ДРАГОМИЛ ГЕОРГИЕВ


Епохата между двете световни войни е на стабилно икономическо развитие в България и то във времето на световната криза. Изборът на герои е в същността на творческата стилистика. Добруджанският митолог има афинитет, предпочитания към белязаните, избраните от Бога хора на съзерцанието и на натрупаната през вековете българска, балканска и вселенска мъка.
Голямата литература, значимото изкуство се раждат, създават, моделират често в диалог със Свещените книги, с фолклора като мъдрост на народите. От тези дълбоки и непресъхващи извори избуяват нови герои, истории, сюжети и се дава отговор на времето, в което живеем днес, а и в бъдещето. Серафим, другоселецът и Петър Моканина са великомъченици, които от дистанцията на годините, на преживяното откриват Бога и говорят, споделят с Него мъките, слепотата и болките на хората. Тези нови ученици, апостоли на вярата в годините на зрелостта стигат до проглеждането и с новата си мисия те пътуват към душите на земляните. Новаторството на писателя от Жеравна и Добруджа е в посока на хуманизма и на уроците му към хората от следващите поколения. Четенето и интерпретирането на Йовковите текстове е отворено, затова се очакват и ще се родят други и различни гласове, идеи и видения.
Сред най-дълбоките извори за духовното познание и самопознание са Свещените книги. Този принцип го доказва митотворецът, приказникът на Добруджа и Балкана Йордан Йовков. В своите индивидуални натрупвания като познавач на човешката душа и на света той никога не престава да се вглежда в античните и съвременните философи, а Библията, тази Книга на книгите е тайнството, което го привлича и мами през целия му съзидателен живот. От юнашките предания за стара Жеруна се раждат неговите „Старопланински легенди“, а в бъдещите му планове е написването на втори том за такива силни характери, от каквито имаме потребност в новия 21-ви век. От Свещените книги излизат и заживяват нов живот по страниците на книгите му десетки персонажи като Сали Яшар, Люцкан, Вълкадин, Иван Белин, Дафин, дядо Давид, Торашко, „сенебирските братя“, Величко и Тиха, Албена, Боряна, но сред тях своето различно място в общото заемат Серафим, Петър Моканина и другоселецът.
Общото между тези трима герои е в мястото им на живеене, а това е равната като тепсия степ. Тази стара Добруджа е на хергелетата от волни, диви коне, на чифлиците и пътищата към скелята на Балчик, на Антимовския хан със Сарандовица и Калмука, на синорите и границата като прокълнато, разделящо хората пространство, водещо до крамоли и смут и смърт. В центъра на тази райска градина е градът, които не е в аналогия с библейските Содом и Гомор, така ще бъде при Георги Стаматов и Георги Райчев, а от него „излизаха пътищата по всички посоки, като лучите на звезда“/ „Песента на колелетата“, Йовков, Й., Разкази, световна класика, С,БП,1980,с.94/. В тази равнина на творческите мечтание и видения читателят се среща с тези трима мълчаливци, които като своя създател обичат повече тишината и съзерцанието. Респектираща е естетическата подготовка и култура на нашия майстор на разказа, личи школуването при големите колоси от 19-ти и началото на 20-ти век – Балзак, Стендал, Мопасан, Лев Толстой, Достоевски, Чехов, Иво Андрич и Никос Казандзакис с пословичния му творчески интерес към различния, особения, другия, когото обикновено в ежедневието подминаваме и сме слепи, глухи за историята му.
Петър Моканина от класическия къс разказ „По жицата“ е овчарят, с когото разказвачът ни препраща към древния Мойсей, а и към Иисус Христос, защото и скромният майстор на цървули ще измине пътя до Неговите ученици, до новите „ловци на човеци“/ Светото Евангелие на Матея, Гл.4,10/. Този обикновен/необикновен селски стопанин от безкрайната мистична шир отваря бавно и постепенно душата си за драмата на Гунчовото семейство от село Надежда. Разказвачът избира за герой човека на мъдростта и опита, на преживелия болки, страдания и нещастия. Той е от тези, които „четат знаци“/ Добрин Добрев/ с третото си духовно и зрящо око. Така разговорът между тях започва от същността на чуждото нещастие-„-Ти май болно имаш.“/цит.съч.,с.352/. Падат всякакви бариери и ненужните приказки на началното запознаване. Двамата непознати/познати заговарят за болната Нонка, за семейството на другоселеца и на трето място за Него, за нея. Петър на Йордан Йовков също като библейския си събрат се отрече от своя Учител, а в текста това е образът на бялата лястовичка, която „ на сто години се появява веднъж“. На думите на новодошлия Гунчо: „Рекох да те попитам, може да си я виждал, може да си чувал…“, човекът на уседналото живеене отговаря на нивата на разума и зримото:“ Не съм, братко, не съм. Бяла лястовичка? Нито съм чувал, нито съм виждал.“/ цит.съч.,с.354/. Личността на зрелостта и житейската мъдрост знае колко крехка е границата между истината и безверието, затова закономерно и осъзнато идва ред на омекотяването на изреченото, за да се стигне до очакваното преображение във финала на текста. При срещата с болната Нонка Моканина е вече в новата роля на Йоан Кръстителя, който владее и способността на Учителя да покръства със Слово. „-Аз с очите си я видях, бяла такава, бяла. Ще я видиш и ти. Да даде Господ да я видиш, чедо, да оздравееш …я, млада си. Ще я видиш, аз ти казвам, че ще я видиш…и ще оздравееш, чедо, не бой се…“/ цит.съч.,с.355/. Този разказ винаги ще има място във всяка антология на световния къс жанр, тъй като в него са съдбовно и дълбоко вградени, съдбовно вплетени големите въпроси за вярата и безверието, за живота и смъртта, за изминаването на пътя от съмнението до покръстването, за мъката по тоя свят. С тази притча нашият хуманист е на високото ниво на своите събратя по перо от тази епоха като Томас Ман, Иво Андрич, Никос Казанзакис, Михаил Садовяну и други майстори на перото.
