НИКОЛА ИВАНОВ е роден е в Пазарджик през 1950 г. Публикувал е десетки литературно-критически статии и изследвания в почти всички авторитетни литературни вестници и списания – „Литературен фронт“, „Литературен форум“, „Пулс“, „Словото днес“, „Литературен вестник“, „КИЛ“, в списанията „Литературна мисъл“, „Език и литература“, „Тракия“, „Съвременник“, „Пламък“, „Летописи“, „Участ“, „Знаци“, „Проглед“, „Море“, „Факел“ и др. Интересите му са в диапазона от старобългарската до съвременната българска литература. Издал е четири литературно-критически книги: „Литературни анализи, теми, проблеми“ (І ч., 1992; ІІ ч., 1995), „Иван Динков. Монография. Литературна анкета“ (2000), „Подреждане на балната зала“ (2006; 2006-2007) и „Подреждане на балната зала. Книга втора“ (2008; 2009), литературнокритически студии и статии към „Балната зала“(2015; 2017),. Живее и работи в родния си град. Член е на Съюза на българските писатели.


В последно време се налага мнението, че липсва литературна критика, че тя е в криза и едва ли не на изчезване. Подобни твърдения имат основание, защото литературнокритическите критерии, мерки и теглилки са принизени до благосклонно потупване по рамото. Масово съвсем средни, даже посредствени и направо бездарни автори и творби се обявяват за „постижение“, „нов етап“, „приносни“, „новаторски“, „изключителни“, „изумителни“, „невероятни“, „големи“, „велики“, „гениални“ и прочее нелепости и глупости. „Класиците“ в родната ни литература станаха вече близо 2 хиляди. Това дори статистически е невъзможно. Литературната девалвация е повсеместна.
Две са основните причини, според мен, за подобни оценки (става дума за рецензии и статии, писани от критици, а не за похвални думи от писатели и поети за свои колеги, което е по-разбираемо и извинимо). Едната причина е криворазбраната добронамереност, която е задължителна за критика, но в определени граници, като се остава в зоната на обективността. Но по-често, според мен, коренът на явлението се състои в недостатъчно задълбочено разбиране по същество на литературата като изкуство, на липса на лични професионални критерии у тези „критици“. Аз например съм си изработил своя си оценъчна стълба за литературни стойности. Според мен има: 1 – стихоплетци; 2 – слаби поети; 3 – средни поети; 4 – добри поети; 5 – много добри поети; 6 – отлични поети; 7 – големи поети; 8 –огромни поети; 9 – велики поети; 10 – гениални поети. Съответно 1 – прозоплетци; 2 – слаби белетристи и т.н. в същата последователна градация. И критериите, които прилагам в тази моя таблица произтичат от националната ни, европейска и световна класика. Сега съм решил да въведа и един нов оценъчен литературнокритически термин – „прилични банални поети (писатели)“, под който могат да се приведат мнозинството от хилядите пишещи. Когато аз пиша рецензия или статия за книга или автор, тези, които умеят да четат и разбират, ще открият в коя от оценъчните стълби ги поставям, без да съм я посочил, защото не го смятам за необходимо. Ако стане нужда, винаги съм готов да я посоча.
Ще си послужа с конкретен пример. Преди време един много активен „критик“ ме попита кого смятам да предложа за предстоящото присъждане на Националната литературна награда „Никола Фурнаджиев“. Казах, че моето предложение ще е Борис Христов. На което „критикът“ ми отговори с упрек, който не търпи възражение: „Та той има само две стихосбирки!“. При което му казах, че Христо Ботев има само половин стихосбирка, и че мога да му дам много примери на големи и велики поети от българската и световна поезия, при които положението е подобно. „Критикът“ започна да примигва срещу мен и повече нямаше какво да си кажем. Друг пък критик започва статията си за известен наш поет с думите: „Несъмнено Х е европейски и световен поет!“ И продължава с празните общи приказки, без да привежда цитати и литературноаналитични доказателства за празнословните си твърдения и оценки. Тях, разбира се, просто ги няма и няма откъде да ги изнамери. Важното е, че е изтърсил поредната си критическа глупост, която няма нищо общо с обективната оценка на въпросния поет и просто подвежда и манипулира. Важното е, че си хвърлил димката, която е и за теб. Няма нищо европейско, световно и т.н. в поезията на този автор, защото без нито едно класическо стихотворение за учебник няма как да са верни подобни квалификации. Подобни „критици“ въобще не си задават простичкия въпрос и не се дори замислят върху факта, че нито един от значимите ни литературни критици от „тежката“ артилерия на българската литературна критика не е твърдял, че този поет е „голям“ и т.н.
Много често слушам като оправдание, че няма утвърдени литературнокритически критерии, че нещата са субективни и т.н. Подобни твърдения са абсолютно неприемливи. Критерии има и те съществуват още от Омир. И тези критерии са националната, европейската и световната литературна класика!!! Виждаме през столетията какво в последна сметка остава трайно във времето. И когато критиците съдим и оценяваме, когато използваме оценки като „нов етап“, „голям“, „велик“, „гениален“ и т.н. за даден автор или творба, трябва да ги съпоставим литературноаналитично именно с творби и автори от класическото наследство. Иначе висим във въздуха и остават само общите ни бомбастични приказки, които се пукат като сапунени мехури и пренадути балони, т.е. нищо не остава от писанията ни. А твърденията, че времето ще определи стойността на литературните творби и автори е по същество отказ от критиката. Защото щом времето ще ги определи, няма нужда от текущи оценки. Наистина времето е крайният съдник, но когато използваме като критерии класическото наследство, то рискът от грешни преценки силно намалява.
Без асоциативни съпоставки и асоциативни връзки няма как да сме убедителни в оценките си за дадена творба или автор. Томас Елиът пише: „Никой поет, никой творец от кое да е изкуство, сам, откъснат, няма стойност. Неговата значимост, неговата величина се определя от величината на отношението му към покойните поети и творци.“ Един каталунски автор казва: „Всичко, което не е традиция, е плагиатство.“ Английският критик Харолд Блум лансира тезата, че не съществува история на поезията, а само поредица от влияния от един поет към друг поет. И че „Критиката е изкуството да познаваш скритите пътища, водещи от стихотворение на стихотворение.“
Ще се опитам да покажа твърденията на цитираните автори с литературноаналитични разсъждения за поезията на Иван Динков. Още през далечната вече 1963 година, във време на почти тотално противопоставяне, в епопейно-баладични стихове за помирение Иван Динков с неистова историческа болка изстена и изплака в стихотворението си „1923“:

…заглъхналата битка е създала
безкласови комуни на смъртта.

Както Атанас Далчев в стихотворението си „Надпис“:
Всички, паднали за свободата,
дето и да е, са наши братя –
пак по кръв, но само че пролята.

Или пък последният стих от „Победа“, едно велико стихотворение, което е от 1971 година!:
НИКОЯ ПОБЕДА НЕ ВРЪЩА МЪРТВИТЕ!
С един стих Иван Динков анатемоса въстания, революции, инквизиции, мракобесие, тероризъм, садизъм, убийства, диктатури, издевателства, жестокости, зверства, кръвожадност, варварство, атентати и всичко онова, което застрашава човешкия живот и неговата неприкосновеност, издигайки го като абсолютна ценност. Аз не познавам подобни стихове в световната литература, това е пределен стих, и е почти невъзможно да се отиде по-нататък в хуманизма. Те са неопровержими и вечни като живота. (Сигурен съм, че ако авторът бе английски, немски, руски, американски, испански и т.н. поет, този гениален стих отдавна щеше да бъде на някоя от световните сгради – ООН, Европейския съюз, ЮНЕСКО или другаде. Това е предложение към гореизброените институции, което трябва да бъде направено от държавните органи – Министерство на културата, Министерство на външните работи, Българското правителство, Народно събрание, Президентство и т.н., за което трябва да ги подсетят и призоват Писателските съюзи). С подобни стихове Иван Динков доказва, че е поет на България и света, както и техен достоен гражданин. И когато светът стане наистина готов да приеме подобни послания, едва тогава можем да бъдем по-спокойни и по-сигурни за бъдещето на човечеството. Тук Иван Динков си позволява да влезе в спор с Ботев, прави опит да коригира неговата позиция в стиховете му:
Тоз, който падне в бой за свобода,
той не умира!...
Също и позицията на Виктор Юго, който казва: „Тоз, който падне за родината, той не умира!“. Очевидно е продължението на двамата гении, преодоляването им и универсализирането на хуманистичната им ядка при Иван Динков. Разбира се, тук трябва да отчитаме и фактора време, защото Динковото стихотворение е сътворено сто години след стиховете на гениалния му предшественик Ботев.
Иван Динков е сред единиците в националната ни поезия, които без притеснение можем да сравняваме директно с най-високите образци от нашата класика. Той не се страхува и притеснява от сенките на гениалните си литературни предходници. Подозирам го убедено, че понякога като че ли нарочно и умишлено застава до тях, за да се съизмери и съпостави текстово. Нещо повече, той е може би единственият поет от десетилетия в нашата литература, който си позволява да влиза без притеснение в най-важните и универсални национални и общочовешки теми, в които са оставили свои гениални следи най-великите ни национални поети, да ги отваря и оставя свои знаци в тях. И то в теми, които са космически, практически с неограничен обем. Иван Динков често влиза с „взлом“ в темата, взривява я, от което следва разширяването на обемите ѝ, след това всмуква от всемирните пространства допълнителни смисли, значения и енергии, следва ново „опаковане“ на така дообогатената и разширена тема и „успокоена“, той я оставя на читателите и тълкувателите да се оправят с нея, доколкото могат и успеят. Оставя е за следващите велики поети, сякаш ни казва: „Аз съм дотук, нататък се оправяйте сами, моето си го свърших.“
Собственият живот оказва най-пряко влияние върху тематиката и проблематиката на всяко творчество, защото от съдбата и биографията си никой не може да избяга, колкото и понякога да му се иска. Трябва да имаш смелостта, доблестта и характера да останеш верен на себе си, за да не завършиш скверно. Да си припомним Ботевата „Борба“:

В тъги, в неволи младост минува,
кръвта се ядно в жили вълнува,
погледът мрачен, умът не види
добро ли, зло ли насреща иде.
На душа лежат спомени тежки,
злобна ги памет често повтаря,...

Веднага ще направя съпоставка със стихотворението „Репетиция“, което е особено силно потвърждение също на автобиографичното начало:

В бърлога съм – в бърлога: зъл съм – звяр съм.
Така е – и до края – стар съм, стар съм.
В очите ми – депа – съвсем реално
лежат разбити щайги с мемоари.
В бърлога съм – в бърлога: зъл съм – звяр съм.
Така е – и до края – стар съм, стар съм.
Перото ми – съдбата ми – скрибуца
по ниското на мъжките юмруци.

Това е „горчивото пространство от талант“ – по прекрасния и проникновен стих на поета Кирил Гончев, който по-късно литературният критик Светлозар Игов използва като заглавие на статията си за стихосбирката на Иван Динков „Антикварни стихотворения“.
Ще приведа един пример, който ще изключи всякакви съмнения. До гениалните Ботеви стихове:
На една страна захвърлил пушка,
На друга сабя на две строшена.
Очи тъмнеят, глава се люшка,
УСТА ПРОКЛИНАТ ЦЯЛА ВСЕЛЕНА!
спокойно и без притеснение можем да поставим Иван-Динковите:
Образите са трагично мислене
в пътя на разбойници и странници.
Ниско над върбите, обезлистени,
ВЪРХУ ПАНТИ СКЪРЦАХА ПРОСТРАНСТВАТА!
Усещате ли съпоставимостта на тези стихове, която е несъмнена?! В тях откриваме едновременно и боготърсачество, и богоборчество, смирение пред Бог и желание за съпротива, породено от несъгласието с нещастията и несправедливостта в живота и битието, греховността на човеците и ропотът защо са сътворени така несправедливо. Усещаме космическия екзистенциален хлад пред неизвестността на съдбата, никак не ни е уютно.
Мотивът за верността и предателството, откроен с особена сила, срещаме и у гениалния Ботев, който изрича проклятието директно:
Запей как брат брата продава.
При Атанас Далчев има едно твърде характерно четиристишие в стихотворението му „Съдба“:

Годините растат и те затварят,
и те зазиждат в твойта самота,
врази ти стават старите другари
и опустява медлено света.

В „Поезия“ наблюдаваме впечатляващо развитие на мотива по-нататък:

Факт е сигурно – през годините,
там – при огъня, с някой – някога
сме си казали даже млякото:
после млякото е изстинало,
за да имаме бяло минало.

При Иван Динков вече срещаме пълното обезличаване и обезцветяване от изгубването на корена и прерязването на пъпната връв. В неговите стихове липсва дори графиката на някакъв образ, макар и много размита, която все пак се улавя при Ботев и Далчев, чувства се и майчината анатема от отродяването. Белият цвят на млякото е унищожил всякаква личност, безродният човек е просто нула. Защото може да се допусне най-страшното: след като сме заличили и унищожили приятелствата, съчувствието, състраданието, топлината и човещината, остава да погубим и изгубим идеалите си, което ще е катастрофата.
И още един повече от категоричен пример:

Нека носим йоще срама по челото
синила от бича, следи от теглото;
нека спомен люти от дни на позор
да висне кат облак в наший кръгозор;
нека ни отрича историята, века,
нека е трагично името ни, нека…
Нека! Но ний знаем, че в нашето недавно
свети нещо ново, има нещо славно,
що гордо разтупва нашите гърди
и в нас чувства силни, големи плоди.

