Антимовски хан - издание за животопис и култура.

Антимовски хан е издание за животопис и култура на Сдружението на писателите в Добрич. Понастоящем излиза като списание, наследник на едноимения вестник с 10-годишна история. Събира поезия, проза, есеистика, интервюта, краезнание, други форми на литература, както и отзиви от всички сфери на изкуството и културата на творци от Добрич, Добруджа, страната и чужбина. С него живее духът на Йордан Йовков. Може да откриете още нови преводи, първи стъпки на млади автори, препоръчани книги на местни автори, обяви за конкурси, събития и др.. Антимовски хан - статии :: PHILADELPHIA REGALIS. КОРЕНИ И ЦВЯТ"

PHILADELPHIA REGALIS. КОРЕНИ И ЦВЯТ

КРЕМEНА MИТЕВА е родена на 15.11.1966 г. в Разград. Завършва средно образование в Пета гимназия в град Варна (дн. ГПЧЕ „Йоан Екзарх“) и българска филология в ШУ „Еп. Константин Преславски“ с дипломна работа на тема: „Шестодневът на Йоан Екзарх. Въпроси на текстологията и поетиката“. През 1992 г. защитава специализантска работа по проблема: „Светогледната позиция в българската средновековна култура – Небеса и Шестоднев на Йоан Екзарх“, а през 2005 г. защитава и докторат по българска литература на тема: „Повестта „Жетварят“ на Йордан Йовков – текстология и междутекстовост“. Автор на книгите „Повестта „Жетварят“ на Йордан Йовков – литературни и културни диалози“ (2009 г.), „Йордан Йовков. Щрихи към неговото творчество“ (2015 г.) и един от двамата съставители на двутомника „Йордан Йовков (1880 – 1937). Летопис на неговия живот и творчество“ (2013, 2014), както и на сборника „Йовковите архиви разказват. Документи и спомени“ (2017 г.). Участва със свои статии в различни научни издания, съставител на сборници, редактор на книги. В момента живее в Добрич и от 1993 г. след спечелен конкурс работи като главен уредник на Дом-паметник „Йордан Йовков“. Преди това преподава антична и западноевропейска литература като редовен асистент в ШУ „Еп. К. Преславски“ и като хоноруван асистент по същите дисциплини в изнесеното в Добрич обучение на ШУ. От 2002 г. е член на Съюза на учените в България – клон Добрич. Омъжена, с две деца.


