ЙОРДАН КРЪЧМАРОВ


/1983/
/Камерна пиеса, непубликувана досега/


Действащи лица:
ПАВЕЛ РАДЕВ – двадесет и седемгодишен
СОНЯ – деветнадесетгодишна

Градски парк през есента. Привечер. Безлюдна алея. Детска люлка. Скамейка.

Павел Радев замислено се люлее в детската люлка. Тихичко свири с уста. Когато люлеенето на люлката стихва, той слиза от нея, спира пред скамейката с гръб към нас. Известно време стои така, после измерва дължината на скамейката с крачки. Устните почти беззвучно отброяват крачките. Сяда на скамейката, затваря очи, въздиша. След това се изправя, обикаля няколко пъти около скамейката. Навежда се и започва да измерва дължината на скамейката
с разтворена длан. Тихичко се засмива. Изважда от джоба си кутия кибрит. Отваря я, нарежда кибритените клечици по дължината на скамейката. После ги събира. Брои ги на глас. Прибира клечиците в кутийката, слага кутийката
в джоба си. Сяда на облегалката на скамейката с гръб към нас.
Соня упорито върти с ръце педалите на инвалидната си количка. Уморено спира пред скамейката, оправя косите си.

СОНЯ: Извинете, бихте ли ми казали колко е часът?
ПАВЕЛ: /без да се обръща/ Седемнадесет и двадесет и две минути.
СОНЯ: Благодаря Ви. Господи, колко бързо лети времето! Имате ли кибрит?
ПАВЕЛ: Нямам. Не пуша.
СОНЯ: Пазите си здравето значи… Напоследък има такава мода и сутрин сигурно тичате в парка по анцуг и кецове. Четете ли стихове?...Калин Донков казва в едно стихотворение: „И хукнаха бегачите във парка, за да живеят повече от нас!...“ Трябва да е страхотно удоволствие да се опитваш да живееш повече
от другите. Жалко, че нямам възможност да го изпитам! Досаждам ли Ви?
ПАВЕЛ: Говорете си, говорете си…
СОНЯ: Но Вие не ме слушате.
ПАВЕЛ: Така ли? Много сте наблюдателна.
СОНЯ: Такава съм. Наблюдавах Ви отдалече. Бях се заслонила зад декоративните храсталаци и Ви наблюдавах внимателно… Изглеждате разстроен. Помислих, че Ви хлопат дъските и реших да проверя.
ПАВЕЛ: Е, и какво?
СОНЯ: Нищо. Създавате впечатление за нормалност… Не забелязах да сте захвърлили кутията с кибрита, а казвате, че нямате кибрит. Пестите клечиците, а?
ПАВЕЛ: Я вървете по дяволите!
СОНЯ: Бих тръгнала с радост, но не зная адреса.
ПАВЕЛ: Кой адрес?
СОНЯ: Как кой? На дяволите.
ПАВЕЛ: Завъртете шайбата на услуги.
СОНЯ: Коя шайба?
ПАВЕЛ: На телефона.
СОНЯ: Не може да се каже, че Ви липсва духовитост. Жалко, че не сте достатъчно учтив към нежния пол.
ПАВЕЛ: Няма нежен пол.
СОНЯ: Защо мислите така?
ПАВЕЛ: Защото законите на движението на материята не се влияят от нашите чувства. А животът е най-уродливата форма на това движение.
СОНЯ: М-да… твърде горчиво за житейска философия.
ПАВЕЛ: Ето Ви кибритa, вземете го и се махайте от главата ми с Вашата философия! /Обръща се, вижда Соня, която, стиснала зъби, гледа колелата на инвалидната си количка/… Простете… не знаех…/обърква се/. Така да се каже...
съжалявам, че се държах… така… с Вас… Но вземете, вземете… кибрита. Моля Ви!
СОНЯ: /Отблъсква с презрение ръката му/ Потрябвал ми е Вашият скапан кибрит! И се научете да пестите съжаленията си! Пазете си ги! Могат да Ви потрябват за по-добри времена.
ПАВЕЛ: /Прибира неловко кибрита в джоба си, изправя се. Застава с лице срещу Соня./ Не исках да ви обидя.
СОНЯ: /Предизвикателно/ Изненадахте се, нали? Ако ме бяхте видели още в началото в инвалидната количка, нямаше да се държите така, нали? На инвалидите винаги трябва да се поднася огънче, нали? На инвалидите трябва
да се оказва помощ, нали? На инвалидите трябва да се отстъпва място в автобуса, нали? Не сте ли забелязали? Дори има табелки – „Места за стари и немощни хора“. Спомняте си табелчиците, нали? Спомняте си какво са Ви
учили в училище и пионерската организация, нали?
ПАВЕЛ: Стига с това: „нали“!
СОНЯ: Прав сте… понякога прекалявам. Опитвам се, но все още не мога да контролирам чувствата си. /Усмихва се тъжно/ Чакате ли някого? Ще си тръгна, ако Ви преча.
