ГАЛИН НИКИФОРОВ (роден 1968 г.) е автор на романите: „Умерено нежно“ (Корпорация „Развитие“, 2003г), „Добро момче“ („Жанет – 45“, 2006г), „Фотографът“ („Сиела“, 2009г)
„Лятото на неудачниците“ („Сиела“, 2010г), „Къщата на Клоуните“ („Сиела“, 2011г), „Лисицата“ („Сиела“, 2014г)
В книгите му се преплитат темите за смисъла на живота, за вътрешната свобода и мъдростта на смъртта, за човешките грехове и тяхното изкупление. Живее и пише в Добрич. Женен, с една дъщеря.

„Тяло под роклята“е новият роман на Галин Никифоров, предлагаме ви откъс от него.


3.
„В помръкващия блясък на деня
ще си изтръгна сърцето
заради болките,
ще си сложа перука
заради срама...“1

Борис стои край болничното легло и дълго не откъсва очи от Бориса – една млада жена, преждевременно състарена и забравена от всички, с боядисана в черно коса като за траур. Тази асоциация не го плаши, той не се бои от смъртта, виждал е прекалено много от нея още в детството си, усеща я с кожата си понякога, долавя прашния ѝ хладен мирис, търпението ѝ и странната ѝ понякога милост. Тя е краят на представлението, всички роли са изиграни, гримът е свален, сърцата са разбити, светът продължава да се върти.
Наближава два след обяд, когато решава да си тръгне. Взема кафеза с притихналата лястовица и поглежда към Бориса, сякаш за да се сбогува с нея. Може би наистина я вижда за последен път? Може би всичко, което е намислил, ще се провали в следващия миг, час или ден с последния ѝ дъх? Може би нищо няма смисъл и хаосът царува под привидната подреденост на нещата?... Готов е да даде всичко за тези отговори. Но Бог винаги мълчи, когато най-много имаме нужда от него.
Коридорът е пуст, двойката, която се суетеше край вратата на детското отделение, я няма. Няма я жената, нейните искри в очите, скритото ѝ желание. Мъжът до нея беше сянка и сянка си остана – Борис не помни дори как беше облечен.
Влиза в отделението с насилена усмивка и с кафеза, високо вдигнат пред него като фенер, с който осветява пътя си. Никой не трябва да разбере как се чувства – нито жените, които обикновено се грижат за децата, нито децата – особено те.
— Я, какво са ни донесли! – чува вдетинения глас на Бременната – едната от възпитателките, която вдига очи от таблета си. Другата е Мълчаливата, застанала с гръб към тях в другия край на стаята, където окачва детски рисунки по стената. Борис ги нарича така за себе си и никак не е доволен, че ги вижда: една бременна жена няма място край такива деца, чието поведение винаги крие опасности, нито пък една мълчалива жена, която очевидно има проблем с общуването.
Помещението – най-голямата от четирите свързани помежду си стаи на отделението, плува в светлина. Всички прозорци са открити, цветните завеси са дръпнати, щорите са вдигнати, слънчевите лъчи блестят навсякъде като в огромен кристал. Стените, които при последното му посещение са били безлично бели, сега най-изненадващо са боядисани в жабешкозелено – и ефектът е много по-добър, отколкото би могло да се очаква. От основното варосване на стената малките пъпчици вар и неравностите между тях, наподобяват истинска жабешка кожа, а рисунките, наредени наоколо, много добре се вписват в леко крещящия цвят. Децата вероятно са били във възторг от това. Както вероятно ще бъдат и от лястовицата, мисли си Борис, макар нейното предназначение да е друго. Тя е за Пчеличката – една малка невидима грижа, отлагана няколко пъти от него.
Слага кафеза в средата на стаята направо върху синьо-зеления килим, покрил пода от стена до стена. Ева, племенницата му, обаче не се вижда, нито Пчеличката.
— Изглеждате много добре днес – казва той на Бременната и ѝ кимва. – На двайсет и първи септември ли ви беше терминът?