За книгата на Ренета Инджова 1

Тази изящно оформена книга впечатлява най-напред и с „двойното“ си заглавие (или може би заглавие и подзаглавие) – при това на различни езици. Графичното решение е такова, че вероятно читателят няма веднага да забележи и обедини ведно „Philadelphia Regalis“ с „Корени и цвят“. Така заглавията биха могли да функционират и самостоятелно, задавайки някои основни посоки за интерпретиране на текста. От една страна, семейната хроника: препратката към родовото дърво е очевидна. От друга страна, темата за Дома и Пътя, за своето и чуждото. Заглавието поставя акцент и върху един определен цвят от върха на родовото дърво с име на цвете – Ралица, както и върху избраното от нея свое място в света – Филаделфия. Тук като допълнителна конотация се наслагва и семантиката на латинската дума regalis – „царски“.
Книгата „Philadelphia Regalis. Корени и цвят“ има мемоарен характер. Както става ясно, в нейната основа стои дневникът на писателя. Жанрът задава очакването повествованието да бъде положено върху непосредствени наблюдения и на преден план да се изведе авторовата гледна точка. В тази книга обаче спецификата на жанра е модифицирана, тъй като погледът назад обхваща период от един век. Неслучайно Ренета Инджова определя творбата си като „хроника на моя род“, „стогодишна семейна идилия“, „книга на живота ни“. Ретроспекцията подсказва, че пишещият не може да разчита само на собствените си наблюдения, а на съхранени семейни разкази, реликви, на реконструиране на спомени, предавани от поколение на поколение. Затова чуждото слово е умело втъкано на много места в повествованието. Затова и ролята на повествовател изземват различни лица – герои на книгата. Това я прави твърде интересна като литературна конструкция. Аз-разказът доминира над обективното повествование – то се появява едва няколко пъти, и то само в първата част. Аз-разказвачите обаче са различни. В началото на книгата това са млад мъж и малко момче, след това и до края на творбата повествованието се води от името на жена разказвач, тоест налага се гледната точка на жената към света и другите. Любопитното е, че тази гледна точка е на различни жени: тя е ту вътрешна – на член от семейството, ту външна – на приятел на семейството. Така оценката на хора и събития се стреми към по-голяма обективност. Изобщо първата част на книгата си играе с позицията на повествователя по много интересен начин, като едва към края на частта авторът си присвоява ролята на повествовател, която не отстъпва до края на текста.
В творбата обаче се чуват и други гласове със своя специфика, което ѝ придава полифоничен характер. Вмъкнати са чужди текстове, бележки, писма, снимки на значещи вещи. Присъстват също различни езици, които функционират и със създавания от тях отчуждаващ ефект: ще открием цели текстове на английски, думи и изрази на арменски, турски, латински и т.н. Чуждите фрази озаглавяват дори части и глави в книгата – тоест играят роля и в нейното композиране. Така твърде нагледно творбата поставя проблема за своето и чуждото чрез тази вавилония от езици, проблема за приемането и разбирането на другия като проблем на общуването. Книгата е богата на препратки и към различни текстове на литературата и културата, към библейски сюжети и към символиката на християнските празници, което я адресира към една образована и подготвена читателска аудитория. Съзнателно или неволно, авторът споделя своята история с хора, които са или могат да бъдат негови приятели.
Книгата е композирана в четири части, озаглавени EXODUS 1, EXODUS 2, „Епилог“ и „Началото“. Първите две ни отпращат към големия библейски разказ за масовото изселване на евреите от Египет, разказан във втора книга Мойсеева – „Изход“. Имената на вторите две части странно разместват познатия ред на композиционните елементи на сюжетните произведения. Та нали всяка история започва с началото, а не завършва с него? Освен това е известно, че епилогът е единствената незадължителна част от тези композиционни елементи, тъй като буквално означава „послеслов“, разкриващ съдбата на героите години след разказваните събития.
Имената на четирите части пораждат поредица въпроси: Кой и откъде се изселва – и то два пъти? Кое е „разбъркало“ композицията на сюжета? Защо началото следва края? Още първите страници на книгата са представени като чужд текст: спомен на млад мъж от заможно семейство – Антраник, спасил се по чудо от арменския геноцид в началото на ХХ век. Краят на книгата ни отпраща към датата 24 април 2015 г., когато бяха отбелязани 100 години от този трагичен епизод в съдбата на арменския народ. Така текстът затваря кръга на едновековната семейна хроника, показвайки, че тази история е колкото лична, толкова и повтаряща се, разказваща за съдбата на пръсналите се по целия свят арменци в търсене на спасение. Частните разкази за значими исторически събития са винаги по-въздействащи, защото изпълват с живот сухите исторически факти. Самият автор твърди, че е невъзможно „толкова много трагедии да се обхванат в едно“, но по-важното е, че дори една конкретна история може да покаже същината на тази масова трагедия.
