ДИМИЛ СТОИЛОВ


Беше протяжен късен следобед в Брюксел. Първо бе прикапало, после слънцето се бе повдигнало на пръсти между два облака, само да припомни, че все още съществува. Дани и Тешо бяха седнали на маса пред „Сирио“ в близост до Борсата. Пиеха специалитета на заведението – бяло вино с шампанско. Дани го обожаваше, Тешо едвам го траеше, но се правеше на небрежно заинтересован, за да ѝ угоди. Бяха обикаляли по институциите – тя превеждаше, за да си оправи здравната застраховка, но му бяха изгубили документите. Не му се случваше за първи път. Или нещо все се губи, или сякаш умишлено пропускат да изискат някаква справка, само и само да ги видят отново на гишето. Гледаше мрачно към края на улицата, където млад мъж бе седнал на тротоара с метална кутийка отпред и надпис „Помогнете, имам четири деца…“, и си мислеше дали някой може да бъде в помощ на някого, който тъй си кисне на едно място цял ден. Настроението на Дани бе литнало в облаците, макар да бяха сиви като недохранени гълъби. Пиеше вече втората си чаша, докато Тешо тъжовно и загрижено ближеше още първата.
— Знаеш ли какво е имало на това място преди много години – почва весело да го препитва тя, защото ѝ се ще да го откъсне от мировата скръб, която го е превзела.
— Знам. Нищо е нямало. Тук са завързвали конете да си починат и са
преспивали пътниците, преди да продължат по пътя си от Лондон за Париж. Това показват разкопките под нас…
— Добре, знаеш. А знаеш ли кой е правил фризовете по фасадата на Борсата?
— Знам – Роден и творчески колектив.
— Брей, ти си цяла енциклопедия. Знаеш ли тогава, че тази нощ се почувствах
като едно от децата на Дон Кихот.
— Моля? – почти извика той и за малко не успя да излее остатъка от свещения
специалитет върху масата.
— Не се сепвай чак толкова, бе човек.
Не можел да не е чувал за онова сдружение „Децата на Дон Кихот“ в Париж, което раздавало червени палатки на бездомните да къмпингуват покрай канала Сен Мартен – в близост до Бастилията. Не е чувал? Е, сега вече е чул. Сънувала сън почти като истински филм.
— Разтърсващо е. Ти си първата дето сънува филми. Ще ти уредя среща утре
със Стивън Алън Спилберг.
— Не се заяждай, сериозно ти говоря.
Валял дъжд, от онези гадните, дето са се хванали под ръка със студен вятър. Видяла го клекнал пред входа на закусвалня от веригата „Quiсk“. Мокър – вир-вода. Косата му прилепнала от дъжда, а от дрехите му се изцеждат капки. Съжалила го и го поканила вкъщи да се постопли и поне да му изсъхнат дрехите. Дани си беше баш за дете на Дон Кихот или за онова сдружение, което се напъва да помага на бездомните. Няма просяк, който да е видяла по улиците, и да не му е пуснала нещо в паничката. Тъй че ѝ вярваше за съня.
Претоплила му супа, изсърбал я бавно. Дала му сърми с кисело млекце. И тях изял. От кафе не се отказал. Пуснала музика за фон, ей тъй да се отпусне, тъй като все още не отронвал дума. Бил красив мъж на около четиридесет, широкоплещест и с дълга брада. На Тешо не му се правеха принудителни екскурзии с чичко Фройд, но знаеше, че Дани си е мераклийка, макар и да бе подминала шестдесетте. Затова и тази предлагаща част от съня си беше реалистична. Мъжът я поканил на танц, тъй като във хола се носели звуци от нежно аржентинско танго. Танцувал добре и уверено. Дори нежно я притиснал към себе си, но в този момент в апартамента нахлула с трясък дъщеря ѝ, та трябвало отново да седнат край масата. Обяснила ѝ накратко, къде е открила човека и защо го е довела в техния дом. Несправедливо би било да очаква от детето си да бъде въодушевено и ентусиазирано. Вероятно би чула и поредния упрек, че пак неудачно се прави на майка Тереза, ако човекът не беше пред тях. В същото време, докато слушала разказа, дъщеря ѝ втренчено вперила поглед към белега върху лявата ръка на госта, с която той пиел кафето си. После без да изрича и дума, влезнала в своята стая, бавила се пет–десет минути и излезнала с книга, разтворена на титулната страница.
— Това е вашият подпис, нали? – тържествено запитала тя.
— Моят е. Не отричам. – приглушено отвърнал мъжът и разперил смутено ръце.
Разконспириран е.
Надписал книгата на премиерата преди две години, където присъствала и дъщеря ѝ. Първоначално не го разпознала, заради дългата коса и брадата, но го издал белега на ръката, с която давал автографите. Сега имал намерение да напише книга за бездомниците и желаел да опознае по-отблизо живота им. Дани била бясна. Едва изслушала подробностите за дегизировката. Та тя дори танцувала с този човек. От съжаление. Изгонила и писателя, и дъщеря си. Не можела да търпи лъжи. Затова ги изгонила.
