Антимовски хан - издание за животопис и култура.

Антимовски хан е издание за животопис и култура на Сдружението на писателите в Добрич. Понастоящем излиза като списание, наследник на едноимения вестник с 10-годишна история. Събира поезия, проза, есеистика, интервюта, краезнание, други форми на литература, както и отзиви от всички сфери на изкуството и културата на творци от Добрич, Добруджа, страната и чужбина. С него живее духът на Йордан Йовков. Може да откриете още нови преводи, първи стъпки на млади автори, препоръчани книги на местни автори, обяви за конкурси, събития и др.. Антимовски хан - статии :: 70 ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО НА ПОЕТА ЙОРДАН КРЪЧМАРОВ "

70 ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО НА ПОЕТА ЙОРДАН КРЪЧМАРОВ

СЪВМЕСТНА ПУБЛИКАЦИЯ НА СП. „ЗНАЦИ“ И СП. „АНТИМОВСКИ ХАН“


Трудно намирам думи за Теб. Сякаш времето се е превърнало в скала, от последната ни среща, и трябва да дълбая в нея, за да открия белег, отпечатък от спомен, от разговор. Но все пак те виждам как рецитираш своите стихове и всички те слушат като вкаменели. Огромна тишина извира между думите ти: „Така е тихо, че самотният му/Ти/ дух усеща тръпките от пулса на земята“ /„Нощен залив“/. Виждам те как се разхождаш из централната улица на града с черното си кожено яке и бяла риза, преметнал през рамо чанта и с цигара в ръка; виждам те как, навил крачоли на панталоните си, нагазил във водата край стръмния бряг на местността „Робинзон“, хванал змия в ръка, която се е навила около китката ти, се обръщаш към нас и се смееш тихо; виждам те как правиш пясъчни дворци на брега, а край тебе подскачат малките ти племенници. Веднъж бяхме тръгнали двамата да нахраним гълъбите в твоето село Гурково и се върнахме след една седмица, минавайки на връщане за по-бързо през Варна, Търново, Габрово и София. Чувам те как разказваш истории за своите приятели – за Бай Кощи, за Барба Анастасий и си представям как „седнал на селския трон“ в кирпичената си къща в селото разговаряш със вселената.
Сигурно съм много пристрастен към поезията ти, но много малко съвременни български автори, може би са двама-трима, които могат с такава сила де ме привлекат.
. . .
Ти се сбогува с нас, но невидимото, затвореното в думите, в духа ти, остана. Да, твоята поезия понякога е наистина страшна, толкова мъка и мъдрост! И страшното не е в мъката, а в мъдростта, с която караш читателя да навлезе толкова дълбоко в себе си, че да изтръпне от неочакваните изводи.
. . .
Кавафис е световен поет, защото даде на Европа и на света две идеи – идеята за пътя в „Завръщането на Одисей“ и идеята, че спасението е в самите нас в „В очакване на варварите“. Смея да кажа, че твоята „Риза за Христос“ съдържа в себе си нещо ново или забравено, но неинтерпретирано в световната поезия.
. . .
Някога Георги Марковски те нарече „Княз на духа“, някога, когато бяхме приятели, участници и свидетели на поетичните радости и скърби. Но замина отвъд и навярно си поседнал в някоя кръчма край Млечния път и рецитираш на звездите прекрасните си стихотворения. Всъщност, ти и сега си оставаш наш приятел, защото те носим в сърцата си. И защото стиховете ти продължават да ни разказват мъдрата приказка за живота. А в спомените ни оставаш винаги такъв – усмихнат като дете и добър като юлско утро...
. . .
Твоята поезия няма да бъде забравена. Тя ще се носи като „Полюшвана от вятъра мишена“ в пространството на духа. Защото ти боравеше с думи, които се издъхват само в откровение и независимо къде и как са записани, ще останат. Но за разлика от много поети, словото ти не е закриляно ни от партийност, ни от псевдо социална загриженост, и от поетичната мода на времето. А четящият човек е устроен да търси в текстовете злободневието, отговора на деня и рядко влиза дълбоко в душата си...
Къде ли е сега Данчо Кръчмаров, за да чуе какви дълбокомислени слова редят за поезията му неговите някога млади, брадати приятели... А днес с побелели коси остроумничат отдавна задминали възрастта му.

Сашо Серафимов


По повод годишнината Сдружението на писателите – Добрич и Художествена галерия – Добрич решихме да предложим на художници от страната да изпратят рисунки, вдъхновени от неговата поезия. В началото на годината разпространихме идеята си с писма до тях, заедно с книгата „Полюшвана от вятъра мишена“ на Йордан Кръчмаров, с предложение да участват. Получихме 58 рисунки и графики от 34 художници. И в началото на октомври ще бъде открита изложба. За да останат тези произведения във времето, ние подготвяме и КАТАЛОГ. Едновременно с това издателство „Фабер“ ще издаде книга „Море под клепачите“, в която ще бъдат включени двадесет стихотворения на Кръчмаров, повестта „Дух“ и две пиеси – „Море под клепачите“ и „Етюд за кибритена клечица“. Повестта и пиесите бяха издирени от различни негови архиви и за пръв път ще видят бял свят. Всичко това е направено от безвъзмездния труд на неговите стари приятели.



СТИХОВЕ, ПОСВЕТЕНИ НА ДАНЧО


Александър Белчев


ВЕЛИКОДУШИЕ

/В памет на Йордан Кръчмаров/

Присмяха му се на поета,
че няма за кафе стотинки.
И го нарекоха несретник,
и му предрекоха настинка
от ветровете, дето виятпо висините, гдето броди –
когато вярата му гние –
да дири поводи за оди.

А той – добра душа – накрая
подправи почерка на Бога...

Благослови ги – да не знаят,
че ще умрат със некролога.

1989 г.




Венета Мандева /1946 – 2001/

ПЛАЧ ПО ПОЕТА ДАНЧО КРЪЧМАРОВ

„Смерть самых лучших выбирает и дергает по одному…“

Владимир Висоцки


…Крачи човекът по пътя си и скубе горите…
а как ще диша човечеството без гори?
Слиза твоят стихотворен Христос и скубе добрите –
а как ще живеят стиховете ни без добри!