Затова и най-голямата по обем първа част на книгата, състояща се от 13 глави, разказва за спасението от геноцида на Антраник, попаднал случайно в България, в Бургас, и останал да живее в тази страна – в град Нова Загора, създавайки второ семейство със своята спасителка Арекнас. От всичките им деца оцелява само най-малката и нежна като името си Назик, която се омъжва за българина Иван. Така младото семейство пренася противопоставянето свой – чужд в дома си. Тук обаче ролите са разменени: ако в града Назик и нейните родители са чуждите, то в дома им гост е българинът Иван. От това не произтичат съдбовни конфликти, но истинско общуването липсва в къщата, където хората буквално говорят на различни езици и никой не желае да усвои езика на другия. Затова авторът обобщава: „Историята на двамата представители на два различни свята в опита им за синтез е толкова уникална и безпрецедентна, че дръзновението на нашите герои си заслужава вниманието. Дори само затова, че на тези територии опитите за промяна сами по себе си са вече равни на героизъм“.
Семейството има син и дъщеря – Николай и Ренета. Текстът тръгва по единия клон на родовото дърво, проследявайки живота на създаденото по-късно ново семейство Ренета и Боян, най-вече на тяхната дъщеря Ралица, но и на нейните деца. Съдбата събира хората от това семейство с други родове, но книгата видимо не се интересува от тях. Те присъстват, доколкото имат връзка с разказваната семейна сага. Не се превръщат обаче в нейни основни персонажи, като изключим донякъде дядото Антраник и бащата Иван. Следователно въпреки стремежа към обективност в повествованието субективният авторов подбор на героите е и своеобразна оценка за тяхната значимост в семейния свят.
В първата част на творбата, въпреки преобладаващото аз-повествование, персонажите са обрисувани някак отстрани, обективно, с желание да бъдат характеризирани с най-специфичното в поведението и в речта им. Всеки пишещ знае колко е трудно да се създаде жив характер. В тази книга авторът определено е успял да го стори, след като читателят улавя същностното в характера на персонажите, вижда ги в тяхната естествена среда – също много картинно нарисувана, с интерес към детайла и пресъздаване на атмосферата. Ренета Инджова представя най-близките си хора, своите родители, от една външна гледна точка, наричайки ги „нашия герой“, „нашата героиня“ – на места с чувство за хумор, дори ирония. Самият текст коментира появилото се понякога ние-повествование като неизбежно, след като чрез него се обобщават устни сведения от различни разказвачи. Едва в следващите части на книгата повествователят ще назове родителите си „мама“ и „татко“, разкривайки близостта си с тях.
Така личната история „снема“ голямата история за приспособяването на Другия, на човека отвън към общността, където случайно и по неволя е попаднал. „Аз станах пришълец в чужда земя“ (Изход 2:22) – казва библейската книга „Изход“ по подобен повод. Затова текстът на Ренета Инджова поставя с такава острота проблема за Дома и Пътя, за движението и повторението. Така че „коренът“ от заглавието е не само основата на родовото дърво, но и уседналостта, желанието да се вкорениш някъде, да създадеш свой дом, свой свят – пък било и на чуждо място. Ден след ден човек се опитва да пусне корени в някое кътче на света, да живее в жизненото си пространство в хармония с всяка житейска диалектика. Когато успее да пренесе спомените от стария дом в новия, изживява чувството за закрепване, за щастливо установяване и привързване.
Усещането за липса на корен, на стабилност и уседналост вероятно предопределя съдбата на бежанеца – той живее с мисълта, че не е открил своя дом и продължава да го търси. Четири поколения сякаш не успяват да намерят истинския си дом – твърди авторът: „Четири поколения жени, които търсят да се установят в света – баба Арекнас, мама Назик, аз и Рали“. Затова втората част на книгата разказва за второто изселване – към САЩ, към Филаделфия. Ако първият маршрут на спасението е от Турция към България, то вторият е от България към Америка. Дали това е желание за реализиране на прословутата „американска мечта“, или е стремеж да откриеш своето място в глобалния свят? По-скоро второто. И ако първия път трагични исторически събития са причината за бягството, във втория може би усещането за безперспективност и неоцененост е поводът да се избере новият спасителен път – към един град, кодирал в името си братската обич.
Книгата обаче поставя и значимия въпрос: „Възможно ли е идилии да се прехвърлят през континенти?“. Отговорът е „не“ – всеки е призван да бъде демиург на собствената си идилия. Защото „идилиите се срещат по-рядко, отколкото можеш да видиш феникс“ – казва творбата. Като „идилия“ Ренета Инджова вероятно определя идеално усвоеното и устроено лично пространство, което включва в себе си и времето: спомените от миналото, настоящото добруване и предчувствието за едно бъдеще, в което всяка дарба и усилие ще са заслужено възнаградени. Подобно разбиране подсказва красотата на повторението, на наслагването на времевите пластове и абсорбирането им от съвремието.