— О, да! Но сигурно ще закъснея, защото момчетата винаги се преносват малко! – отвръща тя с едва сдържано въодушевление, като трудно откъсва очи от необикновената лястовица. Оставя таблета на перваза под прозорците и слага ръце върху корема си. – Къде сте я уловили?!
— В един заден двор. Боядисана е.
— О! – въздиша разочаровано тя, но веднага прогонва разочарованието си: – Щеше да засенчи най-голямото събитие!
— Кое събитие? – Борис се чувства длъжен да попита.
Тя идва и се привежда леко към него, защото е по-висока.
— Стела също е бременна! Днес сутринта ми каза! – Опитва се да шепне, но умишлено не успява. Като театрална актриса, чиято привидно сдържана реплика трябва да бъде чута от публиката и на последните редове.
Стела?...
Борис разбира, че това е името на Мълчаливата, която не го е удостоила с вниманието си, откакто е влязъл в стаята. Бременната я поглежда и усмивката ѝ става толкова доволна, сякаш тя е бащата.
(„Сега вече са Бременна №1 и Бременна №2... “)
Не му е до това, тая ирония не му върши работа, тя няма да прогони онази позната и необичайна напрегнатост от предстоящата му среща с Ева. Не иска да си го признае, но винаги когато идва при нея, губи равновесие.
— Искам да видя Ева за малко, ако може – казва той и поглежда към отворените врати на другите стаи. Три от децата вече са видели лястовицата и тромаво приближават, за да задоволят любопитството си. Другите три – едно рошаво момиченце и две момчета с велосипедни каски на главите, които се клатят като механични кукли на столчетата си, остават по местата си. Те са от онези, които не биха забелязали, дори ако някой накладе огън в отделението. Има поне още четири или пет деца, които са се пръснали из другите стаи, всички на възраст от четири до единайсет години. Единственото изключение е Ева, която е на четиринайсет и от която сякаш няма следа.
— Ева е добре, надявам се и вие – казва мило Бременна №1. Тя винаги се опитва да се сближи с него. Като повечето жени не крие интереса си към мъж, който толкова добре се разбира с децата и очевидно го е грижа за тях. Сякаш търси в него женственото и иска да го изкара на повърхността, за да възкреси вярата в себе си и в собствения си пол. Има и още една причина – необикновената случка с онова момиченце, на което той помогна.
Борис разбира, че трябва да ѝ отдели поне минута, и я оглежда, за да разбере как да я поласкае. Бременните жени винаги го объркват, не знае как да говори с тях и за по-сигурно предпочита да ги обсипва с внимание. Сякаш всички те, техните деформирани тела и техните горди кореми, му казват: „Аз нося дете, а ти какво си направил?“
— Започнах да уча детска психология, но след раждането ще прекъсна за година – казва тя. Отблизо се вижда, че шията ѝ е покрита почти изцяло с фон дьо тен, за да скрие експлозиите от пъпчици под челюстта. – И вие имате немалка вина за това, нали знаете! Онази случка!
— Да, знам. – Борис отмества поглед: едрите потрепващи гърди на тази жена го смущават. Под тънкия сукман и бяла риза тя не носи нищо за по-удобно. По същата причина е обула стари разтъпкани маратонки без връзки. Какъв комплимент да ѝ направи?
— Така и не разбрах как познахте за онова момиченце! И как родителите толкова време не са могли да разберат, че си е съвсем наред!
— Не съм направил кой знае какво. – Борис вижда маникюра ѝ: розов лак и стъклени камъчета, потопени в него. И мирис на крем за ръце, който едва се долавя: тя държи на ръцете си. – Майката сочеше непрекъснато, докато говореше за интериора с онези нащърбени безцветни нокти – не като вашите, – затова ми направи впечатление.
Тя грейва в широка усмивка, спечелена окончателно. Няма как да помни, че маникюрът на онази жена си беше съвсем наред.
— И оттам се сетихте, че момиченцето сочи по същия начин!