Лишен от лично, собствено име е героят от друг Йовков шедьовър – „Другоселец“ и тази анонимност е многозначна. Това е другият, опонентът, различният, пътешественикът, нов Одисей, Робинзон Крузо или Едмон Дантес, който няма да пътува по морето двадесет години, за да се върне в родната Итака при вярната Пенелопа. Ще остане далеч и чужд на просвещенския сюжет за невероятния живот в продължение на двадесет и осем години на Острова на английския пътешественик. Колко различен е животът на нашия герой от този на романтическия герой на Александър Дюма-баща. Нашенецът е съдбовно лишен от възможностите да кръстосва между Марсилия, Рим и Париж. Героят на класика ни не е като Учителя при влизането Му в Йерусалим с ослето и масовите викове: „Осанна във висини“, а е с болното си конче. Двамата – Той и неговият последовател, са белязани от Бог Отец. Синът е с човешко тяло, за да изпита всички физически болки, травми, страдания на земляните. Синът е изпратен, за да помогне на всички болни, бедни, страдащи и да изкупи греховете ни, а героят на автора на романа „Чифликът край границата“ е белязан: „Едното му око имаше беличко вътре и го правеше кривоглед“/ цит.съч.,с. 384/. В културна аналогия с древния Омир той не е сляп, като код на вътрешна зримост, а е различен и друг. Респектиран съм от мъдреца Йовков, от проглеждането напред във времето към проблемите на нашето съвремие за редките заболявания, за многото отклоненията в развитието, въпроси, които ни правят далеч по-чувствителни към ближния, в когото се оглеждаме като нравственост и морал. Другоселецът, чужденецът, пътешественикът, различният е доведен от полския пазач, човека на реда, закона и правилата. Нарушителят трябва да си плати за щетите, така е и с Божия Син, който ще бъде разпънат, с целта да изпие горчивата чаша, подготвена зловещо от „присмехулниците“/ Мигел де Унамуно /, от църковните първенци. Непознатият, другоселецът поставя в криза и на изпитание класическите, традиционните ценности на хората от материалния, сития свят. Те се променят, но само за миг, за да помогнат на човека с болното, с падналото конче. Съселяните от затвореното общество на разговорите за политиката, плодородието и наближаващата жътва са глухи за вселенската болка на другия, на госта, който не идва с дарове, а с болестите и болките си. Помощта им е до тук, временна, крехка и с нея не се лекува общото, цялото. В края на разказа великомъченикът на автора на сборника „Вечери в Антимовския хав“ е самотен като Него на бесилото, сам със звездите и с умиращото конче. Христос ще възкръсне и ще се възнесе, така ще стане и с образната двойка от текста на Йордан Йовков. Те ще се възнесат в нашата, в читателската памет. Разказът на добруджанския познавач на човешката душа кореспондира с творбата на класика Иван Вазов – „Пейзаж“ като предупреждение за пропуснатото добро, което не сме направили в живота си. Тази история упорито ще ни преследва и ще ни буди в малките часове, тъй като никога съвестта ни няма да е вече чиста като първия сняг или като невинните момини сълзи.