ПАВЕЛ: Кого да чакам? Вече никого не чакам. Късно е…
СОНЯ: Помислих, че чакате тук момичето си, а то все не идва. Банално, нали? Може да е банално, но аз така си помислих. Приятно ли Ви е да разговаряте с мен? Вероятно не съм много приятна гледка с тази количка.
ПАВЕЛ: /Сяда на пейката/ Защо? Вие сте човек и по нищо не се различавате от останалите хора.
СОНЯ: Така ли? И на всички хора ли отказвате?
ПАВЕЛ: Стега вече с тази кибритена клечица и с този кибрит.
СОНЯ: Значи, казвате да се помирим за кибрита… Дадено… А знаете ли колко въртях педалите на количката, докато Ви срещна в този парк и Ви помоля за огънче? Хората не обичат да се разхождат в студените есенни дни. Пазят здравето си, току-виж хванали хрема… Знаете ли как се зарадвах, когато Ви видях, а Вие – нямам кибрит.
ПАВЕЛ: Съжалявам!
СОНЯ: Прекрасно! Не чакам и друго, освен да съжалявате. Изобщо всички намират начин да ме съжаляват. Плюя на вашето съжаление!
ПАВЕЛ: Ваша си работа, да плюете или да не плюете.
СОНЯ: Учудва ме вашето равнодушие.Винаги ли сте такъв?
ПАВЕЛ: Само есен, привечер. В парка. Пред непознати в инвалидна количка. Да разберат,че не са кой знае какво чудо на света.
СОНЯ: Чудо на света? Разсмивате ме! Аз и чудо на света! Ха–ха! Знаете ли колко са такива чудеса като мен на света? Не знаете, нали?
ПАВЕЛ: Дори и да знаех, това с нищо нямаше да промени нещата.
СОНЯ: Виж, това звучи по–оптимистично.
ПАВЕЛ: По дяволите оптимизма!
СОНЯ: Браво! А не сте ли чували за безноги пилоти, за слепи поети, за глухи композитори, за безръки художници?... С мъничко воля действителността може да се измени. Има толкова примери. Човек трябва да се опитва да направи нещо, нали? В противен случай за какво живее?
ПАВЕЛ: Аз не опитвам да стана олимпийски шампион, но това съвсем не ми пречи да живея.
СОНЯ: /Уморено/ И да мерите с кибритени клечици дължината на скамейките в есенните паркове.
ПАВЕЛ: Пак започна с тези клечици.
СОНЯ: М-да… Изглежда прекалих с клечиците. Но все пак кажете ми защо измервате дължината на скамейката с кибритени клечици?
ПАВЕЛ: /След кратко мълчание/ Как да Ви кажа… Някои събират копчета, други марки, трети – топлийки… А аз измервам скамейките.
СОНЯ: Нещо като хоби, а?
ПАВЕЛ: Може да се каже и така… Да говорим за друго.
СОНЯ: За какво? За клечки за зъби ли?
ПАВЕЛ: /нервно/ Стига вече с тези клечки!.... /И по спокойно/ Кажете например какво прави …баба Ви… вечер, преди да заспи.
СОНЯ: Разказва ми приказки. Много хубави приказки. Направо сладки приказки… Веднъж някакъв смотан рибар спасил от клюна на щъркел жаба. И знаете ли какво се оказало? Жабата не била каква да е, а омагьосаната щерка на генерален директор. Харесала го жабата, съгласил се рибарят и вдигнали сватба за чудо и приказ. След сватбата тръгнали с новата яхта на рибаря на околосветско пътешествие… Друг път някаква добра стогодишна старица намерила в гората осакатена от детски паралич птица. Взела птичката в ръцете си, горката птица нямала дори и инвалидно въртолетче… Съжалила инвалидчето старицата, намазала крилцата му с чудодеен мехлем и птицата литнала
в небесата. Дори запяла!... Искате ли да Ви изпея песента на оздравялата птица? Не искате?…Добре!… И без това при мен едва ли ще се получи някаква песен… Изобщо милата ми бабичка все ми разказва оптимистични приказки за
вълшебници и чудеса… Аз се правя, че вярвам и после цяла нощ сънувам найрозовите сънища,… сънувам вълшебника от страната на медицината и го моля да направи някакво чудо с паралитичните ми крачета. Но той, проклетникът,
все ми отказва. Елате утре, казва, днес съм зает, участвам в симпозиум на тема: „Влиянието на мухите върху движението на катеричките или Балет за строшени ребра“… Забелязала съм, че когато помоля някого за нещо, той все намира причина да откаже. Вие също ми отказахте кибритена клечица, нали?
ПАВЕЛ: Пак я докарахте до кибритената клечица. Не мислете, че само на Вас Ви е тежко в този свят.
СОНЯ: Защо? Нима има и друг?
ПАВЕЛ: По-добре да няма.
СОНЯ: Господи, колко сте прав! Представяте ли си как в райските селения ангелчетата ме разхождат в инвалидната количка. А над мене пеят райски птици, зреят райски ябълки… Каква гледка за сакатата девица! Каква небесна грижа за щастливото минало! Стоя си значи в количката и се усмихвам щастливо на танцуващите праведници… Хей, какво се замислихте?
