Антимовски хан - издание за животопис и култура.

Антимовски хан е издание за животопис и култура на Сдружението на писателите в Добрич. Понастоящем излиза като списание, наследник на едноимения вестник с 10-годишна история. Събира поезия, проза, есеистика, интервюта, краезнание, други форми на литература, както и отзиви от всички сфери на изкуството и културата на творци от Добрич, Добруджа, страната и чужбина. С него живее духът на Йордан Йовков. Може да откриете още нови преводи, първи стъпки на млади автори, препоръчани книги на местни автори, обяви за конкурси, събития и др.. Антимовски хан - статии :: СОЛЕНОИД"

СОЛЕНОИД

МИРЧА КАРТАРЕСКУ е роден на 1.06.1956 г. в Букурещ. Той е най-видният представител на румънските оптзечисти – поколението писатели, което дебютира през 80-те години на ХХ век. Завършва румънска филология в Букурещкия университет с дипломна работа върху поетическото въображение на М. Еминеску, излязла като критическо изследване под заглавие „Visul Chimeric“. През 1999 защитава докторат на тема „Румънският постмодернизъм“. Счита се, че е основният теоретик на това литературно течение в Румъния. Дебютира със стихове. Издава няколко книги със стихотворения и поеми. Уникален проект е книгата му „Levantul“, героично-комична епопея, своеобразна разходка из историята на румънската литература, като реплика към „Одисей“ на Джойс. Поетът рециклира всички поетически стилове, от старата литература до Никита Станеску. Книгата е уникално и неповторено постижение. Мирча Картареску е белетрист и романист, който използва фантастичните литературни техники още в първата си белетристична книга „Visul“, наложила се по-късно със заглавието „Nostalgia“. Последният му голям издателски проект е трилогията „Orbotir“ с конструкцията на пеперуда – „Aripa stanga“ (Лявото крило), „Corpul“ (Тялото), „Aripa dreapta“ (Дясното крило), като третият том излиза през 2007 г. Има издадени над 30 самостоятелни книги. Най-издаваният в Румъния и най-превежданият в чужбина румънски автор. Произведенията му са достъпни на почти всички европейски езици – английски, италиански, френски, немски, испански, полски, шведски, български, унгарски, словенски и др. Понастоящем е доцент по румънска литература в Букурещкия университет. На български език са преведени „Защо обичаме жените“ (прев. Ванина Божикова и Иван Станков), „Носталгия“ (прев. Ванина Божикова и Иван Станков) и трилогията „Ослепително“ (прев. Иван Станков).



Част трета

През есента на 1965 тръгнах за Воила, санаториум в планината Бучеджи за деца, болни от туберкулоза. Бях на девет години и, ако съм мислел нещо за света, трябвало да е било, че е формиран от няколко ядра, по-скоро в главата ми, отколкото от невъзможната представа за реалността. Всяко едно от тях бе съпроводено от различни чувства, от различна миризма, от различни състояния на моето телце: някак чувствах локалната реалност на нашия дом, със зоната от безкрайния град, в която се намираха Паркът на Цирка и Алеята, булевард „Щефан чел Маре“, хлебарницата и хранителният магазин отсреща, библиотеката „Б.П. Хашдеу“ и кръглата будка за вестници на „Тунари“. В този периметър, обкръжен от страх и пустота, всяка сграда бе като храм или мавзолей: блокът, закусвалнята, до милицията, библиотеката, училището не бяха иззидани от тухли и хоросан, а от психическа субстанция, от сладките и изгладени камъни на емоциите. По съвсем различен начин си спомнях старите къщи, в които живяхме преди това: „Флоряска“, „Силистра“, всяка оцветена в различните цветове на моите афекти и населена от други видения: групата от четири-петгодишни деца от двора на къщата във форма на буквата П, онези които се качваха по скелето на хаспела, опрян на калкана на старата съседна къща до прозореца от върха, отдето можеше да се погледне в бучащото пространство вътре; стъкленият похлупак над квартал „Флоряска“, където винаги беше пролет, магазина от