Сред авторовите двойници йовкознанието с право посочва Серафим като видение за желан и дълбоко осмислен модел за „Човекът във новото време“/ Никола Вапцаров-„Песен за човека“/. Общото между двата е в тяхната отвореност към другите и света-„ Един чудноват човек, нито селянин, нито гражданин“/ цит.съч.,с.387/. Такива са персонажите на Гогол, Достоевски, Толстой и Чехов, на Виктор Юго, Балзак, Мопасан, Стендал, защото те прекрачват регионалното и стъпват в широкия свят на серафимите, на добротворчеството, а там няма родно и чуждо, ние и другите, малко и голямо, европейско и американско. В този нов и различен космос парите отпадат, за да се даде път на новите и алтернативните знаци. Тази роля поема „златното“, „скъпоценното“ палто на главния герой, което е индивидуална, лична и неподправена летопис на извършените му добри дела през годините. Йордан-Йовковите герои се чувстват ненужни в този антисвят на парите, затова те бързат да ги дарят, да се разделят с тях. Така е с другия двойник на писателя – Сали Яшар, който дава събраните пари на младия Джапар, за да си купи нива, имот. В драмата „Боряна“ скъперникът Златил е твърде чужд на Елин-Пелиновия Йордан Герака. Той никога няма да се отчужди до такава степен и да прокълне тримата си синове в църквата. Текстът на автора на сб. „Женско сърце“ е мъдра притча за позитивната, възможната, желаната промяна на човека на материалното, на парите и грубия разум след срещата с новия ученик на Христос, който ходи и учи хората на доброволни дарения за другите, за болните, гладните и бедните. Серафим е цялостният, завършеният персонаж, той влиза в текстовата мрежа със своята поредна добрина. Промяната, извисяването е при Еню, кафеджията. Това е класическият пример на човека на американската мечта, на успеха и на доларите, в случая на парите. Вестта за болния Иван ражда първичната реакция на скъперника в думите му: „-Нямам пари аз! Отде да ти взема пари да ти дам? Нямам…“/ цит.съч.,с.390/. Това са до болка познатите думи от комедиите на Аристофан, Молиер, Шекспир, та да стигнем до репертоара на повечето мъже в нашето съвремие. Различното е в това, че на заранта кръстникът е ходил да занесе пари на Павлина. Премълчана е активно в текста вътрешната психологическа борба между алчността и компромиса, за да се стигне до решението да се помогне. Водещият мотив на притчата е в урока на Серафим, на богочовека, който върши своите добрини тихо, скромно и по библейски смирено, както мечтае да направи своя себап Сали Яшар от Йордан-Йовковата история за „песента на колелетата“. Пропукват се вековните, вечните, гранитните пластове в душата на скъперника и това става под влиянието на този скромен, плах, болен и външно отблъскващ като „плашило“ плут. В своята вътрешна същност Серафим е духовен титан, гигант, защото той като учениците на Христос преди години се отказва от материалното, от външното и показното, от видимите богатства и избира алтернативните, невидимите ценности, а това са доброто, любовта, прошката, смирението, истината. За героя на писателя са подходящи думите на Учителя: „Блажени са милостивите, защото те ще бъдат помилувани.“/Светото Евангелие на Матея,Гл.5, 8/. След срещата с този божи човек кафеджията става нов и друг, в него вече има хуманно мислене. Новият му разговор със Серафим е като между Учителя и Ученика за направеното, за новия и непознат урок върху добротворчеството. Дълго ще размишлява новият праведник върху думите на госта, че условието, „договорът“ между Павлина и него е –„ Когато Господ на нея, тогава и тя на мене. Аз не бързам.“ В ангелски свят на Йовковите блажени до Серафим, Павлина и болния Иван ще поставим и Еню, довчерашният алчен, зловещ и себичен човек на парите, който вече проглежда за големите същности на битието, за смислите на нашето живеене на Земята.
Новаторство на мъдреца Йордан Йовков е в избора да се насочи към най-дълбоките извори на човешкото знание, а това са Свещените книги и народните мъдрости, предания, митове и легенди. Тези съкровищници са неизчерпаеми кладенци от жива вода за идеи, образи, картини, сюжети. С невероятното си пословично трудолюбие писателят упорито работи и година след година се редят неговите книги, като всяка от тях е пореден и нов шедьовър. Ранната смърт на митотвореца лиши нашата, европейската и световната литература от от неродени поредици от следващи и зрели книги. Щяхме да имаме богато многотомно творчество, както е при Шекспир, Сервантес, Балзак, Достоевски, Чехов, Иван Вазов, Иво Андрич, Никос Казандзакис до Стивън Кинг, а във филмовата индустрия при Уди Алън и Стивън Спилбърг.
Избрахме трима от великомъчениците на големия Йовков – Петър Моканина, другоселеца и Серафим, които сега правят избор или още преди години са тръгнали по духовния път на доброто за ближния, за да създадат нов и алтернативен свят от истински хора, които са „солта на земята“. Тези безсмъртни художествени образи са творческото мечтание на нашия класик, а неговият метод на писане е с обич определен като „обожествяващ реализъм или новоромантизъм при митотворческо нравствено въображение“/ Мешеков, И,Есета, студии, есета, 1989, С,БП, с.650/. Четенето, общуването, срещите с текстовете и героите на митотвоеца е естетическа радост и удоволствие, защото те са медитация, която пречиства и ражда нова светлина в душата на възприемателя и се превръща в светъл празник.