ПАВЕЛ: Хладно е. Време е да тръгвам.
СОНЯ: И аз усетих хлад от небесната картинка… Вървете си, не Ви задържам. Вървете си на топличко. Затворете се в кафезчето си, включете радиатора и постоплете сърцето си. Дори Ви предлагам първо да се отбиете някъде, да изгълтате няколко чаши коняк да постоплите и стомаха си. Важното е стомахът да е топъл – по-леко се спи с топъл стомах. Понякога, когато ме стегне шапката и аз изпитвам ужасната необходимост да се напия до смърт.
ПАВЕЛ: И помага ли Ви това?
СОНЯ: Не зная. Казах само, че изпитвам необходимост да се напия до смърт, не съм казвала, че съм се напивала до смърт.
ПАВЕЛ: Нищо не Ви пречи да се напиете.
СОНЯ: Член съм на въздържателно дружество…и се въздържам от много неща. Искате ли да Ви ги изброя? Въздържам се да бягам в парка за здраве, въздържам се да вярвам на оптимистични приказки, въздържам се сама да вляза в тоалетната… и още от много неща се въздържам. Изобщо аз съм най-добрият въздържател, нали?
ПАВЕЛ: Мисля, че още не сте.
СОНЯ: Защо?
ПАВЕЛ: Опитайте да се въздържате от много приказки. Твърде много се оплаквате.
СОНЯ: /Замисля се/ Каква надежда има във Вашите думи… Само това не съм опитвала. Дали ще се оправят краката ми, ако спра да показвам страданията си?
ПАВЕЛ: Не!
СОНЯ: Благодаря Ви за успокоението.
ПАВЕЛ: Всеки трябва сам да носи своя кръст.
СОНЯ: Като Христос, а? Остава да ми кажете, че след като изнеса тежкия си кръст върху немощните си крачета, Дядо Господ ще се смили и ще възкръсна след второто пришествие с долни крайници на степна антилопа. Или пък ще
ме прати в ремонтните си предприятия да ми монтират електронни пипалца като октопод и ще си пълзя върху тревата. Знаете ли колко е хубаво да се пълзи върху тревата? Знаете ли колко много съм пълзяла вместо да вървя
след връстниците си?
ПАВЕЛ: Зная! Всеки е пълзял.
СОНЯ: Преди да се изправи. Само че аз първо се изправих, повървях няколко години, чак тогава запълзях. Прекрасно е да се пълзи. Имаш чувството, че си червей. Опитайте!
ПАВЕЛ: Защо да опитвам. Не искам да се правя на червей. И без това земята е пълна с разни човекоподобни.
СОНЯ: Каква мерзост! Как можахте да кажете в очите ми, че приличам на човекоподобно?
ПАВЕЛ: А как да Ви го кажа? Зад очите?… И после това съвсем не се отнася за Вас. Вие чудесно ме разбрахте.
СОНЯ: Прав сте, чудесно Ви разбрах… Вие сте корав човек, ще се опитам да калявам нервите си с кибритени клечици. И ще се правя, че просто не искам да вървя… женски каприз! Не искам да вървя, защото в инвалидната количка ми е добре, нали така? Но Вие си вървете, защо стоите? Нали Ви е хладно?
ПАВЕЛ: Ще си тръгна… Все пак бих Ви помогнал.
СОНЯ: Така ли? И ще ме бутате в количката като бебче? Изумително! Не съм си мечтала за такава идилия. Сериозно ли говорите?
ПАВЕЛ: Да.
СОНЯ: Значи ще ме избутате от парка с инвалидната количка? И къде ще ме избутате, ако смея да попитам? На бунището ли?
ПАВЕЛ: Където желаете.
СОНЯ: А ако пожелая да ме оставите в леглото си? Не Ви ли харесвам? Казват, че съм имала хубави очи, хубава шия, гърди…само дето нозете ми не са много в ред. Но това също си има своите предимства – не мога да ритам.
ПАВЕЛ: /Разхожда се около нея/ Отвратителна сте!
СОНЯ: Зная, че съм отвратителна. Ако не бях отвратителна, всички мъже щяха да се натискат да ме притежават. А те бягат от мен като от чумава. Как мислите? По-лесно ли ще Ви бъде да се любите с чумава, отколкото с такова изродче като мен?... Отговорете!
ПАВЕЛ: /Сяда на скамейката/ Не съм срещал още чумава жена…
СОНЯ: Забравих… Отдавна на земята не е имало чумни епидемии. Има само грипни и детскопаралитични епидемии… Дано Ви пази бог, дано не се заразите. Страшно е.
ПАВЕЛ: Така е, но какво можем да направим ние.
СОНЯ: Нищо,… нищо не можем да направим срещу епидемиите, не можем да върнем чумата. Изобщо нищо не можем да направим… Можете само Вие да ме избутате до собственото си легло.