— Да, беше само за миг, колкото да се усъмня. Децата аутисти на нейната възраст не сочат към предметите.
— Но това дете не правеше никакъв зрителен контакт с другите деца и почти не можеше да говори! А и, както пише в моите дебели книги, разнасяше насам-натам детски играчки по една във всяка ръка. Класически симптоми са!
— Но могат да бъдат и следствие от други причини. Както и стана... – Борис поглежда към трите деца около кафеза. Едното от момченцата се опитва да пъхне пластмасово краче от кукла през решетките и това плаши лястовицата, кара я да пърха като пеперуда.
Пресяга се и внимателно взема крачето от ръката на детето, като веднага му подава колелце от камионче, с каквито е обсипан подът на стаята. Детето взема колелцето, без да протестира: взели са му нещо, но и са му дали нещо. Няма и да забележи, че колелцето за разлика от кукленското краче не може да мине през решетките на кафеза.
— От това, че момиченцето не можеше да улавя посоката на звуците, разбрахте, че е почти глухо, нали?
— Не, чантата на майката беше пълна с антибиотици. Поговорих си с нея, докато наглеждах Ева, и разбрах, че детето непрекъснато страда от ушни възпаления. Това е съсипало възможностите му за общуване, защото не е чувало практически нищо. Затворило се е и оттам е дошло всичко. А и то си играеше с куклите наужким, слагаше им вечеря, опитваше се да ги храни, оправяше рокличките им. Аутистите нямат разбиране за „наужким“, за тях всичко е такова, каквото е. Те са „буквални“ същества. – Той умишлено използва термин от нейните дебели книги. Така ще я накара да се почувства по-значима, още повече, че не смята да ѝ обяснява, че когато децата аутисти разнасят играчки „насам-натам“ – както се изрази тя, обикновено играчките са с еднакъв цвят и форма, а момиченцето не правеше така.
Мълчаливата – или Бременна №2, вече е оставила детските рисунки и приближава с ръце, хванати зад гърба. Мургава грозновата жена е, без гърди, с изсушено и сбръчкано като слива лице и стегнато мускулесто тяло. Тесни черни дънки, черна фланелка с къси ръкави, шоколадовокафяв сатенен елек. Кимва отсечено на Борис и цъфналите краища на дългата ѝ коса повтарят със закъснение движението на главата ѝ. Изпъва рамене и се заглежда в кафеза. Нищо не казва.
Така: спечелил е Бременна №1, да видим какво ще каже Бременна №2, която намира едва за трети или четвърти път в отделението, и с която никога не е говорил:
— Иска ми се да остана насаме с Ева, може би идвам за последен път. Предстои ми много дълго пътуване.
Бременна №1 е готова да откликне на молбата му с радост – очите ѝ светват, устата ѝ се отваря, главата ѝ понечва да закима енергично в потвърждение на намерението ѝ, но колежката ѝ я изпреварва и попарва отзивчивостта ѝ:
— Не може. Знаете защо. – В гласа ѝ има начупено стъкло и бодлива тел.
— Защото аз съм мъж, а тя е момиче – казва хладно Борис.
Бременна №2 кимва отново. Явно ѝ е навик да прави така.
— Лястовицата е страхотна, но нали няма да я оставите тук – добавя тя и очите им за пръв път се срещат. Тя не го харесва – Борис е убеден в това.
— Ще я подаря на Пчеличката, тя има нужда от нея. След месец-два следите от боядисването ще са поизчезнали и ще трябва да решите какво да я правите.
— Ще измисля нещо – отвръща уклончиво Мълчаливата, несъзнателно премахнала възможността да бъде наричана Бременна №2. Борис има чувството, че такава жена не може да е бременна: тя е от чиста стомана, в нея няма мекота, в която едно семе да може да покълне и да израсте. Но тя отново го изненадва: – Пчеличката може би наистина има нужда от нея. Видели сте я как рисува, нали?
— Тя само това прави.
— Не само това.