края на улицата, откъдето ходех да вземам „един хляб и рестото“. Там беше и махленската къща на кръстницата, под нейните фантастични облаци, винаги същите, сякаш моравите стени, балконът и кривата куличка са продължени от заплетената архитектура на облаците в странна и неподвижна картина. От същата картина, с отразяващи облаците дрехи и деформирани лица със страшно изражение на тролове, бяха кръстникът, недодялан дърводелец, вечно вонящ на туткал, невестата му, два пъти по-голяма от него, с циците ѝ, които изглеждаха голи, с колкото и блузи и пуловери да беше навлечена, и детето им, Мариан, с гащета върху панталонките и муцуна, постоянно омазана със сладко. Между тези съвършени сфери, затворени в усещанията, различно оцветени и с различен вкус, връзките бяха по-скоро мистични и неразбираеми: трамваи, рейсове, дори влакове. Но понеже нито времето, нито пространството значеха нещо за мен и бяха само ембрионалните пъпки на моето бъдещо съзнание, не си представях тези места на разстояние едно от друго, не ги нареждах последователно или в архитектурна перспектива: те бяха пет-шест цветни топки, събрани в общо кълбо, оформено от костите на черепа ми. Тези топки се чукваха леко една в друга, прозвънваха и хвърляха искри от емоции по каолиновите стени. Да, бяха емоции, преди да бъдат рисунки и рисунки, преди да бъдат реалности, защото идеята за реалност, най-фантастичната рожба на човешката мисъл, се зараждаше едва след това, в онези години,.
Днес не знам как съм пристигнал във Воила. Друго си спомням по-добре, отпреди тръгването на автобусите. Сутрин е и сме си взели вече довиждане с родителите. Стоим на зелените люлки с четири места, две по две едни срещу други, в двора на някаква сграда. Сам съм в неподвижната си люлка. До мен е жалък куфар от пресован картон: в него трябва да бъдат моите нещица, всички отбелязани от мама с инициалите ми, бродирани несръчно, набързо, с чер конец. Автобусите закъсняват, така че вадя една книга от куфара и започвам да чета. Страницата, която прочетох тогава, преди да тръгна за Воила, е едно от най-важните неща в живота ми. С тази страница всъщност започнах да чета истински. Имам толкова добро зрение, че в леко жълтеникавото и уханно бяло на листа различавам сини и червеникави жилки между бруталните букви с туш, отделени и плуващи отгоре. Но скоро преставам да виждам и буквите, и страниците, и люлката, и парка. Моят свят изчезва и, както в обърканите плетеници на съня, се появява един друг свят, друго визуално и мисловно пространство, в което се разтварям с удивителен възторг.
Там е вечер. Свята и бистра вода под луната, плуваща като златна ябълка в небето. Стар фараон, с голяма глава, легнал между възглавници, се носи по водата в тънка черна лодка. Циклопски пейзажи с великански постройки по бреговете. Пирамиди с върхове от ослепителен метал се издигат към пламналите небеса. Висящи терасовидни градини се оглеждат в Нил, свещената река. На един остров се издига храм, чиито размери и величие не могат да се изразят с думи: като върви покрай неизмеримите му стени, фараонът изглежда като черен бръмбар, изгубен в нищото. Под купола на храма има голяма зала, укрепена с пиластри, с прозорци към всички посоки. Съвсем малък върху красивите мраморни плочи на пода, излъскани като огледало, фараонът мина край всеки прозорец и спусна пердетата от розово пенесто платно върху вечерния пейзаж. Залата се изпълни от розова тъма. Фараонът извади от пазвата си една аметистова ампула и капна три капки в чаша от бляскав метал. Сред розовия сумрак на залата водата се боядиса в лазурно, розово и накрая в дълбоко синьо, като небето. После се случи нещо объркващо и странно: подът се превърна в огледало, куполът се вдълба в него, а фараонът стоеше в центъра, стъпил на петите на друг фараон, отразен в огледалото. Каквото беше горе, беше и долу, но другояче, с друга степен на наличност, на блясък и на магия.