ПАВЕЛ: Е, нека оставим леглото на мира.
СОНЯ: Да го оставим и да се хванем за кибритените клечици, а? Искате ли да измерим колко кибритени клечици ще се сберат по дължината на тази алея? Или предпочитате да мерим с клечки за зъби?
ПАВЕЛ: Предпочитам да говорим нормално.
СОНЯ: За какво си говорят нормалните хора?
ПАВЕЛ: Просто се щадят един друг.
СОНЯ: Оказват си взаимно милост, така ли? Хайде, окажете ми мъничко милост, отвлечете ме в леглото си, разкъсайте дрехите ми, надерете с нокти кожата ми,… дайте ми насила онова, към което като луда се стремя – дайте ми мъничко мъжка любов.
ПАВЕЛ: Съжалявам! Мисля, че е по-добре да си тръгвам.
СОНЯ: А може би и Вие сте нещо дефектен, а? Може би и Вие не ставате за любов в леглото? Не съм ли хубава, не се ли възбуждате от чистия ми девствен вид? Нали девствеността днес е екзотична рядкост? Или не Ви блазнят екзотичните рядкости?
ПАВЕЛ: /Поклаща глава/ Хубава сте!…
СОНЯ: Наистина ли? Наистина ли съм хубава?
ПАВЕЛ: Хубава сте. И ми е жал за Вас.
СОНЯ: /Изтрива с ръка очите си/ Трогателно!... Било му жал за мойта хубост… А на мен не ми ли е жал? /От очите . капят сълзи, но тя не се опитва да ги скрие./ Животът се върти около мен, върти се проклетия, а аз само гледам,… гледам,… гледам. Очите ми изтекоха да гледам,… да гледам как хората се влюбват,…как се раждат деца… Въртя педалите с ръце, а моите връстнички носят в ръцете си деца, притискат ги до гърдите си,… а в моите гърди се събира някаква страшна,… страшно горчива буца… Иде ми да вия като кучка… Господи, какво съм сторила, че си ме пратил в този ад?
ПАВЕЛ: Моля Ви, успокойте се, успокойте се!
СОНЯ: /Вдига към него разплаканите си очи/ Оставете ме, махнете се, идиот такъв!...Седна в стаята си, а на телевизора пак любов,… пак деца… Гледам, а сълзите ми капят, капят, защо поне не ослепея, защо не оглушея…да не
виждам, да не чувам, да не мисля… или поне да намразя … този детски смях и този мръсен, скапан свят.
ПАВЕЛ: Успокойте се… Вие сте толкова млада и… хубава… И този мръсен и скапан свят е пред Вас. Вярвам, че и Вие ще намерите своя път и своята радост в живота.
СОНЯ: /Изтрива очите си. Опитва се да се усмихне/ Как само го казахте,… като пред умиращ. Защо сте такъв безмилостен?
ПАВЕЛ: Такъв съм.
СОНЯ: Простете ми, че не успях да сдържа сълзите,… но ми е толкова тежко. Все пак аз съм жена, жена, разбрахте ли?
ПАВЕЛ: Разбрах! Вярвам Ви! Само се успокойте!
СОНЯ: Нищо не разбираш, смотаняк такъв, нищо… Ако разбираше, поне щеше да ме погалиш, да изтриеш сълзите ми с мръсните си длани. А ти – успокойте се….! И в гроба няма да се успокоя… И знаеш ли, искам нещо да ти се случи,
нещо ужасно жестоко и страшно да разбереш и ти, проклетнико, как хората страдат, как вечер гризат ноктите си като кучета!
ПАВЕЛ: Не трябва…
СОНЯ: Казвам се Соня, наричай ме Соня.
ПАВЕЛ: Вярвам ти, Соня.
СОНЯ: Господи, ти си първият човек, който казва, че ми вярва! Знаеш ли, искам и аз да ти вярвам, че нямаш кибрит.
ПАВЕЛ: Пак стигнахме до този проклет кибрит. Извинявай, че използвам епитети от твоя репертоар.
СОНЯ: Но това ме радва! Най-после и аз да дам нещо на някого. Пък макар и някакъв мръсен епитет. Преди да си тръгнете, искам да знам как се казвате.
ПАВЕЛ: Павел, Павел Радев.
СОНЯ: Павел…Павел! Павлуша, Павлушенка!... Не ме слушайте… Представям си как бих Ви наричала, ако ме обичахте.
ПАВЕЛ: Защо да се самозалъгваме, Соня? Вие прекрасно знаете, че не се нуждаете от моята любов. На Вас Ви е нужен само човекът, който…
СОНЯ: Точно така. На мен ми е нужен само човека,… човекът, който ще ми направи дете.
ПАВЕЛ: Нека се разберем…
СОНЯ: Добре, да говорим делово. Колко искате да Ви платя за една нощ, само за една нощ, през която ще ми направите дете?
ПАВЕЛ: Соня, нека се разделим с добро. Не искам да бъдете нагла. Вие не сте такава… Вие сте ужасно добра, страхувате се да изглеждате добра и се държите така, скривате се зад маската на наглостта.