Тъй си отиват последните поети-бохеми –
поредната крачка се оказва на онзи свят.
Тъй без кариера, без стихосбирка, без проблеми,
току-що вървяха, а вече съвсем не вървят.

Други вървят – със усмивки, а мъртво студени.
Със точно пресметнати, незапомнящи се слова,
модно облечени кукли, непогребани манекени,
преди да скубят горите, престъпно тъпчат трева.

Ти си лягаш под нея. За първи път толкова рано
и си лягаш завинаги – недописан, или недоразбран?
Бил си, значи, на всички маси и лирични тавани.
Вечен пътнико, стигна ли своя небесен таван?

Мисля – успя! Без пари, с небрежен пуловер,
без риза под него, без сметка и без вина –
всичко „без“ – какво ли си имал освен словото,
венчан за поезията като за любима жена.

Плаче сърцето ми за сърцето ти, всичко побрало –
така се скубят сърцата, когато дават урок –
даже да скубят горите – там, на билото
като надежда бяло,
недостъпен за безкрилите, твоят козар е Бог!

1986 г.




Веселина Атанасова

ПРЕД ЕДНА ПОСМЪРТНО ИЗДАДЕНА КНИГА

На Йордан Кръчмаров

Някъде в селското гробище свети
бликнала изпод земята искра.
А в града стана тясно
от много псета,
откакто най-големият странник умря.


А в града – в този кошер –
жужаха поетите.
Никой не им отвърна със смях.
Докато сричаха свойте куплети –
истинският поет си отиде от тях.





Георги Давидов
/1955 – 1993/

КАПИТАНЪТ

Питам… Питаме – от борда:
„Кораба защо напусна?“
… Отговаряш ни без устни:
„Юнга с капитанска гордостбях на кораба – признайте!...
Ще ви се да бъдех друго –
капитан със страх на юнга.“

1989 г.




Елка Няголова

МОЛБА ОТ ЗЕМЯТА

На Данчо Кръчмаров

...Все отливаме, все отливаме
първа глътка от чашите –
за приятеля,
който жаден от нас си отиде.
А земята върти се –
безразлична, пияна, разпасана,
и не може в очите ни
бясната болка да види.
Ненаситна,
попива пръстта кръвта на памида.
И тежи
със откъснат език камбаната селска.
А плътта ни е само
празна черупка от мида,
отлети ли душата,
пак самотна! – в добрата вселена.
И са бели от сол
на морето дори и петите.
Недокоснат,
сафридът объркан в съня ни се мята.
И за някакъв бряг –
неизвестен и стръмен разпитваме,
ала нашата палуба
е все още тук на земята.
А мъжете мълчат –
като китове, страшно намръщени.
И отливат памида –
за приятеля, стиснали устни.
Подпиши му, о, Господи,
гарнизонен билет и го пускай,
та да може понякога
на земята, при нас, да се връща!

20 май 1986 г.




Иван Атанасов /1947 – 2012/

НА ДАНЧО

… Във езерото – лебеди.
Увиснали крила.
Върлува зимата проклета.
Затопля ги
спасителна ръка –
ръката на поета.
Той прекосява преспи,
вълчи мраз
и снежните полета.
И гали красотата в черен час
ръката на поета.
Той не повтаря:
всичко е мираж,
измама и Голгота.
Положил лебед до сърце
с кураж,
с надежда във живота.
Затопленият лебед оживява,
запърхва със крилата.
След него дълго гледа и мълчи
поетът на земята.
Не си ли Истина,
спасена Красота?
Или криле в сърцето?
Към себе си
пътува във нощта,
далеч от нас поетът.

1992 г.





Иван Овчаров


КРЪЧМАРСКО НОКТЮРНО

На Й. Кръчмаров

Какво знаете вие
за живота на
подземните макарипуди?
Един е Христос,
а всички останали –
луди…
Светът се запива след пет
и повръща от скука…
Ти му даваш последната
риза, а той си изсипва
във нея боклука.

1986 г.



 

Ирина Янкова
/1948 – 2016/

РАЗГОВОР С ДАНЧО

„Какво съм аз – прашинка или Бог…“

Й. Кръчмаров


Въпрос без отговор… И продължава
безвремието в твоя нощен залив.
Ранени тук вълните побеляват.
И всички риби сякаш са заспали.
Морето остаряло с цяла вечност,
почуква със бастунче по скалите.
На твойто пътешествие далечно
не му се вижда края… Стига скита!
Какво, че с Господ водката си пиеш –
и ние носим някакви душици!
И ние срещу месечина вием,
и сънищата са ни пълни с птици…
Не знам, поете, дали ти отговори
на вечния въпрос добрия Господ.
Макар че и дори да го е сторил,
не е било ни лесно, нито просто.
Накрая ти е казал, че за всички
понятието е едно и също:
човекът е голям или мъничък
в зависимост от неговата същност.
Навярно – да. Не искам да гадая.
Все някога ще ми разкажеш всичко…
Прашинка ли съм Божия – не зная.
Но НЯКОЙ ми помага да обичам!





Камелия Кондова

СПОМЕН

В памет на Йордан Кръчмаров

Във кръчмата от седмица поета
празнуваше нелепата си радост.
Празнуваше пространството, което
нарекъл бе не старост, а след младост.
Наливаше във чашите си огън.
И пиеше на смели мъжки глътки.
Една неподозирана тревога
в душата на кръчмаря се промъкна.
Тогава влезе Тя. И го повика.
Удавникът за погледа се хваща.
Разби на пода чашата с мастика
и тръгна след снагата й скована.
Коя е тя? Косите й са бели.
Във погледа й – белег от теглото.
Постла му да си легне на студено.
И му остави място до леглото.
Събуди се. Видя жената слага
във скута книга. Бавно я разгръща.
Напи се с мляко. И позна веднага,
и майка си, и родната си къща.

1986 г.




Керанка Далакманска

НА ДАНЧО КРЪЧМАРОВ

Целувам те
с цветя осъмнали върху вълна
и светлина от пясък.
Следа от пърхащи криле
рисува въздух –
от твоя хоризонт
до моя бряг...
Красиво е...
И е ... живот.
И все сме двамата –
вълна и бряг – до хоризонт...




