владее магията и на писменото, и на устното слово. Той печели широка аудитория – студентска, ученическа, учителска, но и цялата интелигентска общност, вълнуваща се от проблемите на духа – лекари и адвокати, художници и инженери, историци и музиканти… Всички те привлечени от крилатостта на мисленето му, от спиращите дъха открития, от безкомпромисната му морална позиция, от интелектуалната му смелост, от виртуозността на стила му.
Въпреки всички трудности, с които е принуден да се сблъсква, плод на държавно-партийните режисури преди, но и на културнополитическите конюнктури след 89-а година, духовното влияние на Св. Игов не може да бъде унищожено, тъй като неговият залог е човекознанието, светопознанието.

* * *
Третият дял е „Книгите са творения на самотата и деца на мълчанието“ (Марсел Пруст). Тази част увлекателно „разказва“ биографията на над четирсетте му авторски книги с различна жанрова определеност, превърнали се от момента на появата им до днес в незаменим нацонален символен капитал.
Забележете заглавията: „Високо, при извора“, „Хуманизъм и творчество“, „Българийо, за тебе пяха“, „Поезията на Николай Кънчев“, „Павел Вежинов“, „История на българската литература“, „От Ботев до Йовков“, „Български шедьоври“, „Иво Андрич“, „Геният. Апостолът. Патриархът“, „Творби от българската класика“, „Петър Алипиев“, „Книга за Пенчо Славейков“, „Три класически случая. Романите на Д. Димов, Д. Талев, Ем. Станев“ и т. и т. н. Погледът на изследователя е обърнат най-вече към върховете на родната и световната библиотека, защото за него литературата е „висша ценност и инструмент за хуманизация на света“, автономия на духовната свобода.
Тук няма да коментирам отделните му творби, само ще кажа, че първата издадена книга на Св. Игов е „Високо, при извора“ (1974). Надсловът е прекрасно улучена метафора на цялото творчество на литературоведа. Творчество, посветено на „върховете“ (в ценностно отношение) на националната и световната литература, от една страна, и впечатляващо дълбинно („изворно“) като постигнати тълкувателски открития и философски проницания.

* * *
И последната, четвърта част от нашите „Разговори“ е онасловена чрез афористичната мисъл на Пол Валери „Всяка творба иска да ѝ се отговори…“ В нея се обсъжда вътрешната потребност на творбите от „отговор“ и е дискутирана най-вече критическата дейност като естетическото самосъзнание на литературата, като интерпретаторско досътворяване на творбата.
Именно стихията на критическото мислене, на тълкувателски дълбаещото познание е най-съответна, най-представителна за този литератор. Игов успява да превърне интерпретаторските си находки, теоретико-методологическите си подходи в неповторим, но винаги разпознаваем, в ненадминат, но широко достъпен критически език.
В настоящата книга читателите ще се съприкосновят с десетки скъпоценни формулировки, класически звучащи определения, христоматийно отлети дефиниции, които директно могат да влязат в средношколските учебници и университетските курсове. Св. Игов притежава дарбата да именува явленията, да постулира законите на литературното развитие. И може би най-важното – на българската литература професорът никога не е гледал комплексарски като на регионално, локално явление, нямащо нищо общо със световната. Напротив, той неизменно е аргументирал европоцентричната си концепция за родната литература.
Тази книга е споделен духовен разказ за литературата като преживян опит, за пътищата на едно творческо дело като цялост и единство, като единна творба. Това е разказ за най-скъпите фигури, спомени, книги, за най-същностните въпроси, за най-съкровените идеали, за най-важните културни образци – за незабравимите мигове от опита в/с литературата. Защото единствената алтернатива в безприютния свят на историческото остават литературата и изкуството с техните непреходни духовни чудеса.
Всеки, който е чел книгите на Игов, добре знае, че творчеството му притежава приютяваща власт. Както във Вазовия роман „Под игото“ се потапяме не толкова в тъмните и тежки робски дни, колкото в светлата идилия на патриархалната сговорност, на българското домашно безметежие, така и Св.-Иговият свят, макар и изпълнен с безутешността на историческия опит, ни потапя в светлините на надеждата, доброто, обичта, красотата. И тъкмо поради това остава неуязвим, надвременен.
Българските поколения (докогато ги има) могат да се доверяват не само на вечно актуалния репертоар с представителни национални книги, които Светлозар Игов чете, но най-вече на вечните им прочити, които той сътворява.
Защото литературата е домът, животът, светът, в който триумфира Светлозар-Иговият Дух.

 




С подкрепата на:

  • Община Добрич
  • Община Добричка
  • Община Каварна
  • Община Шабла
  • Община Балчик
  • Община Тошево