ТЕОДОР ХРИСТОВ ИВАНОВ е роден на 21.09.1978 г. в град Котел. Средното си образование завършва в СОУ „Г. С. Раковски“ – Котел, а висшето във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“. Работил като учител, библиотекар, журналист и университетски преподавател. Негови публицистични статии и художествени произведения са публикувани във в. „Котленски край“, в. „Янтра днес“, сп. „Жажда“, сп. „Везни“, сп. „Смесена китка“, сп. „Простори`61“, алманах „Света гора“, в. „Свободен народ“, в. „КИЛ“, сп. „Пламък“, Антология „Млади разказвачи“ от „Внезапното поколение“, в литературния сайт „Otkrovenia.com“ и личния му блог „kobata.blog.bg“.
През август 2013 г. излезе от печат първата му книга – сборникът с разкази „Заличаване“.



На Иван Кремов

Неблагодарно и мимолетно ни съпровожда битието человеческо. А още се проявява като изобилно превратно и прекомерно страдалческо, препълнено от горест и печал. И няма никакво значение как крещим, къде се молим и кого гоним, защото рано или късно всички разбираме, че някъде там, под седалките на последния ред, затрупани от слънчогледови шлюпки, фасове и оползотворени презервативи, са заточени нищожните и оскъдни цъфтежи на душата, на които сме прикачили прозвището „радост“, заради свойството понякога да се разтягат неимоверно и да скърцат като шарени панаирджийски балони.
И ако преливате от недоумение защо си позволявам да задръствам разсъдливостта и търпението ви със своите безконечни и недостойни промишления, то ще подтикна вашия чист разум да преодолее всички материални протяжности и да отлети право в сърцето на Стара планина, където тъкмо бях покачил с хиляди усилия своя грешен организъм върху една извисена до небето канара.
Ръцете ми трепереха, побелели и нарязани от мъжкото здрависване с повет, мъхове и лишеи, обувките ми скимтяха срещу острите камъни и скални цепнатини, отляво с мен безчинстваха щурав вятър и проклет дъжд, а аз се подсмихвах с бащинска топлота на всички несгоди, и даже това, простряното там, нямаше нищо общо с моята непохватна особа, а всичко бе изкристализирало в един напрегнат фотоапарат, който вглъбено дебнеше появата на семейството белоглави лешояди, благополучно завърнали се от няколко дни в старата пещера.
И точно в този върховен миг, когато се бях разтворил напълно в целокупна хармония с живата и неживата природа, усетих силно гъделичкане в областта на най-презрения проводник на тегоби и безутешност в нашето тленно житие.
С поразителна воля и мъжество величественото ми търпение преодоля злодейските напъни на оставения в забвение телефон, който досега си беше лежал съвършено тихо и кротко, и тъкмо разсеяното ми съзнание започна да се връща в глъбините на орнитологическите страсти, когато суетнята в левия джоб на поларения пуловер се възобнови с пълна сила.
Някога, в края на миналия век, из тесните класни стаи и необятните полигони на родната казарма, посредством много мъдрост, любов и деликатност, дълго време ни набиваха необходимите умения за оцеляване при всякакви условия. От тези екстремни науки ставаше видно, че според законите на всемирното съединение, което създава народната сила, дори най-разстроеното и сополиво божие създание може да преодолее арктически студ, стига да загрее поне една точка по себе си.
Трябваше да минат толкова години, за да разбера за собствена сметка, че тези принципи важат и за проклетата машинарийка с изключен звук и активирана вибрация.
След като самодоволно пренебрегнах първите безгрижни позиви, отсрещната страна смени генерално тактиката и започна едно продължително, накланящо се към безкрайност, стържене, което постепенно взе превес над четинестата ми нервна система.
Подлите пипалца на сатанинския звук пълнеха вените ми с неспокойна кръв, дращеха вековната скала, ровеха в съзнанието и прекрояваха изконните представи за време и пространство, но аз не се предавах и продължавах великото дело с христоматийна саможертвеност и героичен стоицизъм.