После фараонът излиза в нощта и се отправя към голямата пирамида, смолист тетраедър, изрязан върху небето. Слиза сред малките камъни под триъгълното око на циклопската постройка. Сред червата на лабиринта се образува пещера с невиждана големина, осветена от огромна факла. В пещерата има прозрачно езеро, насред езерото – остров от златен пясък, а на острова – две кристални ракли. В едната има мъртва жена, в другата си ляга фараонът и затваря очи, уморен от живота, за да се превърнат двамата, там, в дълбокото, в две статуи от прах и сън. Статуите на Майката и на Бащата, намиращи се в средата на нашите мозъци. На всички ни.
Четях в зелената люлка тази първа страница от голяма бяла книга и не можех да повярвам, че някой е могъл да я напише, и че аз бях в състояние да я възприема, да я дешифрирам, да я преведа от логиката на чуждата мисъл на логиката на моята мисъл, да облека скелета на текста, с фините му симетрични стави и с гъвкави кости с плътта на собствения си живот, на собствените си мисли. Кой беше конструирал този Мемфис, този Нил с отразените в него звезди, тези мегалитни чудати палати? Един мъртъв човек бе имплантирал в мозъка ми един резен от своя мозък. Светът на Египет се бе появил призрачно от сливането на нашите мозъци. Авторът бе читател, читателят бе автор, като двата края на мост, по който минават халюцинациите. Бях в него, и той, нищо че беше мъртъв, живееше в мен.
Помня, че в тая утрин, докато четях книгата, взета по случайност, ме обзе страх. Не разбирах половината от думите, но виждах за пръв път другия свят, забравил за черните букви, за околния пейзаж и за самия себе си. Бях там, в Мемфис, бях видял всичко, бях прибавил, без трамваи, рейсове или влакове, още една цветна сфера към другите, които прозвънваха нейерархизирани в мозъка ми. След първите две страници на очарование и самозабрава космите по ръцете ми настръхнаха и трябваше да затворя книгата.
Пристигнахме във Виола заедно с есента, дошла внезапно, сякаш знойното лято, със стени и трамвайни релси нажежени до червено, с опушените листа по черните кухи дървета е било само над Букурещ. Във Воила бе друг свят. Дебели, пепеляви дъждовни облаци висяха на няколко педи над голямата четириъгълна постройка, където бяха спалните помещения, столовата и лечебницата, с нейната кръгла куличка. Целият комплекс бе ограден от гора, миришеше на зелено и прясно, на гора без край. След като слязохме от автобусите, объркани от агресивната новост на бетонните повърхности, на прозорците, които отразяваха бледите ни лица, на меланхоличните върхове на дърветата, издигащи се над постройката, ни заведоха до спалните помещения.
Леглата бяха залепени две по две, така че навярно съм се усмихнал на момчето, което щеше да спи до мен, а той навярно ми е отвърнал с мрачен и обвиняващ поглед изпод вежди. Всички легла бяха оправени еднакво, възглавницата в колосана калъфка с два сини инициала, грубо избродирани, чаршаф, също колосан, синьо плъстено одеяло с дълги преплетени косми, обхванато при краката от бандерола на друг един чаршаф. Всичко бе толкова странно, толкова бедно, в помещението с повтарящото се тридесет пъти едно и също легло. Глобусите висяха неподвижно от тавана на пръчките си, така че навярно дълго време нито един от нас не е отронил дума. Седяхме всеки на леглото си, тридесет деца, загледани в пода. Всички изглеждахме еднакви, като леглата, като гардеробчетата покрай дългата стена с двойна врата, също като пердетата от отсрещната стена с прозорците и в някакъв смисъл бяхме еднакви, понеже всички бяхме деца, родени върху асфалт, в средата на безкрайното поле от руини, който беше нашият град, единственият ни близък свят. Деца, отгледани в малките апартаменти на работническите блокове, които откакто се помнят играеха върху асфалтирани площадки или върху канализационни тръби и тръби за газ, при вонящите кофи за смет зад всеки един блок. Сега нашите семейни божества, Майката и Бащата, бяха пуснали ръчичката ни и се бяха превърнали в призрачен спомен.