СОНЯ: /Тъжно навежда глава/ М-да… Не се лъжеш лесно, проклетнико… Но дори да е така, нима не вярваш, че наистина искам да имам дете? Или си мислиш, че такива като мен не трябва да раждат.
ПАВЕЛ: Не съм казал това.
СОНЯ: Тежко ми е, Павлушенка! Страшно ми е тежко! Спрях се до теб, а ти дори една кибритена клечица не пожали за мен. Прощавай, Павлуша. Нали мога да те наричам така?
ПАВЕЛ: Само мама ме наричаше така… когато се върнех с разбити зъби през детските си години.
СОНЯ: /Изважда от количката неголяма кукла/ Това, Павлушенка, е детската ми кукла. Аз и сега си играя с нея. Представям си, че е жива и двете си говорим за много неща… Много ми е умничка моята кукла. Знаеш ли, абонирам се за модни списания само защото моята кукличка не иска да бъде назад от най-новите модни течения. Щом си хареса модел, веднага сядам зад шевната машина. Аз мога да работя с шевна машина. Това ме научиха, за да бъда полезна за обществото. Да шия!…. А исках да стана балерина… Но и това не е малко, нали… Има толкова жени, които не могат да шият на шевна машина… А кукличката ми е хубава, нали? Много ми е сладка! Искаш ли малко да я подържиш?
ПАВЕЛ: /Взема в ръка куклата. Върти я неловко в ръцете си/ Хубава е! Дрешките й са също хубави.
СОНЯ: Нали? Шила съм ги сама. Не са конфекция.
ПАВЕЛ: Личи си.
СОНЯ: Има си хас да не си личи! Но и на теб ти личи, че не си държал детенце в ръцете си. Какво го въртиш насам-натам! По-внимателно, ще прегънеш ръчичката му!... Така, сега вече е по-добре. Ужасно ти отива детенце в ръцете! Прекрасен си така, Павлушенка!... Никога ли не ти се е искало да имаш детенце? Едно мъничко, пухкавичко, с очици, които цъкат, цъкат…
ПАВЕЛ: Сигурно приличаме на деца. Играем си с кукли.
СОНЯ: Сериозно ти казвам, много си хубав с дете на ръце! Ако можехме да си имаме с теб едно такова мъничко дете! Знаеш ли, по цяла нощ нямаше да спя, по цяла нощ щях да бдя над него. Ще му пея най-нежните песнички… Аз и сега пея понякога вечер на кукличката. Казва се Вероника. Нали името звучи като музика?
ПАВЕЛ: Да. Има такова съзвездие – Косите на Вероника.
СОНЯ: А Вие вечер какво правите? Нареждате си кибритени клечици в стаята си, а? По-добре си вземете кукла…
ПАВЕЛ: Ще опитам.
СОНЯ: Опитайте, няма да сгрешите. Изберете си някоя добра и симпатична кукла. Ще . перете гащичките, ще я сресвате…
ПАВЕЛ: Не е ли време да си тръгваме, Соня?
СОНЯ: Да си тръгваме? Нима ще ме вземете със себе си? Аз съм съгласна! Бях вече се отказала, че ще ме вземете.
ПАВЕЛ: И аз бях си помислил, че вече се държите нормално.
СОНЯ: Значи, когато си играя с кукличката, съм нормална? Нима мислите, че е нормално едно деветнадесетгодишно момиче да продължава да си играе с кукли?
ПАВЕЛ: /Подава куклата на Соня/ Сложете я да спи. Студено й е.
СОНЯ: Ах, на мама милото! Студеничко ли ти е, чеденце? Мама хей сега ще я завие с одеялото. Така е добре, нали, Вероничке? Спи, спи, миличко детенце! Мама е до тебе, нанкай, нанкай да пораснеш, да тичаш по тревата, да се
изкачваш по върховете, да танцуваш, да бягаш, да тичаш… Спи, заспивай, мило чедо. Така си приказваме двете с Вероника, Павлуша…. Глупаво, нали?... И това ме чака – цяла вечност. Докато съм жива. Кому съм нужна аз, кой е
заритал за мене?
ПАВЕЛ: Такъв е животът, Соня. Все още има неща, които не зависят от нас. И да искаме, не можем да ги променим. Трябва да ги приемем такива, каквито са. По-лесно е…
СОНЯ: Лесно е да се говори така, когато краката ти са здрави… Вече дванадесет пъти съм лягала на операционната маса и още толкова пъти съм съгласна да лежа, но да се изправя…Лесно, всичко е лесно отстрани… А вътре в душата ми – черно. Верониче, заспа ли, мама?…/Шепнешком/ Бъди вече много внимателен, не повишавай тон, защото детето спи…
ПАВЕЛ: Е, тогава мога да си вървя…
СОНЯ: Как така ще си вървите? Ами ако Вероника се разбуди? Ако поиска вода? Нали виждате, аз не мога. Прикована съм в количката.