Коста Младенов /1954 – 2015/

На Данчо

ОТИВАТ СИ,
Отиват си приятели. Погребваме ги
в чистата земя, а не разбираме
все някак, че е истина това…
Живеем със надеждата в сърцата си,
че ще се върнат някога – и пак
ще бъдем тук – и пак ще спорим,
ще споделяме, ще вдигаме наздравици,
и стихове ще казваме и много
ще си вярваме, и все така ще се обичаме.

А ето – няма ги – във спомена останаха
най-верните, най-милите, най-чистите…




Красимира Атанасова /1956 – 2016/

„…може да е всичко,
но не е човешко
да няма в небесата място и за нас!“

Й. Кръчмаров


Поете, след последните отломъци от вяра
трева е вече болката, че всичко се повтаря.
С Духа ти живите бодат очите на земята,
додето ти, и мъртъв, търсиш погледа на небесата.




Петранка Божкова


СЛЕД БУРЯТА

„Страшно е да се отварят стари рани и вятър да докосва, капитане, бяла кост…“

Й. Кръчмаров


Не вятър, ами хала… Люта хала, капитане,
света ни преобърна – за зло или добро.
За нови рани място в душите не остана,
ала върти се още земното кълбо.

Пак тъжни са поетите. Като самотни врани
със вечните си драми над делника кръжат.
И с всеки стих умират – повярвай, капитане!
Но после пак се раждат. Като за първи път.

И както посред лято, по жътва, на хармана,
жътварките до залез снопите редят,
поетите, опалени в безсънните си рани,
застинали над думите, молитвено мълчат.

Те нощем все сънуват далечни океани,
а костите им скърцат от болка и от гняв.
Не вярват вече в приказки – за жалост, капитане!
Но търсят, още търсят спасителния бряг.

А халата ги мачка в могъщите си длани,
безмилостно оголва кървящата им плът.
Но те са живи още! Повярвай, капитане!
Поетите… Дори когато вече са отвъд.




Сашо Серафимов


ЦИГАНИ

На Йордан Кръчмаров

I.
Всяка неделя си пийва в тия цигански кръчми.
Келнер, дай две бутилки, налей на Алито кларнета!
И парлива да бъде свирнята му, да удря в сърцето.
Вън под снега са налягали пушеци
и опърлено някъде свинско мирише. А са весели, весели
пустите цигани – боси и сити.
От любов с натежали гърди са жените им.
Всяка неделя си пийвам в туй циганско гето,
пощръкляло от вино и бесовски песни. Като вълци
излизат из къщурките тънки и тесни,
тези пъстри и вечно щастливи мъже...
Глухо удря нощта със потайни снежинки
и луната с измръзнало чело мълчи. От гората пристигат
откраднати пънове и извива резачка и нощта се топи.
Пак наскачаха малки, разголени цигани
и край черния маслен мотор накладоха огън.
Пак са весели, весели, псуват, надвикват се
и се разхождат с цигари, смеят се гърлено.

II.
Свирят боси във огън тромпетите
без цигулки и тумбести тъпани.
Над гората откъснато слънцето
се прибира, зачервено от бързане.
Стигнал вече до горската граница,
аз се спускам зад хълма до табора.

Луди песни изваждам от раница
и до късно гуляя със набора.
Той си тръгва, подгонил каруците,
че го чакат сюрия деца,
че го чакат на вятъра звуците –
некалайдисани още слънца.
Той си тръгва – преминал през граници –
тъй свободен на тази земя.
Само песен оставил и празници –
да ги слушам деня и нощя...

1982 г.

 

 

СПОМЕНИ ЗА ДАНЧО


ГЕОРГИ ДЖИЛЯНОВ е роден през 1959 г. в гр. Балчик. Завършва философия в СУ „Св. Климент Охридски“ и международни икономически отношения в УНСС. Работил е като репортер в Младежка редакция на Националното радио и като сценарист в предаването „Каналето“. Певческата му кариера минава през Ансамбъла на Българската армия, Камера опера – Благоевград, Българска хорова капела „Светослав Обретенов“. Автор е на два сценария за документални филми, на четири книги, както и на куклени пиеси за деца, с които има спечелени няколко конкурса Има издадени два авторски албума с песни за деца: „Добрина“ и „Ваканция“. Негови куклени пиеси се играят у нас и в чужбина.