Желязната ми вяра предателски се прекърши едва когато вече не можех да различа дали телефонът бръмчи в мен, или самият аз съм се преобразувал в медоносна пчелица, която разнася неуморното си жужило из небесните слънчеви полянки. А може би всичките непристъпни зъбери и чуки водеха началото си от истинското ядро на целия грешен свят и в момента се опитваха да ми предадат някакво послание, посредством недоволните си трептения...
Изтръпналите ми крайници и дивната конфигурация, в която тялото ми беше аранжирано от тежкия терен, не позволиха да видя кой толкова е примрял за нищожната ми особа и да си създам така нужната душевна нагласа за него. И когато с върха на пръстите пробутах непослушния телефон под ластика на запотената шапка, от него неочаквано се разля... Не, не, нищо не се разля, а сякаш се пукна срамно яйчице, от което с прилежащите звук, усещане и аромат, в ухото ми се излюпи провлаченият женствен глас на непосредствения ми началник:
— Ам, Млаост, туканка стаа ина беля... Горанката затрил някъе диска с послената кореция – без грам встъпление започна да нарежда той. – И разни други раутки тряя а са решаат... Знам че си в отпус. И всички сме таа, ам ко а прайш... Земай са и тръвай!
Ръководителят на катедрата, към която имах невероятното житейско удоволствие да се числя през по-голямата част от съзнателните си години, беше пословичен с неусложнената си вътрешна структура и характерно звукоизвличане, непокътнати от времето, когато по цял ден е тичал на воля в родното си място от неградски тип.
При него все нещо постоянно се забравяше, запиляваше или изчезваше безследно. Веднъж обяви, че са му откраднали телефона, който след това се оказа в джоба на сакото, друг път си забрави името при запознанството с първокурсниците, но явно сега беше намерил достоен виновник в лицето на доцент Горанов и затова се давеше от наслада в самодоволния апломб, с който ми го съобщи.
Докато аз се опитвах да образувам някакъв отговор, само и само да не изплаша толкова чаканите птици, които вече се бяха събудили и внимателно подаваха нащърбените си клюнове, той продължаваше да глаголства:
— Няя как, просо тряя а дойиш! Ни са съри на батя си! Зимай папкаа и утре та чаам. Той, унивеситеа е затвоен, ам, као дойиш ми са обаи и ши сеним някъе, тъкмо ша черпя по ина лимоната! – и затвори.
Винаги става така. Като че Господ не само е обрекъл жената да ражда с непоносими болки децата си, но и безжалостно е вменил всички тези величествени скърби и тегоби да се предават между окаяните създания през целия им криволичещ път.
Затова ни съпровожда и прекомерното блаженство през по-голямата част от краткото си време да пребиваваме в ограничени пространства, населени с човекоподобни от всякакъв калибър, смъртно заплетени в съсухрени интрижки и кални мизерийки, които разреждат въздуха и не спират да поглъщат синьото в небето.
Но, презреният раб божий разбира, че понякога всичко се нарежда както в приказките. В едно се пресичат желания, сили и вдъхновение, стремежите към тайното вълшебно място постепенно се материализират и обръгналата на всякакви превратности и безпътици суетна живинка отначало не може да прецени какво точно я е сполетяло, а после започва плахо, като новородено, да отваря своята треперлива душица за щастието и света.
И докато се чуди къде да се дене от радост, на кого от небето да благодари по-напред, всички най-тъмни и подли сили се съюзяват, и от своята зловонна доба, към сърцето му грабливо се протяга космата лапа с изпъкнали жили, забива нокти дълбоко в туптящата плът и започва да го придърпва обратно.
Както вече отбелязах – винаги става така. Въобще колегите, по вертикала и хоризонтала всячески избягваха да имат вземане-даване с ръководителя на моята катедра. Съчиняваха какви ли не комбинации, само и само да не работят с него. Дори на факултетни заседания се получаваше и от двете му страни да има по три-четири празни стола.
Той притежаваше неземна способност да раздуе до невиждани размери и най-пълната глупотевина, ако беше имал и най-малко участие в нея, и обратно – дори епохален научен труд се превръщаше в аморфна маса, щом беше направен без допира до космическия му творчески потенциал.