— Чакай, чакай! Кой те е излъгал всъщност? – наивно прояви следователски интерес
Тешо.
— Те са ме излъгали! И двамата. – Дани бе набрала много ярост в съня си и се
развихряше.– Онзи ще ми се прави на клошар, а пък моята ще го разпознава и няма да ми каже веднага. Излъгаха ме и ги изгоних.
— Ако не беше сън, нямаше да е съвсем справедливо – опитваше се да опонира в
съвсем омекотен вариант, защото знаеше, че в такива моменти е неудържима. Не беше чудно, че бе разпръснала предишните си съпрузи на различни континенти. Последният – белгиец, не е имал този шанс и починал скоропостижно, като ѝ оставил прилично наследство, придобито от Конго. Не заради изкупление и неудобство от наследството, Дани пускаше монети в чашките на просяците. Просто имаше добро сърце.
— Излъгаха ме и точка. Затова ги изгоних. – не бе очаквал друга реплика и друго
продължение, затова съвсем се отнесе.
Наскоро някаква журналистка от Дарик радио, след като се прехласваше до разнеженост пред красотите на Гранд палас, бе потресена, че точно на това място е открила български просяк от Видин. Мъж на тридесет и пет ѝ поискал две цигари, когато си пиела капучиното в едно от заведенията. Набързо се изповядал. Дошъл да работи в строителството, но работодателят го накарал да подпише някакви документи и после духнал, а на него му останало да погасява огромен заем. Затова сега просел и спял на гарата вече десетина години. Капучиното на журналистката било вгорчено от срещата. Голяма трагедия, както се казва. Едно вгорчено капучино.
Тешо винаги се бе впечатлявал от толерантността на белгийците към просяците. Самият той, след като бе дошъл тук да гледа внука си, нямаше пари за раздаване и таеше скептицизъм особено към постоянните „абонати“ с протегната ръка, които срещаше по пътя си. Всеки един от тези хора можеше да има своя лоша съдба или лична трагедия, но на повечето не им вярваше.Не изключваше и да не беше прав. Едно време се инатеше като магаре, че човек не може да остане безработен, ако действително му се работи. Твърдеше го, докато не му се случи да го изпита на собствен гръб. Можеше…От просяците съчувстваше искрено само на едно човече, което не беше повече от метър, метър и мъничко. То обикаляше там, където обикновено се бе кротнало момчето с вълнената шапка и надписа СПИН. Главата му беше някак си набита в тялото и извита настрани. Обувките му бяха големи като на Малкия Мук и шляпаха разкрачени по настилката. Заставаше смирено и безшумно пред хората, главата му се извиваше още повече настрани, като че искаше да се катурне, особено ако никой не дадеше нищо и продължаваше по-нататък да носи тъгата си в шепичка… Най-тъжният малък човек, когото беше срещал…
Бяха станали от масата на „Сирио“ и минаха покрай мъжа, който се бе обозначил като баща на четири деца. Невъзможно беше Дани да устои на шанса и да не остави нещо в чинийката. След ритуалното действие отново се устреми да ровичка сънища, а Тешо тихо въздъхна и продължи да си възкресява срещи с „абонати“.
При музикантите беше по-друга работата, те пак го правеха за пари, но поне предлагаха нещо, освен протегнатата ръка с картонена чашка. Когато изпълнението допадаше на хората в метрото, те бяха щедри и даваха монети с усмивка, без да чакат ненужна подкана. На двама румънци, единият цигулар, а другият – акордеонист, които изсвириха Унгарския танц на Брамс, не устоя и той. Пусна монети. Не защото се присети за филма, в който Чарли Чаплин се вживява в бръснар. Припомнил си беше за една вечер преди кандидатстудентски изпит на сина в София. Вечеряха на терасата в Операта. Когато приключваха с яденето, на тяхната маса дойдоха двама музиканти и свириха точно същата музика. Тогава даде пари на музикантите. На следващия ден изпитът бе взет с шестица. Обичаше Унгарския танц на Брамс.
