КРАСИМИР ЙОРДАНОВ е роден в Бургас на 30.07.1967 г. От 1991 г живее в Пловдив. Пише стихове и песни от 1986 г. Автор е на стихосбирките „Лунясвам“, „Отглеждане на мъж“, „Римувани бургазми“ и „Необятно“ и албумите с авторски песни „Духът на дивия козел“ и „Черен дракон“. Носител е на десетки национални награди за поезия и авторска музика.


СПЯ ДО НАЙ-КРАСИВАТА ЖЕНА НА СВЕТА

От години спя до най-красивата жена на света.
И даже съм сигурен, че тя ме обича.
Обожавам да вдишвам нюансите
на телесната й топлина,
докато я събличам или обличам.

Не зная с какво съм заслужил
този дар на съдбата –
най-красивата жена на света до мен да притихва...
Да се шмугваме сгушени
в пазвите на съня.

Господи, как сме си свикнали!
Цял живот си мечтаех да срещна
най-красивата жена на света.
А ти я изпрати в леглото ми, Боже!

Но един съществен въпрос
винаги ще ме тревожи:
непременно ли трябваше да съм неин баща?...




ПЪСТРОТО ВЕЛИКОЛЕПИЕ НА СУШАТА

От моя остров
облаците ми изглеждат призрачни.
На хвърлей преминават само. Рядко плачат.
Разпръскат се и атакуват дюните,
за да се вкопчат в топлите им качества.
През дланите им преминава цялата разпереност,
наречена правдоподобно „птиче братство“.
Дали ще бъде всъщност светотатство
да те сравнявам с птица неуверена?
Неделята ми е наострена и островна.
Какво великолепие е сушата!...
Къде си, облаче ле, черно, да те яхна,
да си изплачем заедно градушките!
Така и не разбрах дотук ти облак ли си, птица ли,
градушка, дюна, изгрев и неделя...
Усещам смътно твоето придвижване.
И тиха вулканичност ме обзема.




УБИЙСТВО НА ДЕЛФИНИ

За някои е тъй рутинна гледката –
тела, спокойно легнали на пясъка.
Но приближа ли, губи тон сърцето ми,
а уж видял съм много. Тъй ужасно е
да видиш братята си с перки счупени,
издавени като матрос в подводница,
заклещен между въздуха и времето.
Дали по-важно е да има улов,
или да няма риск да се удавят
най-палавите романтични рицари –
онези, дето обитават кораби,
лежащи от столетия на дъното?...
Да отговориш просто, невъзможно е.
Но гледа Бог. И ще ни върне тъпкано
мълчанието пред камара трупове,
небрежното изхвърляне от мрежите
и липсата на знаци ултразвукови,
крещящи на делфински: „Тук опасно е“!
А, казват, умни същества са хората,
делфините, маймуната и кучето.

Съмнявам се относно Нomo sapiens.




ДОБРОТО КУЧЕ

Преди десет години подскачаше в кръг
моето куче след скитане.
Гръбнакът му беше опънат лък
за стрелите в очите му.
С горда стъпка и гърлест лай
виреше нос всеки час.
С десет години по-млад беше песът.
С толкова също – и аз.

Подплашени птици покрай брега
крещяха и с крачки ситни
в небето се стрелваха. Ей сега,
си мислех, и то ще литне!
Природно безкрило, но явен противник
дори на природната власт.
Беше куча особа. На всичко способно.
Както понякога – аз.

Преди десет години цепеше с вой
въздуха, виждайки плячка.
А тази вечер се блъсна в стол
още след първата крачка.
„Тутто финито“, чета му в очите.
Умира ми песът без глас.
Утре до куче митично ще легне.
Малко след него – и аз.




КРИМИНАЛЕ

След всички особени мнения,
които дочух,
тази нощ си съблякох думите.
И останах по дух.

И настана една особена
невеществена голота.
Тиха жена се промъкна
с разхвърляната си душа.

После някой викнал полиция,
понеже дочул странен шум –
приличало на боричкане
между два броя „едно наум“.

Униформените заварили
в гардероба на мисълта
три омачкани срички –
моето „НЕ!“ и твоето „ДА, ДААААА!“.




РОКЕНДРОЛ

Градът е утихнал като ням пациент след упойка.
Сериали и мачове. Телевизори и алкохол.
Седя си на столчето в хола и търся кройката
на поредния свой откачен рокендрол

Уж всичко е вече написано и изпято,
уж интернетът разрови всеки подмол,
а в нощта, в която последно мирише на лято,
аз тормозя китарата с някакъв рокендрол..

Малко момиче разтърква до мене клепачи.
Иска приказка, зная. Но баща й, до кръста гол,
си е поставил особено важна задача:
да довърши до края проклетия рокендрол!

Понеже е ясно – само след няколко есени
тя ще седне с китара в ръка върху стария стол
и ще викне: „Баща ми, имаш страхотни песни!
Как започваше оня нощен проклет рокендрол“?




НЕДЕЛЯ

Скъпа, пак си потънала в някаква сива дълбока депресия –
нервно пушиш, въздишаш, не искаш да правим любов.
В знак на протест против себе си даже не просваш прането.
Не ми разрешаваш на мен да го сторя и даже не казваш защо...

Аз не съм психиатър и никога няма да бъда,
макар от такива да има до втръсване нужда по тия земи.
Кротко търкалям през дните идея за нашето бъдеще –
моето, твоето, това на децата... Ела, помогни!

Скучна наука за оцеляване в бойни условия –
пари за цигари, за бири, за хляб и за интернет.
Социалните мрежи се ползват предимно от хора,
които са сигурни, че нищо не им е наред...

Явно са всички зомбирани вече от телевизия,
от кръстословици, радио, филми, судоку, белот и шах.
Такава удобна преструвка е думата „криза“,
такава промивка на мозъка е „световният крах“!

Под небето все още има време за нас, без съмнение.
Виждам как сядаш пред компа и тръгваш на лов
за любими мелодии, клипчета и... стихотворения.
После просваш прането. И искаш да правим Любов.




НА МАМА

В жаравата на онзи дълъг Юли
си чакала от тебе да изляза.
Сънувала си как ми щипеш бузките
и как ме взима на ръце баща ми...

Усещам се понякога виновен,
че съм откраднал дългите ти нощи,
че съпровождам всички твои възрасти,
макар да съм далеч от твоя космос.

Животът ми на пръст мирише, мамо!
Опитах трепета на много полети,
сънувах всички невъзможни сънища,
пребродих всякакви жени и пътища

и пак при теб накрая ще се върна.
Нали го искаше? Нали го искаше...
Надявам се да се отвори място
до теб в претъпканото старо гробище.