ЛИЛИ КАЧОВА (Лиляна) Славова Качова е родена в Бургас. От 1977 год. живее в София. Автор е на стихосбирките: „Стихове по пясъка“ (2004), изд. „Август“, „Вълче в градината на Господ“ (2008), изд. „Български писател“, „Адажио за мокри гларуси“ (2013), изд. „Потайниче“, „Виа понтика и кръстопътни души“ (2015), изд. „Потайниче“, „Бряг за безпътници“ (2016), изд. „Потайниче“. Участва и в сборна стихосбирка на бургаски автори „Думи в мрежата“ (2005). Има творби, публикувани във вестници, списания, сборници и алманаси, в т.ч.: „Словото днес“, „Труд“, „Преса“, „Литературен глас“ Ст. Загора, списанията „Пламък“, „Жажда“, „Знаци“, „Антимовски хан“, „Птици в нощта“, редовни публикации в алманах „Околчица“ и много други. Носител е на множество отличия от национални и регионални конкурси за поезия. През 2005 г. е участник в поетични вечери „Стихове под стария чинар“, организирани от Съюза на албанските писатели.

ТРЕВОЖНА ТИШИНА И МАЛКО ВЕРДИ

До края на света ми се мълчи
в крайбрежни тишини сред ръж и жътва,
а вън е Вавилон, навън трещи –
хоро играе дяволът сред църквата.
Светът дори забрави за какво
дрънчи желязо и се сипе пепел.
Изплъзва се едно случайно: „Оооо!“ –
от упор тишините ми разстрелва.

Изгубва се във громол… Кобен час!
Небето – изоставено от птици –
вторачва слепи ириси и страх
с акустиката на порой връхлита.
За раждане е час и час за смърт.
И час за гилотина и пощада.
Небето вика, аз съм му викът
и тишината става гръмогласна.
Като при Мунк… Под Божия престол
тревога ли е, поплак ли без думи?
Не знам какво е. Търся моя Бог,
а той сълз. по лявата ми скула.
А Бог говори мравешки език
и чувам – върволици пеят Верди.





***
Обречен хор са те…
Пръстта дими и пие тъмна сол от гърбовете.
Солени чернодрешковци, без брод
и нелечимо болни от надежда –
във шепата с последното зърно
от гневно слънце палят свещ – да свети.

… Човечество. Напират дъждове.
Изпразнени от смисъл гороломи.
Горчи ми от такива редове,
но кой да чуе мравешкия ромол.
Живот ли е? Прилича на крадец
и дрънкат във сърцата катинари.
Какво ми даде той? Какво ми взе?
А нещо ще ми върне ли? Едва ли.
И той ли в закопчаните души –
натикани в калъфчета със ципче –
забравя Божи дух да възвести…
Превръща ги във паяци и жилят.
Оплитат в мрежи, плюят стръвно, с хъс.
Дали им става леко все се питам.
От пръст дойдохме и ще станем пръст,
богатството – монета на очите…

До писък юродива тишина.
На изповед пред Страшен съд прилича
и тежки капки удрят по прахта –
в око на мравка тъмна съпротива.





СЕИТБА НА ИЗГРЕВИ

Копнежно вие единакът. Вън е пролет.
Красива вест е тя. И аз u вярвам.
Троши ми мрака, цвят вали отгоре.
Жужат слънца.
Пастирка съм на вятъра.
А той – щурак за трима – люби вишна.
На саз u свири – лятото зачеват.
Шушука злак. Омекват ми очите.
И ми е празник.
И ми е небесно.
Така е лесно… Смъквам страх и кожи.
Под тях – свещица, шепа бяло дъхче.





***
Покълват птици – трепет под реброто –
Понтийски път
и време за възкръсване.
Нататък е море и търпеливо
през цялото ми лутане ме чака.
И първо ще посее в мене изгрев.
А после път.
И може би Итака.





ТАНГО В МОНМАРТЪР
ИЛИ ЕСКИЗИ ОТ ИЗЛОЖБА

Акордеон и кестени –
Париж.
Духът ми чупи клетката и расне.
Пейзажът плисва светлозарна вис –
висока светлина над вернисажа.
Шансон д’амур, врабче – Едит Пиаф,
платна по тротоара – смешно-тъжни –
като на сън заченат пъстър свят
в метафора на празник се превръща.

И ме прегръща.
Странстващ Арлекин
комедия дел арте разиграва.
Градът е сцена. Вика го на бис.
Кълбо напред – актьорът се покланя.
Момичета заливат го със смях
и всяка му напомня Коломбина.
Но бива и жестока любовта…
Не му го казвам. Просто си отивам.