Тя е валкирия, готова да защитава живота и децата. Не обича мъжете, те носят опасност и трябва да бъдат държани надалеч. По-силна е от Бременната.
За да не проличи неохотата в отношението му, Борис си припомня един кратък феминистки виц:
(„Какво би бил светът без мъже?... Никакви войни и тълпи от щастливи дебели жени!...“)
Трябва да я накара да омекне, за да я хареса, но не знае как.
Двамата тръгват към другите стаи, за да намерят Пчеличката и Ева. Бременната остава да залъже децата, но едно от момченцата намира пролука в усилията ѝ и хуква след Борис и Мълчаливата. Застига ги бързо, но жената го е усетила и точно когато непослушникът разперва ръчички към кафеза, тя го хваща, вдига го и го притиска към себе си, сякаш за да го защити от нещо. Момченцето прави плахи опити да се освободи от прегръдката ѝ, но бързо разбира, че така от високо в обятията ѝ по-добре ще вижда лястовицата, и се кротва. То е със синдром на Даун и огромна усмивка осветява лицето му. Проблемът е решен в движение.
Стаите са свързани с междинни врати, всичките отворени широко и подпрени с по някоя тежичка детска играчка. Борис помни, че по времето, когато е работил в клиниката, в тези просторни стаи се е помещавало едно от операционните отделения. Минали са толкова години оттогава, а има чувството, че само преди месеци е изкарал последната си смяна.
Във всяка от стаите има масички, столчета и детски креватчета с цветни завивки и възглавнички. Мисълта, че на Ева ѝ се налага да спи на такова креватче, го пробожда като ледена игла: тя никога няма да бъде пълноценна, ще си остане само едно пораснало дете до края на живота си, което ще трябва да бъде обгрижвано за повечето си нужди.
В третата стая намират Пчеличката да рисува, седнала с гръб към тях. Има още две момиченца, които тихо си седят на пода и съзерцават празната стена пред себе си.
Борис знае, че тя е приета в отделението само няколко седмици след Ева. От Бременната е научил, че през последните две години детето е започнало често да губи съзнание и психически да „затихва“, затова родителите му с неприкрито облекчение решили да го оставят в ръцете на докторите и детските специалисти. Още петгодишна, тя спряла да говори и започнала само да жужи и да се облича като пчеличка – раирани вталени блузки, позлатени обувчици, малка кофичка за мед в ръката. Никаква детска градина, никаква предучилищна, никакво училище – при всеки опит да бъде изведена от къщи, тя припадала.
Мълчаливата я повиква по име и Пчеличката се обръща: този път към облеклото ѝ са добавени жълти крилца, декорирани със златист брокат, и диадема с пружинни антенки, които имитират пипалца. Нейният приказен свят се е разнообразил вероятно с помощта на възпитателките.
— Тя добре ли е? – прошепва Борис в ухото на Мълчаливата. – Мисля, че трябваше да мине някакви изследвания?
— Родителите ѝ не разписаха – отвръща тихо тя. – Не искат никакви изследвания. Просто идват два пъти месечно на посещение и после си отиват.
— Нали знаете на какво може да се дължат припадъците ѝ? А и затихването, липсата на говорни умения...
— Да, знам. И не само аз. Но родителите ѝ се държат като трите маймуни. Сякаш нищо не чуват, не виждат и не искат да кажат. Сигурна съм, че са правили изследвания в друга клиника, които сега не виждат смисъл да повтарят.
— Имат ли други деца?
— Още три. И това като че ли обяснява поведението им... Лекарската тайна ги закриля, но е очевидно какво става. – Веждите ѝ изписват широко смръщено V.
Борис е виждал такива деца в пансиона на леля Лео и знае, че те много трудно се лекуват, особено когато семействата им са многодетни и нямат време и сили да се занимават с тях. Тогава идеята за Бог и неговите неведоми пътища се оказва много удобна за всички.