Не знам за какви грехове, но миналата година аз изтеглих късата клечка и ми беше гласувана височайшата чест да съм заедно с достопочтения си началник в организацията на една международна научна конференция.
Само това условие вече предполагаше безкрайни перипетии по всички направления и препълваше душата със суицидни замисли. То не бяха вайкания и чупене на китки по дневния ред, то не бяха прединфарктни състояния при посрещане и настаняване на гостите; имаше участие наживо в сутрешния блок на една от местните кабеларки, при което скъпият на сърцето ми просветен деятел, естествено, закъсня; а за провеждането на научните сесии и почерпките след тях изобщо не искам да си спомням.
Както и да е, всичко мина, за няколко месеца събрахме и докладите за планирания сборник (на който, за капак, бях съставител и редактор), четохме, трихме, задрасквахме, но преди началото на лятната ваканция успяхме да комплектуваме предстоящото издание с всичките му подобрения и сантименти.
А сега излизаше, че цялата тази работа е изгубена, и понеже архивът с последните корекции беше останал при мен, трябваше на секундата да се откъсна от цветната чистота на всички възвишени гледки и душевни равновесия и със засилка да се пльосна в локвичката на миличките човешки и служебни отношенийца.
За секунда дори се изкуших, че мога просто да изключа телефона и да се затрия от белия свят до края на отпуска, без изобщо да ми пука колко злопаметност може да изсипе върху мен един помрачен от нарцисизъм клетник, ала на второ четене си припомних, че всеки подобен провал ще удари по авторитета на цялото научно направление. А на вратата ни вече потропваше една продължителна и весела програмна акредитация...
Така че, докато въздишах и си повтарях като мантра основния принцип на работното място: „Всеки трябва да гледа първо яслата, на която е вързан!“, подпрях раницата с крак и полека започнах да прибирам многострадалната си екипировка.
Мисля да премълча генерално описанието на сладостните преживелици, които ме връхлетяваха със светлинна скорост, докато се придвижа до бленуваното местоназначение. Спуканата предна гума, новата врата на входа, за която нямах ключ, ремонтът в квартирата, както и всички съответни действия, думи и мисли, дето биха накарали дори най-възторжения и засиял от енергия словолюбец да прокълне навеки светлите копнежи за живот, ако му се наложеше да изобрази справедливо и подробно всички тези движения, чрез които отдавна презряната, но коварна и сурова участ показа за пореден път кой наистина командва парада.
Важното е, че когато най-накрая успях да се материализирам на уреченото място, изглеждах съвсем жив и здрав, очите ми блестяха победоносно, а мислите ми кръжаха около идеята за сътворение на цял роман за историческите предпоставки, философията и теглилата на неудачника през нашата изтънчена съвременност.
И дори това, че моят далновиден административен и научен предводител успя пак да обърка всичко и в последния момент да се озове на другия край на града, където имаше заведение с подобно име на това, в което трябваше да се срещнем, изобщо не привнесе и прашинка смут в гранитния блок, който беше изпълнил недрата на угнетената ми плът.
Вторият опит излезе успешен и в най-голямата жега двамата окупирахме цяла маса в лоби бара на Общината, започнахме да ровим, групираме и пренареждаме приличната на халваджийски тефтер камара от изписани страници, хвърчащи листове и разноцветни бележки. Всичко това беше изпъстрено с гирляндите от полуизядени думички и нелогичните подскоци от тема в тема на образцовия книжовник и доморасъл мислител и докато отначало възприемах най-внимателно овчаровите му жалби, после съвсем престанах да го слушам и безучастно наблюдавах редките минувачи в следобедния зной.
По едно време забелязах, че даже съм останал самичък с изтерзаната разпечатка на бъдещата книга. Кога ли беше изчезнал светият човек? Накъде ли го завлече стихията на фундаменталните познания?
Опитах да противопоставя ужасната жега на омърлушеното си състояние, но не се получи нищо особено и тъкмо се сбогувах с всички пориви за дневна равносметка и душевен разбор, когато телефонът напомни отново за себе си:
— Как си, Хагрид? – ухиленият глас на моя другар и колега Иво също не страдаше от излишна вежливост и склонност към въведение. Днес се бяхме мярнали из улиците и щом използваше стогодишната ни закачка с филмови, песенни и литературни персонажи, значи със сигурност беше съчинил някое изпълнение.