Безумно слънце, жадни цветове,
опалени бедра и дръзки рокли.
В платното диша юг и
Сен Тропе…
И магнетични пръсти на художник.
Усмихвам се, усмихва се и той,
ръка подава в образа да вляза
и аз прекрачвам в летния му зной
и сака си със грижите забравям.
Рисувам с пръст на пясъка сърце,
рапан до него – да му бъде рупор –
и тръгвам, а пък той ще разбере,
че нещичко от мен остава тука.

***
Това не е ли мостът Мирабо?
Аполинер римува безутешен,
а Сена – реч и Божи апостроф –
от шепоти на влюбени е тежка.

Надвиснало небе, а Нотър Дам –
обител и за живи, и за мъртви –
подпира го със чело – някой сляп
небесният му гняв да не препъне.

Окъпана в безбройни светлини
и кулата на Айфел сред неони
е празничен подарък.
Може би мен щастието чака най-отгоре…

Ах, този дъжд!
По Ханчев заваля.
Съвсем по Ханчев зазвънтя паважът.
И тръгва си слепецът-музикант,
почуква с бял бастун по тротоара.
А самотата в мрачното антре
закача шапката му на пирона,
коняк му сипва, евтино кафе
и някакъв копнеж–
сълза в окото.

Акордеон, танго, Париж и дъжд –
върти се любовта на кинолента…
Седя и си измислям.
В този сън реалност е единствено кафето.





ПРЕДИ ДА ПАДНЕ СНЯГ

Животът ми – илюзия за бряг –
към шепата земя се спуща гърбав,
но вик дочух и призив разпознах –
сръндак ме вика с прежадняло гърло.
Струи от дълбините му сонет
и светлина струи – като за празник,
за миг забравих, че не съм дете
и гребнах приказка – да я разказвам.





***
А тази неизбродена печал
ме следва по петите като хрътка.
От всички точно мене ли избра?
И ръфа нощем силите ми,
ръфа... А денем от негата си плете
От негата си денем тя плете
въжетата между небе и корен.
Животът ми е с патрави нозе,
ала душата – пеперуда в полет.

И не познавам хроми от любов.
За друго тя е повод и причина,
а пък човек – от раждане готов
по трудните . пътища да мине.
И откъде пред зимата – сръндак?
Те – влюбените – до един са слепи.
Небето във очите ти видях –
нататък е за птици и поети.





МРЕЖА ЗА ВЛЮБЕНИ

Изтеглиха и залеза със гриба.
В хрилете му се вмъква тишината.
Засипва гласовете,
сипва,
сипва…
Стоя на моя край и се смалявам.

Смирявам
побеснелите си кожи.
В най-синьото, в часа преди да мръкне,
събличам си страха, бодлите роня.
Отдолу –
шепа дъх,
вселенски пътник.

Смъртта
стои до лявото ми рамо,
животът
е отдясно, до бедрото.
Ела сега, когато проговарям
с език за птици,
влюбени
и Господ.




***
Ела сега, когато – голишарче –
в ръцете ти ще звънна клавесинно.
Напред е бавна нощ.
Звезди припламват.
Напред е цялото ми време да обичам.





ЦИГАНСКИ НАПЕВ

Не ме будете. Нека да е лято.
Щурецът в мене нищичко не спастри.
Имaнето ми – дълъг път за някъде…
Не ме будете. Знам.
Заесенява.

Пред жътва е и маковете пеят.
Пред съсъка на сърпа. За последно.
На сбогом ми прилича. И на есен.
А после ще вършеят ветровете.

И ще пришпорят снежните си гъски,
със писък ще се срива нежността ми.
А юли е. Пръхтят коне и хрътки…
Не ме будете.
Още ми е лято.





ТАЙНОПИС

Животът ми – впрегатен кон – куцука,
преглъща сухи залци битие.
Роди се в риза. Случи му се трудна.
С Пегаси мери ръста,
а не е.
И вече недовижда. Даже в празник
върти се щурав в прегоряла степ…
Усуква тръни, бръсне леден вятърът,
а аз се крия
в мисълта за теб.
Причина си за южните сезони –
невинно бягство, сън под слънчев скат.
Звънят…
и синева небето рони –
тогава в мене приказки валят.




***
И колко му е да те доизмисля?
А в края – гара,
релси,
дъжд,
перон…
Нима на самота ти заприлича?
А исках
да прилича на любов.