Пчеличката оставя сухата боичка върху блокчето, по което рисува, и се изправя. Лицето ѝ е бледо, нежни светлосини сенки сякаш плуват под големите ѝ езернозелени очи, ушичките ѝ са като малки розови миди. Заради цветните рисунки, залепени по прозорците, стаята е изпълнена с пъстри сенки. Усеща се лек сладникав аромат.
— Това е за теб – казва нежно Борис и приближава до Пчеличката с кафеза. Момиченцата на пода дори не помръдват.
Пърхащата лястовица кара очите на детето да потрепват, докато я гледа. Протяга ръчичка и пъхва пръстчето си между решетките.
— Ще се грижиш за нея, нали? Пакетчето с храна е на дъното на кафеза, ще стигне поне за седмица. Ще ѝ трябва и вода.
Тези думи са повече за Мълчаливата, отколкото за детето, Борис не е сигурен, че то ще го разбере. Но явно е впечатлено от подаръка му, защото се снишава и застава на колене – така е високо точно колкото кафеза и лястовицата е на нивото на очите му. След миг устничките му се изпъват назад и зад стиснатите му бисерни зъбки излиза мелодичен остър звук, изпълнен с добро настроение: Пчеличката зажужава.
Борис не крие усмивката си. Отстъпва и хваща ръце зад гърба си, доволен от непринуденото очарование на детето. Това е искал да види и е убеден, че този извор на радост за малката доста време няма да пресъхне. Децата обичат птиците и когато се грижат за тях, се развиват незабелязано и стават по-грижовни. А деца като Пчеличката не се чувстват толкова самотни.
— Не очаквах да се впечатли. Тя не се впечатлява лесно – казва зад гърба му Мълчаливата, която вече не изглежда толкова мълчалива. – Мислите ли, че разбира значението на бялата лястовица? Че тя носи късмет?
— Не – отвръща Борис. – Сигурно някъде я е видяла нарисувана и е харесала образа ѝ.
Мълчаливата изхъмква тихо, не е доволна от отговора.
— Тя рисува много неща. А и в рисунките ѝ цветовете обикновено са сгрешени. Сини слончета, зелени звезди, черни слънца, жълти жаби.
— Но използва червения цвят по определен начин. – Борис се колебае дали да ѝ каже. Тя все още е на ръба пак да стане дръпната и необщителна.
— Рисува жените в червено... – опитва да налучка Мълчаливата, а момченцето в ръцете ѝ ентусиазирано започва да я дърпа за косата.
— Рисува майка си в червено. Рисува и пчелите в червено, въпреки че ги прави толкова големи. Рисува и още нещо в червено...
— Птиците! – осъзнава Мълчаливата и не крие учудването си. – Но не всички птици.
Той се извръща към нея да види дали ще схване очевидното.
— Само лястовичките са червени, заострените им опашки са почти лилави! – Очите ѝ почти грейват, образът ѝ на овладяна и хладнокръвна жена се пропуква и изчезва. – Рисува в червено само това, което обича най-много! Майка си, пчеличките и белите лястовички!
— Обикновените лястовици ги рисува червени. Белите са просто червен контур.
— А какво ще стане, когато след време види, че белите лястовици се превръщат в обикновени? Защото вашата ще се превърне.
— Ще разбере, че всички са обикновени. Няма чудеса, няма приказни светове с момиченца като пчелички, няма бели лястовици. Това може би ще я накара да порасне. И може да я върне към нормалния човешки свят по същата онази пътечка, по която се е изгубила.
— Може би?!
— Може би.
Мълчаливата е впечатлена, без професионалната ѝ гордост да е засегната. Борис използва момента и тръгва към стаята на Ева. Но думите на Мълчаливата го спират:
— Наистина сте се занимавали с такива деца, нали! Мислех, че само баламосвате бременната ми колежка, за да ѝ се харесате! – Констатация, не въпрос.
Борис кимва и спокойно я заглежда в очите. Няма намерение да повтаря, че иска да бъде сам с Ева – това ще активира присъщата ѝ неотстъпчивост и твърдост. Тя много добре знае какво се очаква от нея.