Помня бедното си и безлично легло, със смътна миризма на оцет, с прокъсаните от пране завивки. Щях да спя няколкостотин нощи, завит с одеялото, което не топлеше, щях да чувам нощните безпокойства на децата и щях често да отварям очи, изплашен от лунната светлина, която нахлуваше рязко през големите прозорци, с глава към които спях. Младият инструктор с къдрава коса и зверско лице – със слаби страни, с наежени мустаци над устата, сгърчена сякаш в продължителна презрителна гримаса – ни е вдигнал навярно прави и ни е дал да разберем кой ще бъде началникът от тук насетне. Извикал ни е по списък и ни е разпределил по едно легло на всеки. Там сме оставили дрехите и куфарите, обувките и гуменките, след което сме излезли в широкия коридор отпред.
Това бе голяма зала с мозайка на пода, от другата страна бяха вратите към умивалните. Какво странно чувство изпитах, когато минах отвъд тях! Никога не бях виждал такова нещо. Преди всичко умивалнята бе най-странното и враждебно място, което можех да си въобразя. Дори и пълна с деца, изглеждаше все студена, смълчана и самотна. Всичко бе само никел и фаянс. Фаянсови вани за миене на краката, мивки с огледала, една до друга, душове без врати, кабини за тоалетна. Стените бяха облепени до горе с бял, лъскав фаянс, както в диспансерите, в които вече бях ходил с мама, и всичко бе ледовито, застинало в заплашителна тишина. Ако отидеш вечер до тоалетната, се изгубваш в умивалнята, не знаеш откъде да минеш, дали да заобиколиш ваните за миене на крака от дясно или отляво, дали залата с тоалетните е преди залата с мивките и дали антисептичната симетрия на умивалнята не се беше обърнала изведнъж и сега югът да беше на север, а изтокът на запад… Когато стоях пред мивката, за да си измия лицето, гледах дълго никеловите кранове, застинали в окончателната си форма. Силуетът ми, както бях гол до кръста, се хлъзгаше по металната тръба и се виеше розов и това бе единственият начин да се видя в някакво огледало, понеже онези отгоре бяха много високи, за да можем да се видим в тях. Самата мивка ми стигаше горе-долу до брадичката.
От тук се виждаше вътрешното стълбище, което водеше към горния етаж, където бяха спалните на момичетата. Те пристигнаха същия ден малко по-късно, така че ги видях да се изкачват нагоре по стълбите, с куфарчета в ръка, деца като нас, но с дълги коси, с топчести обеци на ушите и с различни дрехи: с басмени рокли, с поли и блузи от груба тъкан, много от тях ушити вкъщи от майките, на масата, където разточваха тестото за козунаците с дървената точилка, която често се трансформираше в маса за разкрояване, с шивашки метър, като жълта панделка, оразмерена на сантиметри и с железни клипси в двата края, с големи ръждясали ножици и хартиени шаблони от списание Жена. Напръстникът, малкият предмет, който ме забавляваше толкова много, както и някое счупено парче от магнит, с полепнали по него игли и карфици, не липсваха никога. Бавни и бледи като депортирани, с мокри мигли, момиченцата се изкачваха към място, което, подобно на дамските тоалетни в града, щеше да си остане постоянно недостъпно за нас. Силно и главозамайващо табу, в зависимост от изкушението, покровителстваше горния етаж и макар че нищо не ни спъваше да изкачим стълбите към тези места, изгубени в тяхната фантастичност, дълго време дори през ум не ни минаваше да го сторим.