ПАВЕЛ: Наистина трябва да си тръгвам, Соня. Достатъчно си поговорихме.
СОНЯ: И ще ме оставите сама? С Вероника?
ПАВЕЛ: Ще те изпратя.
СОНЯ: Значи, не хареса Вероника. А аз, глупачката, си мислих, че поне нея си харесал и няма да ни изоставиш… Хайде, махай се! Мога и сама да си отида. Тъй както и сама дойдох при тебе.
ПАВЕЛ: /Изправя се/ Целунете Вероника вместо мен, когато се събуди сутринта.
СОНЯ: Брей, много си бил нежен, клечкоброецо! Какво ти става? Прилоша ли ти? Защо така пребледня?
ПАВЕЛ: /Прави крачка/ Нищо! Ще ми мине.
СОНЯ: Но ти куцаш?
ПАВЕЛ: Така изглежда. Застоях се на скамейката и… Нищо, ще свикна.
СОНЯ: Какво ще свикнеш?
ПАВЕЛ: Ще свикна да се изправям без да пребледнявам.
СОНЯ: Боли ли те… някъде?
ПАВЕЛ: Няма значение. Сега се чувствам по-добре…
СОНЯ: Но какво Ви е?
ПАВЕЛ: Нищо. Изправих се и сега всичко е наред.
СОНЯ: Не е наред. Има нещо, което не е наред.
ПАВЕЛ: По-тихо. Ще разбудите кукличката си.
СОНЯ: Оставете кукличката на мира. Кажете ми защо пребледняхте? Имате ли нужда от помощ?
ПАВЕЛ: Не, не…
СОНЯ: Но Вие наистина изпитахте болка. Не можете да ме излъжете. Познавам болката.
ПАВЕЛ: Всичко вече е наред…
СОНЯ: Щом казвате… Но Вие пак пребледняхте. Какво Ви има на крака?... Искам да го видя
ПАВЕЛ: Нищо, нищо… Какво ще го гледаш? Крак като крак!
СОНЯ: Ама и аз съм една глупачка. Не ми стигат моите крака, ами съм тръгнала да се интересувам от чуждите страдания.
ПАВЕЛ: Ще можеш ли сама да си отидеш? Да ти помогна?
СОНЯ: Ако ми кажеш какво ти има?
ПАВЕЛ: Нищо… или почти нищо… Застоях се повече на едно място и протезата…
СОНЯ: /Прекъсва го уплашено/ Каква протеза?
ПАВЕЛ: /Неловко/ Най-обикновена…
СОНЯ: Не разбирам.
ПАВЕЛ: Може би така е по-добре…лека нощ, Соня.
СОНЯ: Каква ти лека нощ, проклетнико? Кажи ми за каква протеза спомена?
ПАВЕЛ: /Отпуща се на скамейката, навежда глава/ От няколко дни слагам протеза на левия си крак… Не съм привикнал… още…
СОНЯ: Господи! Защо не ми казахте в началото, Павлушенка?
ПАВЕЛ: Какво да ти казвам?
СОНЯ: /Протяга с ръце към него, но не го достига/ Павлушенка, миличък, прости ми, че се държах така с теб! О, каква глупачка съм била! Прости ми, Павлуша!
ПАВЕЛ: Сега вече знаеш. Мога да си вървя.
СОНЯ: Павлушенка, Павлушенка… Как стана тъй, че носиш протеза на крака си, Павлуша? Нима не успя да се опазиш? Краката, Павлуша, са най-важното нещо на човека.
ПАВЕЛ: Глупости приказваш! Един крак. Голяма работа! Не съм първият, нито ще бъда последният, който влачи дървен крак.
СОНЯ: Иди ми да си издера очите от срам, Павлуша! Как можах да бъда така отвратителна с теб… Не знаех, Павлуша, не знаех, че ти също страдаш и ти навирах в очите само собствената си мъка. Докога ще има нещастници, божичко!
ПАВЕЛ: Не се кахъри толкова, Соня. Живи сме, това е важно.
СОНЯ: А защо сме живи? Ти все пак трябва да живееш, но аз? Кому е нужен моят живот? Не ми се живее, Павлуша!….. Павлуша, мили, помогни ми! Нося си въженце. Завържи го на клона, аз сама ще го сложа на шията…
ПАВЕЛ: Глупости, Соня.
СОНЯ: Защо да са глупости, миличък? Та аз и сега съм си жив труп, не издържам вече,… захапвам понякога главата на Вероника и скимтя като куче. А ти, ти си прекрасен човек, Павлуша!
ПАВЕЛ: Ами, прекрасен. А ти си избий тая муха от главата. Захвърли някъде въжето,…плюй на това въже.
СОНЯ: Да плюя аз на късмета си! За кой дявол милата ми майчица ме е раждала? Не можала ли да абортира, проклетата? И без това цял живот се наказва с мен, нещастната…
ПАВЕЛ: Майките страдат повече от децата си. Затова са майки.
СОНЯ: Защо си толкова суров, Павлуша? Нямаш жал дори към себе си.