ДАНКО СВИРЕШЕ НА КИТАРА И ПЕЕШЕ

Не помня кога за пръв път съм видял Йордан Кръчмаров. Може би защото съм бил вероятно на четири-пет години. Усещането ми е, че го познавам от рождението си и е напълно възможно да е точно така.
Странното е, че първите ми спомени за Данко, както го наричаха в родното ни село Гурково, са като...музикант. Той свиреше на акордеон и китара, дори по-късно взе от някъде един хармониум (инструмент, явяващ се прадядото
на днешните синтезатори), който стоеше в неговата стая и на който Данко свиреше, когато се събирахме у тях.
През 1967-68 г. построиха младежки дом в селото и за нуждите на дома бяха купени комплект инструменти – китари и барабани, както и озвучителна апаратура. В сформирания естраден оркестър на ритъм-китарата свиреше Данко. Точно от този период са и първите ми по-ярки спомени за него.
Беше един хладен и дъждовен летен ден – от тия, които редовно се случват по време на жътва. Яхнал чисто новия си велосипед „Балкан“, обикалях улиците на селото, опиянен от неочакваната свобода, която ми даваше колелото. Стигайки до Младежкия дом, чух непознати дотогава звуци. Сега това звучи странно, но по онова време у дома нямахме телевизор, касетофоните и домашните уредби още не бяха се появили и единственият електронен звук, който бях чувал, беше от радиото. Когато влязох вътре, заварих естрадния състав на Гурково да репетира. Данко Кръчмаров свиреше на китара и пееше. Живото изпълнение на този скромен квартет ме впечатли до такава степен, че може би в този миг съдбата е определила да се занимавам с музика почти цял живот.
По-късно, вече като средношколец, и аз взех участие в групата. Така с Данко свирихме едно-две лета на популярните тогава „агитки“ и селски забави. По това време всички вече знаехме, че Данко пише стихове. Преписвахме ги на ръка, четяхме ги в училищата, в парка и на събирания. Заразени от поезията и харизмата на Йордан Кръчмаров, стихове прописаха още много ученици от селото.
В онези години – 1974-1978 – Данко работеше като отчетник в ТКЗС Гурково. Не зная как си го беше извоювал, но ходеше на работа когато реши. Често отсъстваше със седмици, но всички приемаха това за нещо нормално. А неговите отсъствия от работа се дължаха на скиталческия му и вечно търсещ дух. Той го отвеждаше на различни места – скалите на Камен бряг, където Данко се гмуркаше с часове, облечен с вълнен пуловер, за да не се преохлади във водата; на поетични четения в цялата страна; на няколкодневни запои по крайбрежието.
На един такъв запой присъствах и аз.
Бяхме целия следобед на Новия плаж (както се наричаше тогава) на Двореца. Беше към края на август 1981 г. и се радвах на първата си ваканция като студент в Софийския университет. Данко бе безкрайно очарован и горд, че уча в специалността „Философия“, която на почти всички хора от нашия край не говореше нищо. Дори имаше комични ситуации – когато ме питаха какво уча и кажех „философия“, повечето хора разбираха „София“ и ми казваха: Да,
да в София, но какво?
Двамата бяхме малко необичайна гледка за тогавашните разбирания и стандарти – аз с дълга до раменете коса, а той с брада. Тогава такъв външен вид се преследваше от властите и изключително рядко можеше да се видят дългокоси или брадати мъже. Данко с удоволствие разказваше как на автогарата в Балчик една старица му целунала ръка, вземайки го за свещеник. Дали заради тази случка или заради ексцентричните му пориви, но имаше период, когато той обмисляше да учи в Черепишкия манастир, където по онова време се провеждаха шестмесечни курсове за свещеници.
След плажа отидохме с Данко в намиращата се наблизо база на рибарите. Сградата в местността „Двата петела“ беше ниска, стара и невзрачна. Строена вероятно от румънците, заедно с Двореца, тя представляваше нещо средно между курник и склад. Вътре се намираше доста голямо спално помещение, в което живееха 15-16 рибари. Дошли от цялото Черноморие, че и от вътрешността на страната, тези скитници и авантюристи се събираха през пролетта и до късна есен вадеха риба от таляните край Балчик. Данко се познаваше с тях и го приеха като стар приятел. Беше по залез слънце, вече се свечеряваше и заварихме няколко от рибарите да се приготвят за предстоящата вечер. Това, което веднага ме шокира, бяха количествата храна и ракия. Двама души правеха салата в огромен пластмасов леген, висок
над половин метър и побиращ някъде към 20 кг, други двама печаха на скара сафрид, който хвърляха в голяма метална тава – от тези, в които готвеха по столовете. Не след дълго всички седнахме на масата, която беше разположена в спалното помещение. Рибарите извадиха няколко каси (!) с гроздова ракия и се започна. Разказваха се спомени, вицове и разни рибарски лакърдии. Помня, че с Данко изпяхме няколко песни пред възхитените погледи на рибарите. Естествено поетът каза и няколко свои стихотворения – станал прав, с чаша в ръка, Данко приличаше на Дионис.
Вечерта завърши около полунощ. Салатата и рибата бяха изядени, ракията – изпита. Всички бяха много пияни. По това време бях пълен въздържател и на трезва глава слушах разказите на грубоватите мъже. Станахме в 4 часа сутринта. Една част от рибарите, Данко и аз се качихме в привързаната към малкия пристан лодка, която те наричаха „мауна“. Стигнахме до таляна и участвахме в изваждането на уловената риба. След като се върнахме на брега, всички си доспахме в застланите единствено с мръсни одеала легла.
Това, почти сюрреалистично преживяване в рибарската хижа, доведе до написването на първия ми разказ – „Рибката“, който, със съдействието на Йордан Кръчмаров, излезе във вестник „Добруджанска трибуна“ през следващата година.





ВАЛЕНТИН ШАЛТЕВ
е роден през 1954 г. в София. Завършил е ЮЗУ „Неофит Риски“ – Благоевград. Пише стихове и рисува. Има седем самостоятелни изложби и много участия в национални. Печата стихове във в. „Пулс“, алманах „ЮГ“, в. „Литературен форум“ и др. Издал е поетичните книги „Сезонът на зимните плажове“ и „Танго върху перваза на нощта“. Негови картини притежават галерии в България, Германия, Италия, Полша и др.