— Под Витоша звънят камбани, Хърмаяни! – не му останах длъжен.
— Звънят те... Представям си те как се звериш на умряло. То и аз да бях на твое място, само от един поглед с чича Ботур и сигурно щях да съм вече в несвяст.
— Държа още фронта, нали знаеш, че не се давам лесно.
— Да бе, да, чували сме за теб, ама виж сега – тук се заформи една велика такава история... Един път! Айде, скачай в чорапите и тръгвай! Аз съм на събора и те чакам до чешмата! Няма да съжаляваш...
Наистина, докато хапех устни и неуспешно се търсех в огледалния лабиринт на самосъжалението, изобщо не бях забелязал, че в централния парк се провежда традиционният фестивал на читалищните фолклорни състави от цялата страна. Много години тук идваха страшно талантливи самодейци, но напоследък преобладаваха само баби и дядовци, които повече имитираха присъствие на сцената и само издишаха топъл въздух, заради което напълно ме бяха изгубили като свой почитател.
В момента се бях разположил съвсем близо до мястото на срещата, но се позабавих известно време, защото на всеки възможен квадратен метър имаше паркирано някакво превозно средство, а покрай тях се бяха струпали безброй групички от участници, които се преобличаха, връзваха китки, окачваха пендари, играеха хора и се разпяваха.
Все пак успях да се добера без съдбоносни произшествия, след това дълго се надигах на пръсти и оглеждах цялата разноцветна шумотевица. Тъкмо се гласях да си жертвам гласа и слуха в едно надвикване по телефона, когато оределият перчем на Иво изникна от навалицата, а когато опитах да го поздравя, той, без да каже нищо, ме сграбчи под мишница и ме задърпа към страничната алея.
Вече бях напълно изключил и просто се носех по течението, затова най-усърдно махах крачоли в неговия ритъм и повече нищо не го попитах, докато най-после стигнахме до една кичеста липа, под която се бяха събрали на сянка много народни изпълнители, които разговаряха на висок глас и се смееха възбудено.
Явно току-що бяха слезли от сцената и аз се дръпнах настрана, за да не ги притеснявам, но моят съзаклятник съвсем безцеремонно се натика между хората, а след секунди измъкна един мъж и го поведе към мен по същия начин, както досега ме беше влачил из пътеките на градската градина.
Човекът беше в напреднала възраст, малко по-нисък от мен, по младежки строен, с ясни сини очи и оплешивяло теме и за разлика от останалите, носеше бяла риза и черен панталон.
— Бате, запознай се – това е бай Тодор от Ямбол!
— Приятно ми е! – протегнах ръка и докато се здрависвахме, замислено добавих – моят дядо също се казваше така. И аз цял живот нося неговото име...
— Ха, ха, имам го и аз един хубостник, същият като теб такъв! – с неочаквано топъл и звучен глас ми отговори той, а през това време Иво си човъркаше телефона припряно и не дочака да си довършим приказката, а набързо смотолеви:
— Айде, аз ще бягам! Нали ви контактирах, оправяйте се вече сами! – и се понесе нанякъде, оставяйки ме в пълно неодумение.
— Изненадан ли си, чедо? – новият ми познайник ме прегърна сърдечно и намигна.
— Измисли сега къде да се скрием от света, да седнем и ще видиш, че има много, много за какво да похоратим. Пък аз ще ти кажа паролата и всичко ще е наред. Възможно ли е да намерим такова място тук, в този град?
— Както е казал другарят Ленин „Всичко е възможно, ако е необходимо!“ – влязох веднага в шеговития тон, – но първо кажи паролата...
— Иван Кремов!
Още преди новият ми познайник да се доизкаже, и в моята посърнала от човешко безразсъдство и гламавина душица, се промъкна подозрението, че назряват превратни събития, които ще изменят из основи всичко и ще зададат благодатна и милосърдна посока на позаглъхналата струя останал живот.