Има ли противоречие в книгата, след като майката Назик повтаря, че децата ѝ не са имали късмет (текстът вече ни е внушил обаче, че „от късмета по-високо няма“), а нейната дъщеря-автор твърди, че поне половин век родът живее в идилия и основна нейна задача като пишещ човек е да вникне в „ставането“ на тази идилия. Как така няма късмет, а има идилия? Може би късметът е просто някакво благоприятно стечение на външни обстоятелства, а идилията – усещане за душевен покой, за сговореност със света и с другите? Създаването на идилия е заветът на този род – обобщава творбата: „С тази представа за преследване на идилии ме е закърмило моето семейство и с нея вече захранвам и моята Рали, та двете заедно да я продължаваме…“.
Литературознанието неведнъж е посочвало, че благополучието, щастието не раждат продуктивни сюжети. Как тогава книгата на Ренета Инджова провокира интереса на читателя, след като полага в основата си създаването на семейна идилия? Това според нас обаче не е парадокс, защото в творбата една от най-големите национални трагедии на ХХ век е интерпретирана през оптимистична гледна точка, без да се игнорира страданието – онова страдание, което превръща камъните в бисери. Такъв е авторовият избор – да не се оплаква от съдбата и късмета, а да разкаже как най-близките хора устояват на изпитанията, преодоляват трудностите и продължават по пътя си по-силни отпреди.
Внимателният читател вероятно е забелязал, че повествованието поставя акцент върху фигурата на жената майка, домостроителка. Книгата пренебрегва родовите истории на мъжете в този сякаш женски свят. Известно е, че митологията възприема жената като къща-свят, като градина – жената не е просто Ева, тя е самата райска градина. Затова в творбата ще открием цели два розариума – отвъдокеански и тукашен, и дори един Едем – плодородната старозагорска градина на бащата Иван. Къщата на мечтите, търсената идилия е всъщност дом-градина, а за по-новите поколения може би градина-библиотека.
Какво се оказва? Семейната хроника е разказана преди всичко като история на четири поколения майки и дъщери: Арекнас, Назик, Ренета и Ралица/Слънце – Нежност – Преродена – Цвете. Символиката на тези женски имена сама по себе си поражда, струва ми се, сюжет за нова книга. Всяка от тези майки има само една дъщеря. Мисля, че в случая бихме могли да направим аналогия с известните елевсински инициационни мистерии в Елада – кражбата на Персефона, станала царица на подземното царство, и връщането ѝ за част от годината на нейната страдаща майка Деметра, чиято единствена дъщеря е. Чрез тези мистерии се чества вечното възобновяване в природата, циклите на смърт и възраждане, като участващите се стремят да си осигурят прераждане в един отвъден свят на светлина и щастие. Според Милена Кирова точно тази диалектика на разрушаването като оцеляване, на оцеляването като разрушаване е карала древните елини да виждат в модела майка и дъщеря идеален образ на битието, чрез който животът става реалност.
Действително, битието може да бъде прочетено като една верига от майки и дъщери, продължаващи живота, даряващи с нови цветове неговото дърво. Авторът на книгата, същевременно майка на дъщеря, осъзнава, че постепенно и неусетно ролите са се разменили – дъщерята става учител, пример, дори идеал за своята майка. На отделните житейски цикли, довели до тази метаморфоза, са посветени последните три части на книгата. Една млада жена с име на цвете, което се оказва и лечебна билка, е постоянно устремена към знанието и съвършеното му прилагане, без да загуби вкуса към живота, детската си непосредственост. Нейната младост е съчетана с мъдрост. Многолистно Цвете е Ралица – „безкрайно богата, многолика в проявленията си личност“. Внушението на тези твърдения е толкова силно, че читателят вярва, без да търси доказателства.
Затова след епилога идва истинското начало. Защото краят всъщност не е раздяла, а нов и светъл път, търсене на изконния Дом, приютяване в селенията на духовното. Защото „гордостта от един достоен, пълноценен и смислен живот е по-силна от болката“. И тъй като словото е памет, тази книга е както диалог с предходна творба – „Уроците на Рали“, така и началото на една обещана поредица, чрез която тези уроци ще бъдат предадени и преподадени на по-широк кръг хора. Обетът е даден: „Целият ми живот ще премине в учене, за да разбера смисъла, което пък знам, че е непостижимо, но се надявам да не губя пътя към него“. Първата стъпка към изпълнението му е книгата „Philadelphia Regalis. Корени и цвят“. Ние като читатели ще очакваме продължението.

1. Книгата бе представена на 5 декември 2017 г. в Дом-паметник „Йордан Йовков“ в Добрич от Регионален исторически музей – Добрич и Сдружение „Арменска общност – град Добрич“ с председател инж. Оник Гюлиян.

С подкрепата на:

  • Община Добрич
  • Община Добричка
  • Община Каварна
  • Община Шабла
  • Община Балчик
  • Община Тошево