ЗА ТОЗИ, КОЙТО ГОНЕШЕ ОБЛАЦИТЕ

Беше есента на 1978 год. Младата и тогава амбициозна директорка на новопостроения Младежки дом бе решила да приюти под крилото си Литературния клуб на гр. Балчик. Сбирките ставаха в най-малката стаичка на дома, в която
едва се побирахме, но и нашите претенции не бяха особено високи по отношение на комфорта. За ръководител на клуба бе назначен известният варненски поет Петър Алипиев. Та в тази малко задушевна атмосфера тогава за първи път се запознахме с Данчо. Петър Алипиев, който по това време изглеждаше внушително и авторитетно – беловлас, с маслено зелено поло, ни бе помолил всеки да прочете по нещо за представяне. Четяхме по нещо, но нищо впечатляващо, когато на вратата се появи и се представи Йордан Кръчмаров – рошав и брадат, облечен
в захабен дънков костюм. От това, което прочете, бях втрещен, защото бяха стихове, написани от душа и за душа. Цялата му външност излъчваше добрина, простота и мъдрост. Един възкръснал Йовков Серафим, проектирал се в тясното пространство на стаята.
Той не идваше на всички сбирки, но когато присъстваше, винаги намирах начин да се консултирам с него за нещо мое. От друга страна Йордан винаги носеше една черна чанта през рамо с някоя друга книжка в нея и едно малко моливче, вързано на дръжката и като че ли за равновесие, тефтер, от който ми четеше нещо ново. Всъщност имаше някаква странна симбиоза между окаяната му външност и нежната му като струна чувствителност.
Така започна нашето приятелство. Често, когато нямаше как да се прибере на село, ни гостуваше, разбира се, за да разкаже някоя от невероятните си истории. Някъде в началото на юли директорката ни съобщи, че в отговор на гостуването на поетите Николай Искъров и Тома Бинчев сме канени да отидем до гр. Бургас. Не си спомням колко човека бяхме, но може би около осем, които в десет часа се наредиха на кея за корабчето за Варна. По това време имаше корабче „Жечка Карамфилова“, превозващо желаещите да пътуват по море. Разбира се, повечето бяха туристи, защото то се клатушкаше по вълните около три часа, а всеки уважаващ себе си човек предпочиташе да отиде набързо с автобуса, да си свърши работата и да се върне. Но за нас това бе едно новозапочващо приключение и ние се впуснахме в него ведри и усмихнати. По пътя, разбира се, пихме бира и Йордан ми чете на ухо стихове. Умееше да разказва много задушевно и без превземки, а на всичко отгоре все нему се случваше нещо. Трите часа се изнизаха
неусетно и ние с малкото си багаж пристигнахме на Морска гара Варна във сравнително добър вид. Предстоеше ни пътуване до Бургас на така наречените „ракети“ – кораб на подводни криле, при който комфортът бе неминуемо много по-голям от дългото лашкане по вълните. Още повече, че времето бе много по-малко, около час. Бургас ми се видя странно място с прашния вече юлски следобед и с факта, че никой не ни посрещна, което доста поизпари от нашето самочувствие и настроение. Така след няколко часа мотане из кафенетата и в търсене на вариант за преспиване, домакините ни дадоха надежда, че можем да отидем до Сарафово за евентуални квартири, но това бе, с оглед на групата ни, почти безнадеждно. Някъде около шест след обяд насреща се появи един слаб и куцукащ мъж, който в последствие се оказа поетът Христо Фотев. Той ни услужи с ключа от канцеларията на Дружеството на Бургаските писатели, където ние с неудоволствие решихме да се натръшкаме по земята. Някъде към дванадесет часа Йордан се появи с бутилка водка в ръка и каза, че се е разбрал с портиера на хотел „България“ и ще спи в неговата стаичка. Да си признаем всички му завидяхме на лукса, но той имаше невероятната способност да общува и да създава доверие в познанствата си, качество, което му помагаше да създава приятелства.
Разбира се, за нашето спане въобще и не става дума, но на сутринта Йордан дойде с ново стихотворение, беше написал „Риза за Христос“ – за мен една от най-впечатляващите му творби. Той ми го прочете почти на един дъх и като че ли, нищо повече не промени. На връщане минахме през Несебър за пържена цаца и бира. Този спомен ми се е вклинил в главата, защото въпреки несгодите, той успяваше да извади от себе си много човещина и мъдрост.
Много често ходеше до музея, където работеше жена ми. Споделяше с нея своите любови, но той живееше в два паралелни свята – нашия и този на поезията, към който се отнасяше с умиление и възторг. Когато споделяше с нас някоя от чудесните си метафори, той се отнасяше към тях като към деца, даже променяше гласа си. Неговото реене във вдъхновението на поезията му помагаше да преживее разочарованията си, а и може би не си даваше толкова сметка и труд да ги отчита. Този Йовковски Серафим можеше да върви бос по плажа и да се наслаждава на охлювчетата. Да слуша шума на растящата трева и да черпи мъдрост от нея. Боговете на неговата непринуденост бяха простите селски неща, към който ние, простосмъртните, се отнасяме грубо и нечовешки. Полето, лятото, щурците откриваха пред него своя друг лик и безбрежност, защото той ги разбираше. Неговият свят, морето, рибарите и безкрайните му истории бяха още нещо, което го тласкаше по пътя му нагоре откъдето вече ни гледа. Да, той гонеше облаците и сега стъпва по тях като властелин, обичащ ближните си.




КРАСИМИР БАЧКОВ

Срещал съм те два пъти случайно по изгубените улици на града. Веднъж си говорихме без повод, а вторият път мълчахме. Опитах се да разбера душата ти, надникнал през присвитите ти очи и намерих морето, небето и хоризонта
на равнината, събрани в едно. Много по-късно, когато вече те нямаше, станахме приятели. Не за друго, а защото намирах себе си в твоите словесни семена. Наздраве и прости наивната ми младост, Данчо!




ПАРАСКЕВА АТАНАСОВА
е член на Литературен клуб „Йордан Кръчмаров“, гр. Балчик, от 1982 г. Пише поезия и проза. Нейни стихотворения и разкази са публикувани в различни издания на клуба, в местния печат и др. Познава се лично с Данчо, работили са в с. Гурково. Не случайно посвещава на него стихотворения, разкази. За материала, който предоставя, предприема специално пътуване и взема интервю от първия бригадир на Данчо.