Жената замислено подрусва момченцето в ръцете си, без да го спира от заниманието му да ѝ скубе косите. Висок праг на болка.
— Ще прибера този юнак при групата – казва примирено тя. – А вие не се бавете много. След малко трябва да слагаме децата да спят. Следобедният сън е важен за тях.
— Добре – казва простичко той и тръгва към другата стая. Ще бъде насаме с Ева, но това не го кара да се чувства по-доволен.
Когато влиза при нея, я намира на пода, седнала като бебе с разкрачени крака, да разглежда любимия си том от „История на изкуството“ на Х. У. Джансън и Антъни Джансън. Страниците са оръфани, а самата книга изглежда така, сякаш е била изпрана по погрешка. Тук светлината е по-слаба заради пердетата, които правят сумрака зад тях зърнест и изпълнен с полусенки. Ева, облечена само в къси панталонки и бяла тениска, дори не вдига очи от книгата – децата аутисти почти винаги се държат така, все едно, че са сами. Обръща страницата и внимателно слага пръст под снимката, която вижда.
— 15 тире 23 точка Мартин Шонгауер точка изкушението на св точка Антоний...
— На Свети Антоний – поправя я внимателно Борис, без да я доближава. Тя го чува, защото за няколко секунди застива, след това игнорира казаното от него.
— ... точка около 1480 тире 1490 точка гравюра 29 запетая 2 х 21 запетая 8 см точка...
— 29,2 на 21,8 сантиметра. – Не я поправя за „запетая“, няма как да ѝ обясни, че нецелите числа се изписват така. За Ева запетая, значи запетая. Така чете и кавичките, които нарича „двойни запетаи“ и ударенията, които за нея са „носени-от-другите-букви-запетаи“.
Отново кратко мълчание и отново игнориране.
— ... художествен музей Метрополитън запетая Ню Йорк...
Когато е с Ева, Борис винаги я поправя, докато греши при четенето, но прекалено малко време е прекарал с нея, за да може да ѝ влияе по по-убедителен начин. Децата аутисти виждат света в тоталната му предметност и буквалност, въображението им е сякаш оперативно отстранено. Истински разговор с тях никога не се получава, а изненадващите им умения в боравенето с информация обикновено са парадоксално съчетани с пълна неспособност за справяне в социални ситуации и общуване.
(„Който е измислил името им, е разбирал същността им...“)
Едно от позитивните неща, за които се сеща е, че заради природата си Ева не страда за Бориса, за състоянието ѝ, въпреки че поне два от всекидневните ѝ ритуали са свързани с майка ѝ. Сутрин, точно в 8:30, и следобед, точно в 17:00, някоя от възпитателките я води при нея и всеки път тя коленичи до леглото ѝ и изрежда всички правила, които двете спазват у дома, след това полага глава на скута ѝ – емоционален мост между двете, нещо което заедно са създали.
Ева плъзга ръка надолу по страницата сякаш търси грапавини по нея и погледът ѝ прескача на следващата снимка.
— 15 тире 24 точка майсторът на Хаусбук точка светото семейство до розов храст точка около 1480 тире 1490 точка...
Не трябва да я доближава, нито да я докосва, но все пак го прави. Обича я и сърцето му се свива от неосъзнатата ѝ безпомощност. Погалва светлорусата ѝ коса, слага ръка на слабичкото ѝ рамо, привежда се още, за да усети мириса ѝ на сухи цветя, който винаги се излъчва от нея. Има нещо и от „Дива орхидея“, остатък от ритуалите ѝ при Бориса, усеща се едва-едва, само загатване. Ръката ѝ е на следващата страница под следващата снимка, но тя мълчи, не чете надписа отдолу, не помръдва. Скована е, смутена е, тялото ѝ е настръхнало. И все пак реакцията ѝ е сравнително спокойна: обикновено реагира на всяко докосване, понякога дори с викове и сълзи.