ПАВЕЛ: Не зная. Зная само, че трябва да се живее?
СОНЯ: /С горчива ирония/ И да се мерят скамейките с кибритени клечици… Прощавай, Павлушенка! Така ми се иска да обвия ръце около теб, да докосна с устни косата ти… Но всичко е илюзия, Павлуша. Илюзия… По-лошо и от сън. Но стига … Кажи ми, миличък, как стана така, че се наложи да носиш протеза?
ПАВЕЛ: Случайно. Нараних се, получиха се усложнения и се наложи ампутация под коляното. Можеше да бъде и по-зле.
СОНЯ: Болеше ли, Павлуша?
ПАВЕЛ: Вероятно. Забравил съм вече.
СОНЯ: Така е. Болката от раните по тялото скоро се забравя. За съжаление не е така и с болката в душата?... Павлуша, знаеш ли…, искам да ти призная, че аз…че аз…
ПАВЕЛ: Не се вълнувай, Соня. Разбирам те.
СОНЯ: Но аз исках да ти кажа, че… Господи, така се оплетох в тази история, че не знам откъде да започна.
ПАВЕЛ: Не е ли по-добре да отменим този разговор, Соня? Късно е!
СОНЯ: Да…. наистина е късно. Трябваше по-рано да призная всичко и сега можехме да се разходим. Но какво говоря аз? Господи, идва момент, когато не мога да се владея.
ПАВЕЛ: И на мен ми беше трудно в началото. Но свикнах. Стискай зъби и мълчи!
СОНЯ: /Замислено/ Значи, ампутираха ти крака?
ПАВЕЛ: Ампутираха го.
СОНЯ: Лесно ли се съгласи за ампутацията?
ПАВЕЛ: Никой не ме е питал. Бил съм в безсъзнание,… когато отворих очи операцията беше приключила.
СОНЯ: Това е страшно. Събуждаш се и виждаш, че кракът ти е отрязан. А после?
ПАВЕЛ: После – нищо. След процеса излежах присъдата и толкова.
СОНЯ: Каква присъда?
ПАВЕЛ: Своята присъда… По моя вина загина човек.
СОНЯ: Как?... Човек?
ПАВЕЛ: Нелепо стана…. Мъглата беше гъста, бях уморен и в последния миг забелязах велосипедиста. Опитах се да спра или отклоня автомобила, но асфалтът беше хлъзгав… Автомобилът се срина в оврага. Не зная колко време пълзях и го носих на ръце. Спря някакъв човек, постави старо одеало на задните седалки. Сложихме момчето там, върху одеалото….Останах на пътя. Скоро рухнах. Кракът ми бил строшен, тогава не знаех…. След няколко дни научих, че момчето е починало в болницата без да дойде в съзнание…. Това е всичко.
СОНЯ: Будалкаш ме, нали? И мислиш, че ти вярвам.
ПАВЕЛ: Няма да забравя как онзи човек пазеше тапицерията на колата си.
СОНЯ: Искаш да кажеш, че цялата тази история наистина се е случила?
ПАВЕЛ: За съжаление – да.
СОНЯ: Странно! Но не вярвам. Звучи правдоподобно, но не вярвам. Не искам да ти вярвам,… не искам…
ПАВЕЛ: Истината не зависи от нашите желания, Соня.
СОНЯ: Но защо, по дяволите, се криете в този парк? Мъж сте, вървете някъде, напийте се!
ПАВЕЛ: Искам да видя детето си, Соня.
СОНЯ: Какво дете?
ПАВЕЛ: Моето дете…. Преди катастрофата имах жена. Невенка се казваше жена ми. Беше бременна … Докато бях в затвора роди детето и ме напусна. Разбрах, че живее в този град… Събота и неделя идвам тук. Стоя сред парка и чакам да я срещна… Рано или късно тя ще дойде и тогава ще видя детето си… Дори не зная син ли е, дъщеря ли е…. Това е, Соня.
СОНЯ: Това е чудовищно! Тя, твоята мръсница, е чудовище!
ПАВЕЛ: Защо да я виня? За себе си тя е права, … дано и детето бъде щастливо без мен.
СОНЯ: А аз съм тръгнала да ти навирам в ръцете моята мръсна парцалива кукла. Жестоко ли постъпих с теб, Павлуша?
ПАВЕЛ: Имаше един момент, когато едва се сдържах да не ти зашлевя плесник.
СОНЯ: Защо не ме удари? Ако беше ме ударил, щеше да ти олекне. Aз наистина заслужавам тази вечер плесница.
ПАВЕЛ: Ако можех с една плесница да направя така, че да видя най-после собствения си син…. или собствената си дъщеря. Предупреждавам те, не бих се поколебал да те ударя.
СОНЯ: На колко години е сега … детето Ви?
ПАВЕЛ: На три години и няколко месеца.
СОНЯ: И не сте го виждали?
ПАВЕ: Не съм. Искам само да го видя и нищо друго.