РАЗГОВОР ЗА ЧОВЕКА ЙОРДАН КРЪЧМАРОВ

Здравей, Данчо! Прохладната пролетна вечер настъпи. Звездите надничат през полуотворените щори. Днес за мен бе един вълнуващ ден. Ще го споделя с теб, защото те засяга. Не сме разговаряли отдавна, а зная, че ще се зарадваш.
След цяла седмица мъгла, слънцето се засмя широко, точно като теб. Реших да посетя семейството на Роман Романов – дълги години агроном и ръководител на бригадата в твоето родно село. Стари познати сме, работила съм със
съпругата му Недялка в АПК – Балчик. Спомените и преценките за теб са твърде различни и затова реших да отида до извора.
Село Гурково ни прие с пролетния аромат на цветята. Колата спря пред добре подредена селска къща. Натиснах колебливо звънеца на входната врата – не сме се виждали отдавна, а беше и следобедно време за почивка. От антрето се показа бати Роман, едва пристъпвайки с бастун в ръка. Не ме позна. Обясних му коя съм и лицето му светна.
— Хайде, влизай, влизай! Кака ти Недялка ще се зарадва.
Седнали около масата, им обясних повода за моето посещение
— За нашия Данчо ли? Не се притеснявай! – изговориха в един дъх и двамата с обич, но после сянка помрачи лицата им.
— Напусна селото! – каза бате Роман. – Аз бях против, но той вече не можеше да търпи някои хора. В селото нямаше млад човек с по-голяма и чиста душа от Данчо. Имах трима технолози, но единствено на него вярвах. Той не ми беше само отчетник, той беше мой пръв помощник. Как ли не съм го натоварвал, всичко вършеше точно, бързо, без хленчене и шикалкавене. Тогава нямаше коли. Данчо впряга каруцата и отива по мое нареждане да провери нещо. Често с нея носеше и храна на механизаторите. А отчетите му – винаги изрядни. С лекота се справяше с всичко. Винаги знаех къде се намира. Честен, няма да те подведе. С педи се открояваше от другите и това ги дразнеше. Много приятели му изневериха. Нищо не им казваше, но често се затваряше в себе си. Смятаха го за хулиган, защото ходеше с дълга коса. Наистина беше малко немарлив към себе си, не държеше много на външния си вид. Работата му беше на полето, между трактори и комбайни. Прахоляци навсякъде, как да е чисто. Само сутрин, много рано, преди изгрев – тогава започвахме работа. Така е в селското стопанство и на село, не е като в града. Все бързаш – ден година храни, работата те гони. А тя нямаше край – оран, торене, сеитба, пролет и есен, прибиране на реколтата, ремонти и много други. И все бързаш, бързаш...
— Чувала съм, че си пийвал – вметнах малко смутено аз.
— Какво? – и двамата ме изгледаха остро. - Не, не е вярно. Никога не е идвал на работа пиян. Защо говориш така? На село, след работа, къде да отиде младият човек. Първо в читалището, после в кръчмата, коментираха проблемите, живота, момичетата. Нима вие в града не се срещате на чашка в ресторант. Не мога да кажа, че беше пияница. Кой млад човек няма нужда от разпускане. Това са зли, много зли слухове. Младостта не може без приключения, любов, момичета. Ти не си ли била млада? Или тези зли езици? Лошо за Данчо беше, че е много директен. Мразеше лъжата, подлизурковците, двуличието . Затова и страдаше. Обичаше свободата, природата. От полето се връщаше зареден с енергия. Величията в селото не го обичаха много. Спомням си, веднъж ме вика председателят на АПК – Петър Ников. Още от вратата на кабинета ми вика „ Слушай, Романов! Това твоето момче, отчетникът ти, не ми харесва. За Йордан Кръчмаров става въпрос. Само лоши работи чувам за него. Трябва да си помислиш! „Че какво лошо е направил – казвам аз.. Той е най-честният човек в селото. Никога не ме е подвел за нищо. Добър помощник ми е, разчитам на него. Доста неща разказах. Петър Ников се изненада, че Данчо пише стихове и сценарии за много тържества в селото, че свири и пее в оркестъра. А аз му разказах, че се налага да правя компромиси с парите, необходими за младежите. Те ги заслужаваха. Работеха добросъвестно, изкарваха хляба на народа, особено по жътва и оран. Радвах им се, че прославят селото, макар че някои ме наричаха „гелме“, защото съм от Плевенския край. Но Гурково стана мой втори дом!
След разговора с председателя Ников, той дълго е наблюдавал Данчо. Промени си мнението за него, а за доносчиците си имаше едно на ум. Ние двамата и сега се прекланяме пред човека Йордан Кръчмаров – продължава своя разказ моят събеседник. – Родителите му бяха честни, тихи хора. Майка му дълги години работеше в кравефермата. Чиста, работлива жена. Баща му беше кръчмар към РПК. Данчо много ги обичаше, помагаше на майка си, след като почина баща му. Беше отговорен – сестра му учеше медицина, трябваха пари. Той често споделяше с мен неволите и стиховете си. Бях му критик, не се сърдеше. Не обичаше клюките. Питам го какво говорят за мен хората, а той казва „Не, нищо не съм чул“ или „Не, не съм видял“.
И двамата имахме трудни моменти в живота. Научихме се на търпение и да прощаваме. Нали знаеш – оня там горе вижда всичко. Има възмездие. Много хора си получиха заслуженото. Аз съм учил Вероучение. Ето ме на, на 82 години съм. Радвам се на внуци и правнуци. Малкият – виждаш ли го, с два медала по математика.
Много ми е мъчно за Данчо – нищо лошо не е правил, но сърцето му не издържа на завистта и лошотията на хората. Не мога да си простя, че някои хора ме подведоха и направиха така, че да закъснея за погребението му. Аз подкрепях човека Данчо и таланта му, а закъснях...
Случваше се някой да подхвърли „Остави го, той е чукнат“. Ядосвах се и отвръщах „Да, чукнат е, защото Господ му е дал много повече, отколкото на другите. Различен е от вас, има повече в главата си, затова не го обичате!“
С това си навличах врагове, но истината беше такава.
Времето мина неусетно в разговор за теб, Данчо. Радвах се, че не съм сгрешила в преценката си . Разнищихме те яко! После им четох твои стихове. Когато четох „На мама“, и тримата плакахме. Уж отидох само за час, а минаха три...
Кака Недялка много се развълнува.
— За него може да се говори много, спомени, спомени... – изрече бате Роман.
Тръгнах, но мислите ми за теб не ме напускат. Ти си отиде рано, тихо и ненадейно. Но ние не те забравяме. Забравя ли се бохема Кръчмаров с щурите си идеи, любовта към морето и полето?!
Казват, че истинските поети умират млади, но оставят душата си в стиховете. Вярно е и за теб. Какво е животът в черно и бяло без зрънцето любов, оставено от тях? „Поезия не може да се пише от омраза, само от любов!“, казва Йосип Ости днес, а ти го доказа отдавна.
Звездите все още надничат през щорите. След полунощ е, поговорихме си дълго ... На твоя дух покой, а на мен лека нощ и надявам се до нови срещи.

18 април 2018 г.




