ИВАН СТРАНДЖЕВ е роден 1953 г. в Пловдив. Учи българска филология в Софийски университет „Климент Охридски“, след това записва и завършва театрална драматургия във Висшия институт за театрално изкуство „Кр. Сарафов“. Издал е стихосбирките: „Думи за спасяване“ (1981), „Докосване на светлината“ (1984), „Врата в небето“ (1990), „Чудо“ (1990), „Сънища“ (1993), „Всичко това“ (2008), „Есенен часовник“, (2012) г, „Когато…“2013 г, „Лист“ „Загледан в близките неща“ (2016) г. Автор е на сборника пиеси „Три пиеси“ (2005). Негови пиеси са „Навярно нежност“, „Любов до поискване“, „Луната всяка сутрин“, „Годеж“, „Мили мои“, „Престъпници“. Носител е на национални литературни награди за поезия и драматургия. Негови стихове са превеждани на английски, руски, словенски, чешки, немски, унгарски, бурятски.


МРЕЖАТА

Моята къща,
видяна от Гугъл,
е плосък, червен правоъгълник
между плоски, червени правоъгълници.
Само, който отвори вратата й
ще докосне светлината на тъгата,
тайните на здрача скрит в ъглите,
мирисът на нещо минало,
на индрише
и на кипнало мляко върху печката,
въздуха на любовите ни,
очакването ластовиците да долетят,
надеждата,
че мушкатото пак ще погледне пролетта
с лилавите си очи,
думите в книгите и изписаните листове …
Гугъл знае много за нас,
но не ни познава.




СЕМЕЕН ПОРТРЕТ

     „Ние сме чудовища. Ако можехме да го видим,
      може би щяхме и да се обичаме.“
                                       Чарлс Буковски

Той закъснява с приятели,
прибира се сутрин,
не си брои чашите с вино,
изчезва с дни,
чете „Pleaboy“,
забравя чехлите си под масата в хола
и годишнината от сватбата им забравя,
мрази телевизията и котките на жена си,
пие кафе с красиви и непознати момичета,
крие паролите си за e-male и facebook,
лъже къде и с кого е бил.
Тя решава кръстословици с часове,
не харесва неговите приятели
не позволява да се среща с тях,
говори по телефона до оглушаване,
иска да знае всичко за него,
не разрешава да пише за любовите си,
настоява той да съжалява
и да страда за онова, което е направил,
да мисли както мисли тя
и да е наистина,
тя винаги е права,
дори когато пада по стълбите.
Не искам повече да ви разказвам.
Чудовищата се разбират помежду си.




ПРОСЯК

Просяко, приклекнал на ъгъла,
под табелата за италиански дрехи,
като врабче ранено,
чакаш милостиня.
Времето на улицата всеки ден ти носи
мръсни изненади.
Минават покрай теб измислени,
замислени и смислени
човеци.
Обувките им виждаш само
и по тях
гадаеш за лицата им.
Денят е преполовен,
животът също.
Навярно ще дочакаш
на слънцето петакът
да се търкулне във каскета ти,
а дотогава,
като капчици от болнична система
монетите пред теб припадат,
и всеки,
който има,
нещичко ще ти даде,
но никой
не е готов да те прегърне.




СЕДМИЦА НА ПРОЛЕТ

Понеделник.
Съседът се върна от път. Слезе от ТИР-а,
напи се,
наби жена си и я изгони.
Цял ден спа на пейката в градината.
Синът му мълчаливо плачеше
и го пазеше от уличните кучета.
Над главата му пееха птички.
Вторник.
Последната къща от старата улица
подви колене,
разпери стрехи,
олюля се
и се захлупи върху прозорците си.
Падна като човек.
Съседите останаха със сребърната луна.
Сряда.
Мария, от четвъртия етаж,
скочи през прозорец.
Откараха я в болницата.
Казват, че е от любов. Злополука.
По-чувствителна е само,
друго няма.
Четвъртък.
Въжето лежи като змия под леглото –
между куфара с книги
и торбата със стари дрехи.
Пепелява прах. Мирише на познати години.
Точа бръснача умислено.Дали да се обръсна?!
На масата лежат самотни лист и молив.
Петък.
Цъфна зюмбюла на перваза.
Заваля дъжд. Сълзите му
се разляха по улиците
и клоните на дърветата. Стана студено.
Децата заснеха с мобифоните си
старата учителка
как рови в кофата за смет.
Светкавиците блеснаха в очите
на настръхналите котки. За последен път.
Събота.
Пълно с дъжд.
Кола разкъса мръсните ръкави на уличната вада.
Цигани мъкнеха стар хладилник
и дъждът се плъзгаше по ръбовете на метала.
Изтрещя изстрел
и куршумът свирна край ухото на луната.
Аптеката е вход към рая.
Неделя.
Виновни няма за смъртта!