Разбира се, че става дума за „Опълченците на Шипка“ на Патриарха Иван Вазов. А ето ги до Вазовите и Иван-Динковите стихове:

Може да сме бедни българите – може.
Може да се въдим под коноп и лен.
Може да миришем на рачел и кожи.
Може да живеем само ден за ден.
Но зад нас Клисура мята гневен пламък.
Но зад нас Марица шава и шуми.
Но зад нас високо – върху Милин камък
свободата точи яростни ками.

Засега ще посоча още един пример със стихотворението на Иван Динков „1923“:

Отмина битката – отминахте и вие.
Бащи и братя, лека пръст – и нощ!
Отмина битката – и тъмни бури вият
в дърветата над редник и над вожд.

Съпоставката е със стихове от Вазовото „Новото гробище над Сливница“:

Покойници, вий в други полк минахте,
де няма отпуск, ни зов за борба,
вий братски се прегърнахте, легнахте
и „лека нощ!“ навеки си казахте –
до втората тръба.

При Фурнаджиев имаше черен бивол, в „Празник“ на Иван Динков пред нас стои куче, отпуснато пъха и си почива, наблюдавайки безразлично и безчувствено човешката агония. Наистина няма надлези над старостта и смъртта, рано или късно ненаситницата земя ще ни прибере завинаги. В последна сметка всички сме сгодени за земята, само не знаем датата на сватбата. Едно могъщо съпротивление срещу биологичната несправедливост извира от това стихотворение. Въпросът за биологичното безсмъртие постоянно е занимавал човешките поколения, хората са измисляли какво ли не за успокоение. Човекът вече знае много и място за илюзии, поне на тоя етап, няма. В борбата си за безсмъртие в земното си битие човекът винаги е търпял поражение. Тогава какво ни остава?! Да изживеем отредения ни земен живот по съвест, да дадем каквото можем полезно и добро от себе си и да си отидем с високо вдигнати глави. А самият живот е един дар, но и едно върховно изпитание. И преодолявайки изпитанията, трябва да заслужим тоя дар.
Великият Яворов в „Напразно, майко“ споделя:

Напразно, майко, се боиш.
Та мога ли забравя аз
немилостивата оназ,
живот, която ми е дала?

В блестящото си стихотворение „На мама“ Иван Динков разширява и вдълбочава мотивът:

Така ли е: умираме отделно,
макар че идваме един от друг?
Това ли е: изчезваме безследно –
като зърна, затрупани от плуг!

Физически усещаме раждането, пъпната връв, кръвта на тая, която ни е дарила живота. Думите в това блестящо, изумително стихотворение съдържат огромна мъка, покорност пред смъртта.
В забележителното стихотворение „История“ на Никола Вапцаров четем:

Защото би ни безпощадно
животът с тежките си лапи
направо по устата гладни,
затуй езикът ни е грапав
И стиховете дето пишем,
когато краднем от съня си,
парфюмен аромат не дишат,
а са навъсени и къси.

В изумителната „Поема“ на Иван Динков срещаме следните стихове:

Сега ще бъда личен във поемата.
Така се случи, че на път към хората,
стихът ми падна от гърба на времето
и много лошо си разкърти мордата.

Примерите могат да се множат. Те по неоспорим начин доказват творческата величина на Иван Динков. Съпоставени с великата поезия от посочените примери, поетичните колене на Иван Динков не се прегъват от гениалните Ботеви стихове, поетичните му рамене не се привеждат под колосалните стихове на Иван Вазов или при сравненията с великите стихове на Яворов, Фурнаджиев, Вапцаров, Далчев. Да не говорим за многобройните му стихове-формули, от които ще цитирам само два примера:

След съвестта и стиховете
едва ли има трети ад!

И:

След смъртта на Димчо Дебелянов
ангелите вече нямат хор.