КРАСИМИРА АТАНАСОВА е поетеса, журналистка, есеистка и редактор. Родена е през 1956 г. в гр. Добрич. Завършва журналистика в СУ „Св. Климент Охридски“. Издала е: „Зелена равнина“ (стихотворения, 1986 г.), „Цвете в сушата“ (поезия, 1991 г.), „Брак по любов“ (художествена проза, 1993 г.), „Дуенде“ (стихосбирка, 1996 г.), „Отключени обятия“ (философски афоризми, 1996 г. – излиза на английски в САЩ през 2004 г. с превъзходни репродукции на творбите на нашия голям скулптор Павел Койчев) и „Близостта на мълчанията“ (стихосбирка, 2001 г.). Има преведени творби в чужбина, като книгата . „Брак по любов“ е в библиотеки в Ню Йорк, Блумингтон, Москва, Сиатъл, Букурещ, Белград, Бъркли, Париж и др. Нейното творчество е високо оценено от такива творци като Александър Геров, Светлозар Игов, Вера Мутафчиева, Павел Матев и др. Заедно с Константин Младенов през 1993 г. издават стихосбирка на Йордан Кръчмаров „Риза за Христос. Умира през 2016 г.


ЗЕМЯТА – ДОМЪТ, В КОЙТО ЖИВЕЕМ

Усамотих се в планината, за да подбера и подредя стихотворенията на Йордан Кръчмаров в книгата му „Риза за Христос“. По-късно продължихме съставителството и редактирането с Константин Младенов. Бяха изминали
седем години от ранната смърт на Йордан.
Кротостта на Кръчмаров бе всеизвестна, от дъното на духа ли извираше пламенността? Тази пламенност пленяваше приживе – обич се наричаше нейната ответност: от приятели и непознати, от интелектуалци и рибари. Кръчмаров умееше да обича: земята, хората, морето, себе си – най-малко себе си. Обичта му към природата, например, бе облъхната от тази мистика, която сега ме обграждаше – крехка и преодолима, почти зрима в преклонението към
видимото. Докато четях стихотворенията, идеха спомени – неговото родно село Гурково в Балчишката община бе пред мене, обвито в мъглицата на непознати за моите градски представи мигове, с които Данчо се бе обградил приживе. Но и с още много мигове, колко само!
Поезията прави загубата възвратима: завръща се духът на земята и живее.
Не възкресение, живот.




ВЕНЕТА ПЕТРОВА МАНДЕВА – поетеса, сатирик, писател публицист и преводач; общественик и природозащитник. Родена на 27 юни 1946 г. в град Павликени, завършва българска и руска филология в университета във Велико Търново.
От 1969 г. живее във Варна. Работи като журналист – редактор и кореспондент, преподавател, възпитател, в отдел „Култура“ на общината. Публикува десетина книги с поезия и публицистика. Член на СБП. Активист и лидер на Екогласност във Варна. Включена е в редица представителни поетични антологии и превеждана на руски, полски, унгарски, турски, английски, немски и др. Умира на 12 юли 2001 г.


ВИНАГИ Е РАНО

… Йордан Кръчмаров си отиде от нас на 37-годишна възраст. От инфаркт. Така, както си вървеше по красивата, нова главна улица на Толбухин. Данчо си отиде с усмивка на уста. Така го помним ние, приятелите му – от Толбухин, от
Варна, от любимото му Велико Търново. Винаги засмян, разказващ смехории за себе си, не за другите, винаги обкръжен от приятели, често рецитиращ своята „Риза за Христос“, тръгващ на път при първата покана. Както при първа покана отиваше някому да помага – дали да хвърля бетон, или да чуе нови стихове на приятел, на познат или непознат – все едно. Това – за човека. А за поета? Поетът предчувстваше края си – знаеше си Данчо, че със сърцето не е добре и пишеше, вместо да се лекува. Бързаше да изпревари и да надхитри с усмивка онази с косата…




КРАСИМИР МАСУРСКИ. Приятел на Данчо.

За Даньо Кръчмаров е лесно да се разказва дълго, но е трудно да се пише кратко.
Беше есента на хиляда деветстотин осемдесет… и някоя година. По съвместителство се занимавах с Клуба за естетическо възпитание към СП „Битова техника“ – където работех. В него активно провеждахме културномасова
и банкетна дейност. През една от „Вечерите на поезията“, комсомолският секретар Гошо Илиев (който също пишеше стихове), беше поканил поети и писатели от младата художествено-творческа градска интелигенция. Сред тях… и едно почти невзрачно брадато момче, с бохемско излъчване. Когато му дойде редът и зарецитира свои стихове, почти шумната през останалото време аудитория, замря. Барчето („Клубът“ се помещаваше във ведомственото барче, каквито имаше в почти всички „социалистически“ предприятия), се изпълни с добруджански пейзажи и земни образи на селски хора. След като разказа няколко стихотворения, той седна, вдигна наздравица и отпи красиво от чашата с водка. Няколко секунди – пълна тишина, след това бурни овации. Искрено ръкопляскаха работниците от цеховете на предприятието. Ръкопляска и директорът Стоян Павлов, който рядко пропускаше комсомолско мероприятие. Той стана и се провикна: „Браво бе, момче! Къде работиш?... Сашо Серафимов отговори: „Никъде не работи, не го искат!“ Стоян Павлов се изкашля и каза: „Утре да дойде и ще го назнача на работа!“ Кой беше поетът-бохем, създал прекрасна поезия на разбираем език, от къде идваше? Оказа се, че това е Йордан Кръчмаров от балчишкото село Гурково. Останал без работа, низвергнат от балчишките партийни велможи заради вида си, заради независимостта и свободата, която притежаваше и носеше с поезията си (за която тайно му завиждахме), а „Партията“ не понасяше и мачкаше такива политически неуправляеми „елементи“.
На другия ден Гошо, „комсомолския“, издири Даньо, така свойски го наричахме после и директорът назначи Йордан Кръчмаров на „идеологическата“ длъжност, културно-масовик. Така един от великите поети на Добруджа започна работа в тогавашния град Толбухин.
Мина може би година. Аз продължавах да бъда председател на Клуба за естетическо възпитание. „Куките“ вече бяха донесли до знанието „на ГОРЕ“, кой работи при нас, някакъв изгонен уж поет от Балчик. Един ден ме вика директорът и ми казва, че Даньо трябва да напише нещо за трудовите хора, за работническата класа, че от „Комитета“ мрънкали. Споделих това с Кръчмаров.
Няколко дни Даньо трака нещо на пишештата си машина. След това ми даде прясно написано стихотворение и ми казва по детски усмихнат: „Ето…за работник е, дай им го“.
Беше написал „Балада за орела“. Според мен, това е единственото „поръчково“ стихотворение в неговото творчество, в което образът на Човека от Работническата класа, е автентичен.
Прочетете го!!!