След като оставихме багажа в малките гардеробчета, а върху леглата само пижамите с щамповани жирафи, слончета и жабки, бяхме заведени от инструктора – който се казваше другарят Нистор – в столовата, в долепената сграда. По алеите имаше огромни борове и силно миришеше на гора. Предстоеше да завали. Много далеч, над върховете на боровете, се спровиждаха върховете на планината. Всичко толкова много се различаваше от моя свят, сякаш бях попаднал в друга вселена, с други форми и друг изглед на предметите. Влязохме в столовата – бял правоъгълник, обширен, пълен с маси за по четири човека – и ни блъсна силната, гранива миризма на столова храна, която щеше да ме измъчва повече от всичко друго по време на престоя ми във Воила. Веднага стомахът ми се обърна наопаки, но понеже трябваше да се подложа на мъчението с яденето, от един момент нататък влизах в тази зала само след като отивах до тоалетната да повърна на гладно една кисела зеленикава течност. После сядах на масата блед и примирен, знаех много добре какво следва.
Понеже в санаториума във Воила децата трябваше да си изяждат всичко. Това бе най-непоклатимото правило. Всичко, което бе в чинията, колкото и да е гнусно, колкото и трудно да е за преглъщане. Ако не свършиш в определеното за ядене време, заминаваш с чинията и с всичко в лечебницата, където престояваш до вечерта с чинията пред теб, наглеждан от сестрите. Повръщаш и започваш отначало, пак повръщаш, пак вземаш една лъжица… През това време инкасираш и по един шамар зад врата, за да побързаш.
Седнах погнусен на масата до Траян, който бе избрал леглото до мен. И сега ме гледаше изпод вежди. Беше едър и рус, с подстригана като четка коса и изглеждаше по-голям на години от мен и от другите деца. Имаше много сини очи, силно раздалечени и пълни със сълзи. Няколко от тях капнаха по време на яденето в супата и в яхнията, в която все превърташе лъжицата. И аз не можех да ям: винаги съм бил капризен, нямах равен на себе си, нищо не ми харесваше, много пъти изхвърлях под асансьора пакетите, които мама ми приготвяше за училище. Иначе, за разлика от Траян и от всички останали, не усещах и нямаше да усетя през целия си престой във Воила липсата на родителите си. Сякаш никога не са съществували. Били са, тогава си дадох сметка за пръв път, прозрачни и призрачни в моя живот и такива щяха да си останат. Беше добре край тях: бях обгрижван от тях, като малък бог от неговите поклонници. Но ако липсваха, не чувствах никаква неблагодарност. Харесваше ми да изучавам света сам, въпреки страховете от чуждите пространства. А във Воила всичко бе толкова ново и обширно, че миналото, отпечатано в паметта ми, избледняваше и ставаше недостъпно: бях обърнат изцяло към бъдещето, към изненадите, които ме очакваха. Затова и нямах, подобно на другите деца, някаква собствена персоналност; аз бях пространството, в което те се движеха, бях зрителното поле, което ги интегрира. Консумирах се изцяло, докато ги гледам, заедно с нещата наоколо. Не знаех дори как изглеждам или как звучи гласът ми. Едно момченце на девет години, изгубено между такива като него.
Въпреки че тогава не си изядох всичко, не ме заведоха в лечебницата. Върнахме се в спалните, където изчакахме идването на лекаря за първата визитация. Пристигна кротък мъж в бяла престилка, придружен от сестрата, за която се ожени по-късно. Прегледаха ни първо за въшки и гниди и естествено намериха на няколко деца, които веднага бяха изпратени да се острижат „нула номер“. И аз бях имал „пиленца“, както се изразяваше мама, но наскоро се бях отървал от тях: измиваше ме със светилен газ и след това ме решеше с металния гребен с гъсти и наострени зъби, които дращеха кожата на главата ми. „Я виж пилетата“, доволна ми показваше малките жълтеникави семенца, хванати между зъбите на гребена. Това бяха капсули, в които червейчата, бъдещите въшки, се виждаха като пулсиращи малки черни точки. След това ни съблякоха до кръста и огледаха кожата ни за уртикария. Който имаше пъпчици, се сдобиваше с по едно синьо петно върху тях, небрежно мацнато с четчица, една и съща за всички деца. Лекарят имаше много косми по ставите на пръстите си, но ноктите му бяха поддържани и докосванията му бяха деликатни. Стетоскопът му, с маркучите от розов каучук и със студената никелирана стъпка, ни очароваше като предмет от друга цивилизация. Някакво върховно същество го ползваше, за да опипа, кой знае с каква цел, телата ни, които подслоняваха под кадифената кожа меки, сложни органи, които туптяха, разпъваха се и се свиваха като живи животни в подземно леговище.