А за място на срещата изобщо и не се наложи да се замислям. Кръчмата –мохикан се намираше непосредствено до нас, на закътана уличка, почти в идеалния център. Преди години там ехтеше от студенти, които пътем хвърляха по някой мечтателен поглед към жепе бюро „Рила“, а след това със скръбни изражения пресмятаха действителните си капитали, обединяваха ги в съвместен финансов фонд с идеална цел, и нетърпеливо пристъпваха под неоновата табела с името на великия български владетел.
Но това беше някога си. На мястото, където по тъмните доби гостоприемно пробляскваха калиграфски букви, сега царуваха люспите от подкожушената мазилка, които весело засипваха останките от ръждясалата поставка, преди да се превърнат на белезникав прашец във вихъра на последния си полет.
Много отдавна не бях стъпвал тук и явно затова разрухата ми подейства страшно потискащо. Сам не очаквах, че ще го приема толкова навътре, ала на фона на препълнените лъскави пицарии, пъбове и чалгаджийници, които бяха превзели цялата околност, усетих тази изпаднала механица като нещо мило, близко и, може би..., като най-правдивия символ на това, в което се бе превърнала моята вдъхновена и вироглава младост.
Изведнъж се видях как стоя съвсем сам, накрая на света, очите ми бавно изгаряха от бликналите струи жилеста носталгия, а всички самозащитни импулси крещяха, че трябва да се отдалеча колкото може по-скоро от това място, докато отровните съставки на всички преживелици от вчера насам, не са достигнали своето пълнокръвно смешение, след което ще придобият несметни сили, за да извършат най-опустошителни дела.
Днес определено нещата не ми се получаваха от първия път. Затова започнах да ровичкам в паметта си дали пък нямаше още една оцеляла пивница в стария квартал, и тъкмо се завъртях и щях да потеглям, когато насреща ми се зададе бай Тодор, който преди малко искаше да изтегли пари и явно досега беше търсил банкомат.
Той приближи пъргаво и попита само с поглед дали това е крайната цел, и докато успея да реагирам, без да дочака отговор, ме прегърна през рамото и хлътнахме вътре.
Заведението беше значително разширено, имаше модерна ресторантска част, с алуминиева мебел и плазма, но когато прекосихме ламинирания паркет и влязохме в страничната заличка, аз застинах на прага и смутеното ми сърце се препъна за миг. Всичко си беше както преди: стените с безбройните сърпове, паламарки, вретена, хурки, мотовилки и огрибки; масите с везани покривки и гледжосани съдинки; ръчноизработените столове с овнешки кожи по седалките, а добрият стар оджак, варосан и зареден с подпалки, беше способен да вдъхне живот и в най-пресъхналата душа.
Е, имаше още и безшумен климатик, китосана сервитьорка и барман от тези, двуполюсните мъжлета, които сега бяха на мода, но цялата атмосфера неумолимо теглеше към онова време, когато любовта беше сляпа, поетите плачеха, докато рецитират свои стихове, а с пет лева можеше да си поръчаш кана гъсто домашно вино и препълнена чиния със свински дробчета алангле.
Отначало имаше двама души, но те платиха и си тръгнаха още докато моят спътник направи поръчката с всички възможни салтанати, така че цялото помещение остана изцяло на наше разположение.
Не знам вече на кое небе бях от нетърпение, но явно играта продължаваше, и затова на външен вид наподобявах самото олицетворение на световната безучастност и хладнокръвие.
След като приключи със заръките към писаното момиченце, бай Тодор изпука с пръсти, примижа доволно и най-сетне ме погледна:
— Една от нашите учи тука философия, задочно, че по тази линия се появи Ивчо, а пък като си похортувахме и стана ясно, че се познавате... И ето, най-сетне се срещнахме с теб. Аз всичко знам, следя ти Интернета, моят внук всичко ми показва, там, което пишеш, снимките, песните, дето подслагваш... И отдавна исках да се видим по някакъв начин, но къде ти... Явно така било писано сега, съвсем неочаквано...
— А ти познавал ли си Иван Кремов?