Само в два стиха Иван Динков е постигнал изумителен синтез между мисъл и асоциация, за да характеризира цяло направление в българската поезия. Наистина Дебелянов е диригентът на ангелската лирика в националната ни поезия. В подобни случаи се запитвам колко ли литературоведски страници трябва да изпишем литературните критици и историци, за да постигнем подобно по сила внушение?!
Във формално отношение Дебелянов провокира Иван Динков за стихотворенията му от „Признания пред Белла Цонева“(1988). Става дума за това, че в лириката на Дебелянов има стихотворения, в които всяка строфа се състои от едно изречение. Тези Димчови стихотворения съдържат от две до шест строфи, само „Спомени“ е от пет строфи. В тази форма са всичките двадесет и четири лирични творби от „Признания пред Белла Цонева“ на Динков. Иван Динков си поставя още едно формално ограничение, с което се справя блестящо – всички стихотворения от „Признания пред Белла Цонева“ са от по пет строфи и всяка строфа се състои само от по едно изречение. И това е единствената по форма стихосбирка в българската национална лирика.
Слово срещу слово, стих срещу стих… Възражения…? Моля…? Само така, според мен, се показва и доказва истинската величина на един творец. Към тези разсъждения като прибавим конгениалната му книга „Почит към литературата“ и блестящата му новаторска проза, нещата стават повече от категорични. Затова за Иван Динков можем да прилагаме без притеснения последните две стъпала от оценъчната стълба! И съпоставките, за които стана дума, а и още немалко в творчеството му, доказват тезата, че наистина големите поети и творци имат своя лична творческа писта, те не се състезават със съвременниците си, а само с мъртвите класици. Неслучайно Иван Динков е записал, че „Мъртвите са по-дейни от живите“.
В мисъл от „Почит към литературата“ Иван Динков е записал: „В традицията постоянно диша желание за повторение на вчерашния ден, затова всеки писател, без да я пренебрегва напълно трябва да си изработи своя собствена дистанция от нея.“ Съвременната българска литература не трябва да се намира под българско литературно робство, но и не трябва да прилича и наподобява на луксозна емигрантка. Българският символизъм, романтизъм, реализъм, модернизъм, постмодернизъм и всяко друго творческо направление трябва да си личи, че са български, че са сътворени от български поет или писател. Всичките ни класици и значими литературни творци изразяват българската си чувствителност, при всички тях си личи и се усеща, че са български поети и писатели. В стихотворението си „Пролог“ Иван Динков споделя:
Така – за себе си, поет съм – български.
Но веднага в следващия стих допълва и доуточнява:
По дух без жителство…
Защото той разбираше, че българските автори могат да бъдат интересни и забележими главно и преди всичко със своята специфична национална чувствителност. Което, за съжаление, не се разбира от някои обявяващи се преди всичко за „модернисти“ и „постмодернисти“.
От тези примери виждаме и как Иван Динков в своето творчество съхранява, доразвива и дообогатява съществени фамилни черти от най-високата българска класическа поезия. Защото величината на един творец особено силно се изразява в количеството класическа традиция, която той е способен да пренесе на ново, следващо ниво. В този смисъл тези и много други творби на Иван Динков ще останат в бъдеще и ще илюстрират класическото, до което е могла да се издигне нашата съвременна поезия и литература. Наблюдаваме благодатната приемственост, която съдържа сериозните доказателства за новаторско обновление, за автентична, а не подражателна принадлежност към националните и световни явления в поезията. Това е поет от Ботево-Яворово-Фурнаджиево-Дебеляновски тип.
Иван Динков е висококултурен творец, но в неговите творби няма да открием книжност, чувството в тях не е обуздано от ерудицията и опита. Книгите му ни уверяват, че придобитата култура, преминала през сърцето на твореца, е още едно сетиво, с което той надниква в страданието, и още един език, с който го изразява.
Всеки велик или гениален поет изчерпва една от възможностите на езика, достигайки до нейния предел и оставя една по-малко на последователите си. В този смисъл Иван Динков е „пределен“ поет и творец. В чисто литературен смисъл в някои отношения той е извън литературното състезание през втората половина на миналия век.
В края на размислите за поезията на Иван Динков ще си позволя да споделя и друго свое наблюдение и разбиране. Това е невъзможността Иван Динков да се класифицира и определи теоретично като поет, да се ситуира само и единствено предимно в едно естетическо направление. Защото в лириката му откриваме реализъм и романтизъм, предметност и символизъм, имажинизъм и екзистенциализъм, експресионизъм и сюрреализъм, модернизъм и постмодернизъм и т.н. Всичко в неговата поезия е една амалгама, която е изключително устойчива и неразложима във времето. В българската литература има само още един поет от подобен тип. Това е геният Христо Ботев, който също е неопределим в този смисъл.