Борис се отдръпва и въздишката му се отронва заедно с надигането му. Едва се удържа да не вземе Ева в обятията си и да я залюлее като бебе, което иска да успокои. Милувката, докосването до нея са го затоплили отвътре, но нежността му кротко се превръща отново в тъга. Въпреки че възможността да я гледа как расте му е била отнета още от самото ѝ раждане, той винаги се е чувствал като неин баща и – нещо повече – като нейна майка. Близнаците момче/момиче не са както обикновените брат и сестра. Те се преливат един в друг, познават се до най-дълбоката си същност и по този начин опознават по-пълноценно другия пол – блаженство, непознато на останалите простосмъртни.
При последните си посещения е молил възпитателките да сведат до минимум предметите в стаята на Ева и те са го направили – така тя се чувства по-спокойна. Играчките са махнати, книгите на лавицата са само шест-седем, стените са голи с изключение на часовника и трите репродукции на малки котенца, рисувани от Готфрид Минд, чийто стил не може да бъде сбъркан.
Не иска да се чувства като на сбогуване, но нещо стяга гърлото му. Иде му да заплаче, за да се освободи от тази тежест в гърдите си, за да отмие това толкова мъчително чувство, от което сега няма нито нужда, нито полза.
Ева все още мълчи, не помръдва. Ритуалът ѝ е бил смутен и сега ѝ трябва време, за да се пренастрои. Пръстите на дясната ѝ ръка стискат здраво корицата на книгата, която се е огънала под тях.
Борис иска тя да продължи с четенето, да си остане седнала на пода, защото знае, че ако обърне лице към него, още една болка ще прободе сърцето му: Ева е почти съвършено копие на починалата му майка. Една от онези генетични шеги, които объркват, вместо да пораждат умилителни усмивки.
— Искам да ям – казва неочаквано тя и се изправя. Прегърбва се като възрастен човек и ръката ѝ се стрелка към устата. – Искам да ям.
Борис остава на безопасно разстояние, за да не я разстрои. Трябва да внимава – Ева е все още загадка за него в някои отношения.
— Трябва да ядеш – казва той. – Трябва да ядеш.
Тя се обръща тромаво към него, поглежда го крадешком, после се заглежда в тавана. Дясната ѝ ръка се свива в юмрук. Борис не може да си спомни какво обича да яде в този час на деня. Тя някак трябва да му подскаже.
Ева започва леко да се поклаща, загледана все така в тавана. След малко навежда глава и отива до шкафчето, отстрани на леглото ѝ. Походката и движенията ѝ нямат нищо общо с походката и жестовете на майка му, но всичко останало е същото – физическата прилика е удивителна. Същите дълги крака и ръце, същите светлоруси коси на букли, сякаш ролките им са били свалени преди минути, същите бенки тук-там по бледата като наследство от знатен род кожа; изящност, която не може да бъде скрита. Тя е друга обич за Борис, неговата виртуална дъщеря, продължение на прокълнатата му кръв. Или нейният край в едно обречено тяло.
— Къде е храната, Ева? – Гласът му леко трепери.
— В шкафчето.
— Можеш ли сама да си я вземеш?
— Да.
Някой трябва да отвори шкафчето, защото Ева е на друг „шаблон – процес“ – както го наричат психолозите. По-добре да я накара сама да го направи.
— Отвори шкафчето, Ева.
Тя се колебае, тялото ѝ я дърпа напред, но краката ѝ остават на едно място.
— Отвори вратичката на шкафчето.
Ново колебание, изразено в едва забележимо поклащане. Пети-пръсти, пети-пръсти, пети-пръсти. Накрая тя отваря шкафчето и отдръпва ръката си като опарена.
— Сега вземи кутията с бисквити – продължава Борис, когато вижда кутията. Само веднъж е идвал на свиждане по това време, затова едва сега се сеща, че следобедната закуска са три бисквити „Кармела“ с лешников пълнеж, които трябва да бъдат изядени точно в 14:15 часа.
Часовникът на стената показва 14:15 часа.