— Познавал?! Че той мен ме направи народен певец! Ама чакай, не ме прекъсвай сега, да се изприкажа, че доста съм набрал. По мое време той беше страшно прочут със записите по радиото, грамофонните плочи, по вестниците пишеха за него... Аз бях научил няколко негови песни и ги пеех по разни места. И веднъж, след едно представление, излизам на площада и насреща ми той... И, такова, ми се мръщи и тръгва да ми хорати с един тон: „Абе, ти гаче ли си много ербап, да пееш мои песни пред мен!“. Майкооо, така се уплаших, разбираш ли, да допусна този велик човек да ми се сърди... Почнах нещо да мънкам, да се извинявам, а той се разсмя, прегърна ме и се запътихме към хоремага.
А там вече тръгнаха нещата, както само той можеше да ги кара. Ей, нямаше изприказване и изпяване. Не знам какво са ти разправяли за него, но сякаш можеше да кара мохабета безкрайно...
И хем така уж да те закачи, а ще те поучи. Все казваше: „Ако ще става от теб певец – първо трябва да станеш човек! И не само глас, ами и на всяка песен трябва историята да знаеш! Че то за една история има по няколко песни. Има и мъжка, има и женска!“...
После станахме приятели, той тогава много идваше по ямболско, и всеки път – я нова песен, я нова история ще науча от него. Пък те там по вашия край песните са цели саги. Аз съм чел една, текстът беше пет страници!? И все казваше, че трябва да си изработя почерк, да съм стилов певец. Без значение дали песента е македонска, тракийска, добруджанска, или шопска, още като запея – да разбират всички, че това съм аз.
През това време ни донесоха чашките, чукнахме се и той изпъшка доволно:
— В тази жега само тънка ичкия спасява положението! Айде, наздраве! Пък аз съм намислил да те поздравя за твоя труд, дето го изпълняваш, по съхраняване на нашето народно богатство. Слушай сега! – и докато отпивах блажено троянската сливова, той се изпъчи, пое дълбоко въздух и запя:
Тънка е пушка пукнала,
горе ми в Стара планина,
на Хайдушката поляна,
до Хайдушкото кладенче...
Отначало гласът залакътуши, но постепенно се овладя, набра сила, в него се появиха желязо и замах, а толкова скъпите родни думи и съзвучия престанаха да се побутват като моми на мъдро хоро и пред мен в целия си ръст се възправиха мъката и красотата на онези невъобразими години.
А всички местности, за които не преставах да мисля, тези вечни гори и поляни, които обикалях, откакто се помня, сега изникваха пред очите ми съвсем различни и непознати, и даже това тук не беше снагата на Балкана, а нещо живо, заплашително клокочещо под повърхността, което излъчваше несломимо желание за борба в името на живота и справедливостта.
Междувременно Бай Тодор се беше изправил, а тежкият макам премина в пламенна рецитация:
Удари Стоян в гърдите,
никой до него нямаше,
кончи му жално цвилеши,
Стоян на кончи продума:
„Коньо льо, верен другарю,
моли са, коньо, помоли –
кишава да е пролетта.
Кога ти юзди изгният,
кога са, коньо, отскубниш
от тази бука зелена,
че слезни долу в Жеруна,
с копито на порти похлопай.
Ако излезе майка ми –
нагоре глава надигни,
майка ми ша та улуви,
майка ми ша та продаде,
черна забрадка ша купи.
Ако излезе булче ми –
нагоре глава пак вдигни,
булче ми ша та улуви,
булче ми ша та продаде,
и друга сватба ша дигни.
Ако излезе братче ми,
по-малко братче Иванчо,
надолу глава наведи,
братче ми ша та улуви,
братче ми ша та цалуни,
братче ми ша та възседни...“
Цели светове, обхванати от предсмъртна злоба, беснееха покрай мен и ме подмятаха като отдавна ненужна, изпокъсана играчка. После се озовавах сред тишината на легендарните поляни и в трепетно безмълвие наблюдавах как от глухите разбои колебливо изплува сребриста мъглица, проблясва като волтова дъга до самотния връх, изкъпва се в росата на най-вироглавия магарешки бодил, нехайно отскубва два заблудени слънчеви лъча, завива в топлия си край няколко дроздови мелодии и за миг се спуска обратно, за да довърши бродерията от изгнили листа, топла земя и стъпки на кошута.