БАЛАДА ЗА ОРЕЛА

Къде си тръгнал под ледения януарски снегопад,
нещастнико, под мишница с озъбена от студ бичкия?
Седни до мен на масата и пий от чашата ми, брат!
И като гладни вълци сълзите си със ноктите да трием.

Души да разтворим и отрежем от нашите бедни пети
месо за орела, който отчаяно пада и пищи за пощада.
А после, когато стихне кръвта и снегът се стопи,
накуцвайки, все ще стигнем тълпата, заляла площада.

Ще чуем, че е побягнало злото, но небесният свод
дори не се е пропукал от последните земетръси.
Навирил муцуна, като бесен любовник над божия гроб,
човешкият род ще кръжи и дяволско семе ще ръси.

Завили в парцали свирепата болка на голата кост,
самотни и грозни, пак ще ближем накрая трохите.
Ако нямаме щастие, ще ни сритат от първия мостс досада,
тъй както гонят от голото теме мухите.

И няма да трепнат звездите за две тъпоглави овце,
обречени да хранят и топлят постелята на колача.
Човешко е да погалиш кожуха си топъл с измити ръце,
а псета по тъмни сокаци чуждите кожи да влачат.

Но стига!... Леденясахме вече и чашата нека строшим.
Върви да режеш дървата и изкараш поне за вечеря.
Горчива е нашата мъжка съдба. И нашата плът ще горчи
и може дори да отрови, ако още не е отровен, орелът.

1986



ЖИВОТ В ДАТИ И СЪБИТИЯ

Роден на 24 юли 1948 г. в семейството на Керанка Желязкова и Добри Кръчмаров в добруджанското село Гурково. Учи в родното си село, в Добрич и Балчик. Първи поетични опити. Води с прекъсване дневник (1963 – 1985)
1968 – 1970
Матрос във Варна. Първа публикация – цикъл стихотворения „Реквием“ във в. „Димитровска вахта“ от 12 април 1968 г. Сътрудничи на различни военни издания с поезия, проза, публицистика. На 28 юли 1968 г. умира баща му. Участва в сборника „Вечери в кубрика“ (1969) с откъс от поемата „Море“. Поканен е да остане на работа като военен журналист, но се завръща в Гурково при осиротялото си семейство.
1971 – 1981
Работи като миньор, спасител на плажа, рибар, бригадир на растениевъдна бригада в родното си село. Много пътува по добруджанското черноморско крайбрежие по любимите си места за размисъл и творчество: нос Калиакра, резервата „Яйлата“ при с. Камен бряг, Дуранкулашкото езеро и др. Пише стихове и поеми, разкази и новели, публицистика и пътеписи, фейлетони и епиграми, поставя спектакъла „Зора след зора“ (1979), работи върху сценарии за кино и телевизионни постановки, има незавършени повести и роман. Рисува графики и цветни пейзажи. От 1979 г. до края на живота си участва в работата на литературния клуб при Младежки дом в Балчик. Приятелство и кореспонденция с Петър Алипиев, Борис Христов, Любен Недков, Георги Константинов, Александър Геров, Георги Марковски, Юрий Камински (Украйна), Георги Бояджиев и др.
1982 – 1986
Става член на Клуба на младите творци и на Дружеството на писателите в Добрич. Много пътува, участва в конкурси, рецитали, литературни четения. От 1982 г. до края на живота си работи като завеждащ културната дейност и радиовъзела в предприятието „Битова техника“ – Добрич. Приятелство го свързва с творците Георги Давидов, Венцислав Славянов, Сашо Серафимов, Александър Белчев, Ирина Янкова, Камелия Кондова, Елка Няголова, Красимира Атанасова, Иван Овчаров, Женя Радкова, Венета Мандева и др. Непрекъснато публикува в местния печат. Негови творби се появяват и в централните литературни списания. Носител е на първа награда за поезия на националния конкурс „Дъга над Лудогорието“ /1983/. През 1984 г. с голям успех е представен рециталът на добричките поети „Как да гледам слънцето“ в НДК от млади актьори от ДТ „Й.Йовков“ – Добрич. Повече от стиховете в литературномузикалната композиция са негови. В началото на 1986 г. в издателство „Народна Младеж“ – София излиза поетичният сборник „Общежитие“. В него участва с цикъл „Цялото ми богатство“.
На 16 май 1986 г. към 20.00 ч., на връщане от среща с ученици в Хуманитарна гимназия – Добрич, умира внезапно от инфаркт. Погребан е в родното си село.

Константин Младенов

Изцяло със съдействие на приятелите му от Добрич излизат посмъртно поетичните му книги:
„Нощен залив“ (1987) – издателство „Георги Бакалов“ – Варна, съставител – Сашо Серафимов
„Сол за живите“ (1992) – ИК „Елка Няголова“, съставители: Елка Няголова и Сашо Серафимов
„Риза за Христос“ (1993) – ИК „Синтез“ – София, Съставители: Красимира Атанасова и Константин Младенов
„След XX века“ (1998) – ИК „Сребърен Лъв“ – София, Съставител: Константин Младенов
„Полюшвана от вятъра мишена“ (2008) – ИК „Жанет 45“ – Пловдив, съставител – Сашо Серафимов
През 2003 година излиза телевизионният документален филм „Йордан Кръчмаров — един забравен поет“ с автор поета Владо Любенов. 

С подкрепата на:

  • Община Добрич
  • Община Добричка
  • Община Каварна
  • Община Шабла
  • Община Балчик
  • Община Тошево