— Вземи кутията, отвори я и изяж три бисквити.
Ева видимо се отпуска и става по-уверена. Изважда кутията, поставя я върху шкафчето, отваря я и си взема три бисквити. След това механично започва да яде едната.
Борис я гледа мълчаливо... Трябваше му почти година, за да открие къде живеят двете с Бориса. Прекарваха много време у дома си, защото сестра му се чувстваше неподготвена да се грижи за Ева в градска среда, но с времето този страх премина и те започнаха да излизат навън, където бе по-лесно за Борис да ги наблюдава, скрит зад някоя кола, ограда или храст. Често Бориса пренебрегваше разликата във възрастта им и си играеше с нея като със своя връстница, имаше лекота между тях. И Борис знае, че ако съдбата му предостави тази възможност, трябва да постигне същата тази лекота в отношенията си с Ева. Всеки художник има по един неудобен ъгъл в картината, която рисува, и Ева е неговият неудобен ъгъл в картината на усилията му, неговата болезнена уязвимост, защото я обича и иска тя да се чувства добре.
Тя е все така в своя си свят, където вече доизяжда втората бисквита. В този момент нищо друго не съществува за нея. И изведнъж казва:
— Борис е тук. Искам да редя пъзел. Борис е тук. Борис е тук.
Той е смутен и свежда очи за кратко. Всеки път, когато си помисли колко е безпомощна, тя като че ли го усеща и го изненадва с нещо.
Ева изяжда и третата бисквита и вади изпод леглото пъзела „Целувката“ на Густав Климт, съставен от 1500 парченца. Борис е виждал как тя го реди за по-малко от час, без да гледа картинката върху кутията – почти феноменално умение, с което всеки би се гордял, но не и Ева. Тя изсипва пъзела на пода и сяда до малката купчинка.
Борис усеща, че е време да си тръгва, но остава още няколко минути, загледан в ръцете на Ева, които почти не се спират, докато обръщат парченцата с картинката нагоре. След това внимателно я целува по сведената глава и излиза.
В централното помещение децата си играят, чува се „Ей, ръчички, ей ги две“ от таблета на Бременната. Нали беше време за спане?
— Тръгвате ли си вече! – учудено го пита тя, седнала на една детска пейка с Мълчаливата, която ѝ глади корема – Решихме да дадем свобода на децата днес! Няма да има следобеден сън, всеки ще прави каквото обича!
Борис е смутен от близостта им, за него жените винаги са били неразгадаеми.
Кротка нега се прокрадва в гърдите му и го обезсилва. Какво ли е да си жена и да позволиш на друга жена да те гали по набъбналия корем? Какво ли е да си жена и да галиш някоя друга жена по набъбналия корем? Какво ли е да си жена? – пита се за хиляден път той, запленен от обърканите си усещания. Как вървят на високи токчета – глезени и прасци, светещи от искряща болка, как чувстват тежестта на гърдите си в леко задушаващата прегръдка на сутиена, как поддържат косите си, как се целуват една друга за „здравей“ и „до утре“? Как крият месечната си рана, кървяща в меките им потайности, как забременяват и как раждат, умишлено навлезли във владенията на смъртта, за да дадат живот? Утроби, готови да бъдат разкъсани, за да продължат света, гърди пълни с мляко, за да нахранят и напоят, ръце изтъкани от нежност и топлина, за да галят и прегръщат. И приветливата твърдост мъжът да бъде държан надалеч, докато свещенодействат, изсмукали вече вълшебния сок от слабините му. Дали понякога не мечтаят да го убият в съня му, след това да го изкормят като риба и взели най-вкусното от тялото му, да сготвят нещо за себе си, за да може кърмата им да бъде по-благодатна и дните им – по-спокойни. Дали?... Други души са, други тела, други чувства, други вселени.
Навежда глава и излиза навън, за да не забележат вълнението му, отмалата от невъзможността му да ги проумее…

1. Анонимен стих, написан върху задната корица на учебник по „Аптечна технология“, 1997 г.