Вече звучаха последните строфи, което в превод от нашенски означаваше, че се пее като за последно, с буен устрем и нечовешко напрежение:
„Братче ми ша та възседни,
друга дружина ша сбире,
чу ли ма, конче, разбра ли...“
Певецът замезваше след дългата глътка, разтриваше си гърдите и събираше въздух, а аз още не можех да се успокоя и духът ми продължаваше да блуждае около старопланинското сборище, където дружина харамии се готвеше за клетва, споена с барут, сълзи, остриета и кръв. Клетва на живот и смърт!
Бай Тодор като да ми прочете мислите, подсмихна се горчиво и сред заведението се понесе силния мъжки напев:
Чи са хайдути излезли,
в жерунянската курия,
на Старча, на пуляната.
Буян са огън наклали,
шаро са агне заклали –
седнали да идат, да пият.
Сал Стефан ни иде, ни пие,
често Жеруна пуглежда
и на дружина думаши:
Гледайти, кардаш, гледайти,
како се й хуро завилу,
на Сбирникува поляна.
Гледайти – моми хубави,
гледайти – мъна примяна,
гледайти – желти алтъни.
Безмилостните вихри ме завъртяха отново, но където и да попадах, каквото и да виждах и преживявах, над себе си постоянно усещах нещо неопределено, като мимолетно движение в раздухан пушек, или по-скоро нечие бегло присъствие, но сетивата ми така и не успяваха да уловят и да разберат що за чудо е това. Дали обремененото ми съзнание правеше номера, или си казваха думата убийствената жега и отлежалата ракия... А може би беше послание от висшите сили... Всъщност това най-приличаше на гигантска сива птица, страшна и необятна, досега непозната на живите хора, която само в особени случаи издаваше своето съществуване, а през останалото време витаеше из такива височини, че неин единствен спътник беше безсмъртният светлик, с когото тя обичаше да се закача добродушно, като го затулваше с някое от редките махвания на опърлените си крила.
Но там, на съкровеното място, сред дървесен шепот и плисък на мъхеста чешма, всичко изглежда разумно, естествено, напълно логично и ясно. Всичко е такова, каквото трябва да бъде – единно и неделимо, съвършено цяло, точно както в народната песен се сливат поезия, история, музика и глас. А може би Балкана е песента, с която Твореца е заченал нашия свят...
На земята ме върнаха ръцете на народния певец, който ме прегърна силно, целуна ме по челото и с умиление промълви:
— Ех, ама как ти се радвам... Даже сега тук от едната ми страна си ти, а от другата сякаш е Крема... Ето го, наложил неизменния калпак с огнен божур, изпънал дясната ръка, говори ми, пее, а аз го предавам на теб... Сега тъкмо казва: „Колко голямо нещо е това – често някого да погледнеш!“...
— Народните песни са изградени от велики думи! – без да се усетя, заговорих все едно съм на лекция, но той само поклати глава и добави:
— Това не са думи! Това е магия...
Видях, че бай Тодор се поизмори и реших да го оставя малко да си почине, че кой го знае докога щеше да кара така, а вече не беше първа младост. Издебнах една пауза и ловко се вмъкнах :
— Ти хубаво ми попя, ама чакай сега аз да ти обадя едно-друго. Ти не знаеш, че докато е бил учител в котленското музикално, Крема е живял заедно с родителите на баща ми.
— Ха, че вие сте направо роднини, значи...