Тогава ни назначиха и лечението след справка с болничните картони в дебели пликове, изпокъсани от употреба, същите, които някоя дебела отегчена жена даваше на мама, когато ходехме до диспансера. Аз щях да вземам хидрацид, дребни жълтеникави хапчета, като ларвите на въшките, по осем на ден, всяка вечер. Гълтах ги всичките осем наведнъж с малко вода в умивалнята, забързан, за да хвана от началото приказката за лека нощ. Странно, не се чувствах болен, денем ми ставаше лошо само от миризмата на ядене от столовата, от супите и яхниите, от блудкавото и меко пилешко месо, на воденичките и дробчетата, предпочитах да умра, отколкото да ги ям.
После излязохме под ситния дъжд в двора на санаториума. Другарят Нистор ни показа сградите, някои от тях бяха нови и модерни, от арматура и бетон, с широки прозорци, не много подходящи за околния пейзаж, а други, особено дворецът на лечебницата, с красивата му кула, изглеждаха прастари, почернели от влага, а камъните им – почернели от лишеи. Алеите се изкачваха и слизаха, преплитаха се по странен начин около сградите, губеха се сетне между боровете, които се сгъстяваха, черни, на всички страни и поклащаха на голяма височина дървесните си конуси. Изглежда всички пътища се губеха в дълбоката и тъмна гора, която обграждаше комплекса. Покрай големите сгради бяха разхвърляни на места дървени бараки, където, както щяхме да узнаем по-късно, живееха готвачите, учителите и възпитателите, чистачките, градинарите, или пък се намираха шивашки или дърводелски работилници. Но къде щяхме да учим? Никъде не се виждаше училище, а главният педагог бе толкова мрачен и излъчваше толкова злоба, че никой не посмя да попита. Аз бях преминал в трети клас и мама ми беше сложила някои неща: тетрадки за диктовки и тетрадки с квадратчета по математика, дървена кутийка за моливи, ъгломер, няколко китайски молива с гумички… Всички бяхме болни и може би нямаше да учим? Погледнах късо към децата около мен: всички изглеждаха здрави, въпреки раздялата с родителите, все по-оживени и все по-любопитни. Някакво недоразумение бе да виждаш в тях деца, болни от туберкулоза…


ПРЕВОД: ПРОФ. ИВАН СТАНКОВ
Проф. Станков преподава българска литература във Великотърновския университет. Преводач от румънски език. Автор е на книгите: „Скръбният, нежният. Лирическият свят на Асен Разцветников“ (1992), „Йовковото творчество“ (1995, 1999), „Смърт не може да има. В лирическия свят на Борис Христов“ (1996), „На пътя на историята. Творчеството на Димитър Талев“ (2001), „Васил Попов. Релативизъм и полифонизъм“ (2010), „Фигури на отвъдността в българската литература на двайсети век“ (2012), „Спомени за вода“ (2014), „Сенки на думи. Мотиви в поезията на Борис Христов“ (изд. „Фабер“, 2016). Превел е от румънски три книги на Мирча Картареску – сборник с разкази „Защо обичаме жените“ (2006), сборник с новели „Носталгия“ (2007) и романова трилогия „Ослепително“ (2004-2005), както и романа „Червена бабичка съм“ от Дан Лунгу. Автор е на романите „Спомени за вода“ и „Улици и кораби“.

 

Мирча Картареску

С подкрепата на:

  • Община Добрич
  • Община Добричка
  • Община Каварна
  • Община Шабла
  • Община Балчик
  • Община Тошево