РОЗА БОЯНОВА е автор на 12 книги с поезия, между които „Меда на поезията“, избрани стихове (София, 2008 г., Скопие, 2009 и Букурещ, 2011), „Чернови на млечен път“, 2011, „Стихове от розариума“, 2015. През 2018 година подготвя за печат книга с нови стихотворения с работно заглавие „Обратна гравитация“. Автор е също на публицистичната книга „Литературни игри с деца или Л`ар педагожик“ в съавторство с доц. д-р Красимир Кунчев (1988 и 2006 г.) – единственото у нас изследване на психологията на творческия процес при най-малките. През 1993 г. създава литературно студио „Митични птици“ в Бургас, чиито членове са носители на десетки национални и международни литературни награди за поезия. Съставител е на над 40 сборника с творчество на деца и млади поети – обучавани в нейните студио от цялата страна. Нейни възпитаници са сред имената на най-талантливите млади писатели в България. Носител e на националната награда за лирика „Иван Пейчев“ през 2007 г. и Националната награда за дебютна поезия „Владимир Башев“, 1985. Член на Съюза на българските писатели и председател на Сдружение Бургаска писателска общност.
Почетен гражданин на Бургас.


ПРИКАЗКА ЗА ПТИЦАТА DO (ДО),
спасена от изчезване чрез стихотворeние
Долетяла навярно от абаносовите гори
и белите пясъци на остров Мавриций,
уплашена от хората,
които могат да накарат всичко да изчезне –
първо Рая, забравен непокътнат там,
после крилете…
Птицата DO(до) донесла при нас
спомен за Рая като за криле.
На хората бързо им омръзнало да летят,
можели с думи да се откъсват от земята,
с перата пишели похвални слова,
а това приличало на летене.
Когато най-упоритите станали графомани,
все по-малко птици останали на острова,
имали снопче пух,
там където преди са били крилете…
Ужасена от хората, Do (до) отлетяла
на спасителен бряг отвъд океана,
с друго име и друга съдба.
Тежал ѝ спомен:
как с огромни криле прегръщала хората,
как ги гощавала с единственото си яйце,
и така се лишила от наследник,
после ги научила да летят…
Но с хубавото се свиква като със стара вещ.
Може да се живее и без него.
Опитай и ти от Рая –
подостри последното перо.




ТРИПТИХ

1.
След „Три картини за виното“
Да вдигнеш наздравица с Хосе означава
да дегустираш радостта,
да се оставиш да те омагьоса
вакханалията на Тициан.
Да се напиеш с Ортега е друго нещо.
Мъдростта развързва езика
и всичко изречено блести.
И те обезсилва
красотата
на Пусен.
Непосилно е да изтрезнееш с И-Гасет.
Да рисуваш с тромави пръсти,
да пишеш с изпилени сетива...
Сърцето вече не иска друго
освен да удари като юмрук по масата.

2.
Точка
Обикновено те спира,
за да приемеш този отрязък от казаното,
да поемеш дъх,
преди да продължиш.
Ако я поставиш в началото, се превръща в гледна точка,
посоките, височините, ъглите на съзерцание са само,
за да се изгубиш.
Всичко е подвижно, несъизмеримо и изменчиво.
Въпрос на желание да видиш, но и възможност
да отминеш.
Изборът не е важен.
Накъдето и да тръгнеш, ще си същият.
Ситуацията те изпитва,
както и да я наречеш
не я променяш.
И люлката на съдбата лъже гравитацията.
Това, което се случва е
превод на божията загриженост
на разбираем език.

3.
Огледални стъпала подреждат събитията –
предстоящите в низходяща градация,
отминалите – във възходяща.
По огледални стъпала
се изкачват всички гримаси
и слиза гласът,
прошепва,
но така, че да бъде чуто,
едно пътуване в равновесието
като пожелание.
Партитурата на смеха остава неразлистена
още миг. После се разсипва.
Кучета, търсачи на трюфели,
проследяват ароматите на твоето утро.
За гладните деца
звездите са курабии във висока купа.