СОНЯ: На Ваше място бих си го грабнала… Оная кучка, простете за израза, не заслужава да се разхожда в парка с Вашето дете. Вземете си детето, Павлуша! И сам можете да си го отгледате… Ако искате… аз съм съгласна…, съгласна съм да го приема… като свое.
ПАВЕЛ: Безсмислено е да искам повече, Соня,… искам само да го видя.
СОНЯ: И после ще престанете да идвате в този парк?
ПАВЕЛ: Ще престана.
СОНЯ: Жалко. А аз глупачката си помислих, че ще идвате понякога да си поговорим. Хубаво ми е с вас. Забравям собственото си нещастие.
ПАВЕЛ: Какво да се прави, Соня? Всеки от нас си има свой живот.
СОНЯ: Не искам да имам свой живот, не искам. Нека бъде чужд, но да бъде живот! Не ме оставяй, Павлуша, страх ме е, страх ме е в този свят сама… Погледни ме – толкова съм беззащитна. Погали ме, Павлуша!
ПАВЕЛ: Ще те изпратя. Ще ти помогна да се прибереш.
СОНЯ: Глупавият ми! Мога и сама да си отида… Погали ме,… погали ме по косата! Погали ме както се гали куче…
ПАВЕЛ: /Прокарва ръка по косите./ Имаш хубави коси, Соня.
СОНЯ: Коси. А под косите – скапани нозе… Хей, Павлуша, ти ме будалкаш. Може ли в затвора да се влезе с един крак?
ПАВЕЛ: Защо да не може?
СОНЯ: Значи според теб аз също мога да вляза в затвора!
ПАВЕЛ: Можеш. Ако заслужиш.
СОНЯ: И няма да ме съжалят?
ПАВЕЛ: Могат и да те съжалят.
СОНЯ: Виждаш ли? А ти не ме съжаляваш, не искаш да ме съжаляват.
ПАВЕЛ: Това е съвсем друго. Съжалението съвсем не е… И как да ти кажа, аз все още обичам Невенка, жена си.
СОНЯ: Онази кучка, която ти е откраднала детето?
ПАВЕЛ Не е кучка. Човек е. Но е търсила изход от нещастието.
СОНЯ: Глупости! Гледала е само по-лекото… И го е намерила върху гърба на твоето нещастие.
ПАВЕЛ: Понякога става и така.
СОНЯ: Жалък клечкоброецо! Приличаш ми на закъсал по пътя проповедник. На твое място бих удушил тази… кучка!
ПАВЕЛ: И какво щях да променя?
СОНЯ: Нищо. Но можеше и да изпиташ задоволство.
ПАВЕЛ: Да. Да отмъстя за мъжката си чест. Минаха тези времена, когато хората се стреляха заради жени.
СОНЯ: Там е трагедията….Ако стреляха, светът би бил по-добър. Например бих изпитала гордост, ако някой загази заради мен на дуел.
ПАВЕЛ: Ха – ха – ха! Дуел!
СОНЯ: Какво се хилиш? Какво като съм саката?
ПАВЕЛ: Не се засмях за това.
СОНЯ: Смей се, Палячо! Смей ми се, Павлуша… Ти си толкова добър, че ми иде да се разплача… Ще ме забравиш ли, Павлуша?
ПАВЕЛ: Кой знае? Първо ще се опитам да забравя, че имам дете.
СОНЯ: Не, не забравяй детето. Не го забравяй, Не го забравяй, Павлуша!
ПАВЕЛ: Наистина вече трябва да тръгвам.
СОНЯ: Едва ли бившата ти съпруга ще мине в този час да ти покаже детето… Дай ми кибрита да си запаля цигара.
ПАВЕЛ: Значи, пак стигнахме до кибрита…
СОНЯ: Този път наистина стигнахме.
ПАВЕЛ: /Подава й кибрита/ Заповядайте!
СОНЯ: /Пали цигара/ Видяхте ли колко е просто. Подадохте огънче и всичко свърши… Ако ми бяхте подали огънче в началото, нямаше да го има този театър. А сега се наведете! /Внезапно обгръща главата му с ръце и буйно го
целува по очите/ Сбогом, клечкоброецо!
Павел я погалва по косите и бавно тръгва по алеята.
Соня дълго гледа след него. Когато той се изгубва от погледа ., започва тихичко да се смее:
СОНЯ: Ха – ха – ха….На мама момиченцето! Исках да ти намеря приятел, но той не те хареса! Ха – ха – ха! Мръсна парцалива кукла! /Прегръща куклата и я хвърля на скамейката/ Ха – ха! И онзи глупчо повярва на всичко! Дори се
разчувства!... Ама съм една идиотка!... Но какво да направя, той взе да ми харесва. И си го целунах дори!... Виж го ти, проклетникът, почти не се трогна от инвалидната количка! Но дали и той ми говореше истината? Ако така се вживея в ролята си и на изпита, ВИТИЗ ми е в кърпа вързан. Ха – ха – ха! /Изправя се от количката, започва да подскача, скача в люлката и почва да се люлее/ Етюд за кибритени клечици – трябва добре да го обмисля.

К р а й