Повечето музиканти в метрото мъкнеха количка с уредба и пускаха музика за фон, която обогатяваха със своя инструмент или глас. Беше му втръснало да слуша Besame mucho от дребна жена с къдрава коса, очилца и точно такава количка, защото нейното изпълнение нямаше нищо общо с това на Цезария Евора или пък на Андрея Бочели. Тя стискаше микрофон в ръка, потропваше с левия крак в такт с музиката, въртеше очилцата наляво и надясно, като че ли искаше да открие кой от пътниците е по-платежоспособен. Със същата всеотдайност, женицата, очевидно от Южна Америка, не жалеше сили, да го зареди с омраза дори и към незабравимата La Paloma. За разлика от натрапения сблъсък с „безамемучето“, Тешо се радваше на върлинест белгиец, който изпълняваше без каквато и да е уредба „Non, Je ne regrette rien“ на Едит Пиаф и „Ne Me Quitte Pas“ на Жак Брел. Той свиваше пръстите на дясната си ръка в юмрук, който приближаваше и отдалечаваше от лицето си, за да имитира микрофон. Беше елегантен, достолепен и малко смешен, тъй като носеше бежово палто, което достигаше почти до глезените му, а в по-топло време небесно синьо сако с похабени джобове. Пееше все едно е на сцената и непременно иска да завладее публиката…
— Ти не ме слушаш – като капризно дете се оплакваше Дани.
— Слушам те, слушам те. Малко се бях поунесъл, но те слушам.
Не беше вчерашна и нямаше как да се хване на белите му лъжи. Вече бяха достиг-нали почти до станция Де Брюкер.
— Виж как пее това хубаво момиче! – старата приятелка знаеше как да прикове вниманието му. Да го види ли, или да го чуе? Вероятно и двете. Момичето действително бе хубаво. Беше го слушал вече три пъти. Високо, със светлокестинява коса и кичур паднал отпред, за да открадне част от красивото лице, дълбоки сини очи, черна китара, обримчена с тъмнолилав колан, зелена блузка и дънки, съдрани отпред, за да се покажат бели колене. Познаваше момичето, обичаше го. Обичаше песните му. Тъжни ирландски балади, от които нищо не разбираше, но объркваха душата му и го караха да страда, да се възвишава и да пропада.
Сигурно пееше за любов, за пътувания, за раздели, пееше за радост и за болка, усещаше го с епидермиса на кожата си и настръхваше, защото изкарваше на повърхността на съзнанието му всичко, което знаеше за Ирландия. Разхождаше се из Дъблин, стъпваше на Великанската пътека, дивеше се пред Ню Грейдж, гледаше панорамата от скалите на Мохер, след което отиваше на среща с Джойс, Уайлд, Йейтс и Бекет. Или… кротко си пиеше Гинес. Имаше познат ирландец със страхотно чувство за хумор, който му бе казал, че сънародниците му се лекуват от махмурлук, като ги заравяли до врата в речен пясък. Него досега не го били заравяли, но пиянството му беше ужасно, защото се караше с всеки и налиташе на бой. Беше безнадеждно влюбен в жена с десет години по-голяма от него, която упорито отказваше да се ожени за него и имаше дете аутист. Успял бе да стане приятел на малкия и го бе заобичал почти колкото майката. Затова в един продънен от дъжд ден бе навивал педали на колелото повече от 60 километра, за достигне до Гел и се помоли на ирландската светица Димфна да помогне на момчето. Когато се бе върнал в Брюксел, някъде отвъд полунощ, бе започнал да блъска и рита вратата на Тешо. Беше мокър и пиян. Много пиян. Скараха се и от тогава не го бе виждал.
Гласът на момичето беше дрезгав, но ласкав, сините му очи обхождаха насъбраните хора и ги прегръщаха, за да станат едно цяло. Общност, обединена от музиката. Отвреме-навреме момичето се опитваше да издуха кичура коса от лицето си, но той непокорно отново падаше надолу. Усмихваше се чаровно, когато пореден слушател се навеждаше, за да пусне монета в оставения калъф на китарата върху земята. Искаше да обясни всичко това на Дани, но като че не намираше точните думи, за да го изрази.
Точно в този момент един мъж започна да разбутва насъбраните хора и да приближава към стойката, която придържаше микрофона. Първоначално му заприлича на неговия познат ирландеца. Не беше той. Имаше дълга черна брада, сплъстена коса, мръсна дънкова риза, бежов протрит панталон с външни джобове, като единият крачол бе навит странно до прасеца. С джапанки. Клошар. Застана пред всички слушатели. Направи още една-две крачки и съвсем се доближи до микрофона, все едно че ще го изтръгне от стойката и ще почне да пее. Тешо също направи няколко крачки към стойката с желание да помогне на момичето. Скитникът сега се наведе към вдигнатия си крачол и бръкна в джоба над него. Момичето продължаваше все още да пее, но в сините му очи трепкаше уплаха. Мъжът извади смачкана банкнота от десет евро и започна я глади на гърдите си. Нямаше ефект, продължаваше да бъде смачкана въпреки усилията му. Направи още една крачка, съвсем приближи калъфа на китарата, който лежеше на земята, и постави внимателно банкнотата. Сега момичето кимна в знак на благодарност, като пръстите му играеха по китарата. Клошарят се изправи, постави дясната си ръка на сърцето и с бавни стъпки назад се отдалечи от микрофона. Беше невероятно. Той бе оставил едра банкнота, докато останалите пускаха само монети. Тешо не успя да види лявата му ръка. Имаше ли белег?