— Не знам за роднини, но дядо ми също е Иван... Та, обитавали са така наречената „Жилфондовата къща“... Сещаш се за какви трапези става въпрос. Аз от малък съм израснал с тези истории. Представи си, един ден се звъни на вратата, отваря баба ми, а насреща някакъв непознат: „Тук ли живее Иван?“, „Тук!“, „Ами ти каква си му?“, „Съпруга!“, „Донесъл съм му тук един армаган.“ – и човекът подал едно шперплатено сандъче. Вечерта се прибира дядо ми от работа, отворил, гледа шест бутилки коняк. Ама нито пише от кого са, нито баба ми може да обясни какъв е бил човекът. Опитал дядо ми, харесало му и рекъл „Я да викна адаша, дето все се хвали със завъртяни питиета, да го видим този път какво ще каже...“. Дошъл нашия човек, заседнали сериозно на масата, приказвали, пели, но Крема не го свъртало на едно място – „Не, та, не, кажи откъде го взе този коняк? В България само един мъж има от него, той ми е личен приятел, от другаде няма къде да се намери...“ Разправяли се, спорили, накрая дали поръчка за телефонен разговор, събудили човека и той обяснил каква е историята. И след това се върнали и допили коняка, успокоени и помирени...
Още много си разказахме и пяхме с адаша на моя дядо и дядото на моя адаш. Сред притихналата кръчма звучаха величавите мелодии за премеждията на Инджето и Шибиля, за чудния сън на Ганка и злочестия край на хубава Дойна, за юначествата на Стоил войвода и Хаджи Димитър...
По едно време, насред вихрушката от исторически имена, колоритни случки и страдания, отнякъде се зачу насмешлив гласец:
— Майсторе, дай една и за любов. Стига вече с тези джигити и алпинисти.
Отначало дори и не разбрах кой говори, но картинката ми се изясни, след като се озърнах и видях как метробарманчето намига свойски на ходещата реклама на гримове. Механично се изправих и почти вече усещах как опакото на ръката ми изравнява всички брънки по лигавото личице зад висящите чаши, когато топлата ръка пак легна на рамото ми:
— Спокойно, не обръщай внимание на хлапето... Пък и то вече му мяза една такава. И гласът се понесе по емоцията на безкрайните извивки:
Аз не съм дошел, Марийке,
с баща ти да ям, да пия,
с майка ти – да заговявам.
А най съм дошел, Марийке,
две думи да те попитам,
пред баща и пред майка ти.
Като се толкоз любихме,
нивга не сме се питали:
„Кой кого люби по-млогу?“...
А когато приключи, бай Тодор разтърка блесналите си очи и запита:
— Ти нали си чувал за концерта пред един човек?
— Не само съм чувал... Издирил съм всичко написано и разказано за него! – не пропуснах да се похваля аз.
— Това днес ще е вторият! Да ме помниш и мен завинаги! – а после си погледна часовника, сепна се и скочи. Явно съвсем беше изгубил представа за времето, а тепърва му предстоеше да събира групата и да се връщат в Ямбол.
Докато се прегръщахме за сбогом пред вратата, той се плесна по челото и извика:
— Че аз най-важната не ти изпях! Там, където е акана за наши хора... Знаеш ли я: „Цанювица дувар мажи, дувар мажи – протка стържи...“?
— Знам я, знам... И песента знам, и за спора в института по фолклористика знам...
— Ей, ето затова ви харесвам по вашия край, че знаете всичко... И всичко при вас става по мъжки! А пък ямболлии нека ме пустосват... Айди, чедо, чао!
Обърна се, тръгна и за миг се превърна в най-обикновен добродушен пенсионер, каквито срещаш постоянно в автобуса, магазина или на някоя пейка в парка.
Когато се върнах, допих останалото в чашата, боцнах едно доматче, но всичко ми изглеждаше страшно запустяло и празно. А след като изрисуваната мома каза, че сметката е оправена, изобщо нямаше какво да ме задържа, нарамих чантата с премъчения сборник и се измъкнах навън, където под натиска на палещата горещина, градът шумеше в своя бесен ритъм. Ръмженето и клаксоните на уличното движение се бяха вкопчили на живот и смърт с врявата от близките заведения, но всичко това достигаше до мен преобразено като шум от кадифени лапички, дъх на диви цветя и прелетни серенади.
Точно в тази блажена секунда усетих как се отпусна втвърдената жила, дето напоследък беше съвсем изтъняла и прозвъняваше предсмъртно дори от най-лекото дразнение, а лицето ми засия в неволна усмивка, каквато не помнех от детските си години. И изведнъж светът стана по-красив и бял...