КРАСИМИР БАЧКОВ



Лекият следобеден бриз накланяше на пориви тръстиката и разнасяше юлската омара над плажа. Излежавах се на сянка под стария рекламен чадър и чаках да ми премине опиянението от изпитата на обяд мастика. От другата
страна на сянката спеше Цецо, като от време на време похъркваше. Двамата се бяхме установили на бивак преди три дни, на пустия северен бряг направо на плажа, защото имахме възможност да стигнем до тук с джипчето ми. Палатката вече бе избеляла от дъждовете и слънцето, ние с приятеля ми бяхме оплешивели и с побелели, небръснати бради, но тръпката от дивото къмпингуване не намаляваше през изминалите години. И докато блажено мързелувах,
забелязах, как вълните премятат нещо в прибоя. Надигнах се и видях как няколко дървени палета се приближават към брега, бутани от вълните. Станах, протегнах се и след като си сложих шапката – идиотка на главата,
тръгнах към водата. Нагазих и приближих до палетите. Бяха девет на брой, вързани с почернял, стоманен синджир. Там, където синджирът се бе търкал, дървото бе заоблено и изтрито. Придърпах ги на брега и събудих Цецо.
— Виж какъв подарък имаме от Нептун!
Той стана, потърка си очите и изръмжа:
— Що не спиш, бе, Тони? К'ви са тия дървета?
— Палети! Можем да ги използваме за дърва на огъня! И без това нямаме никакви дърва.
— Нали още първата вечер изпекохме и изядохме мръвките? Защо ти са дърва сега?
— Просто така! Ще е по-красиво, когато си запалим огън довечера! А и комарите,
ще бягат от дима!
Цецо отиде до палетите, побутна ги с босия си крак и вдигна рамене:
— Защо по дяволите са вързани със синджир?
— Не знам! Но това не е проблем, разбира се! Ще чукна катинара с брадвичката ще измъкнем синджира.
Приятелят ми изрови бутилка бира от пясъка в тръстиката, отвори я и отпи. Облиза устните си и предложи:
— А не може ли да си сковем един сал от тези дъски? Така ще влизаме в морето и ще си ловим риба!
— Може, що да не може! Стига салът да издържи тежестта ни.
— Ами, дай да опитаме!
Горещината вече бе попреминала и двамата се заехме за работа. Счупих катинара и махнахме синджира. После поставихме един до друг натежалите от попитата в тях вода палети. Образува се голям правоъгълник, който обаче
трябваше да се закрепи с други дъски. Цецо се почеса по носа и ме изгледа под вежди:
— К'во ше кажеш, ако измъкнем няколко летви от бараките на бившия пионерски лагер, до ресторантчето?
— Трябва да внимаваме, да не ни видят! Не, че са голяма ценност, но все пак са чужда собственост!
— Собственост, трънки! – ядоса се Цецо – Някакви тарикати са заграбили пионерския лагер с измама и нищо повече! Изтърбушиха цялата държава от крадене, тяхната мама недоклатена!
— Добре, де! – успокоих го – Скачай в джипката, да видим!
Подкарах към трите реда необитаеми вече от години бараки и спрях встрани. По това време хората все още си почиваха и за нула време успяхме да отковем десетина летви, без никой да забележи. Качих ги върху багажника на покрива и ги стегнах с една тел, от някакъв бивш простор за пране. Върнахме се при палатката и стоварихме летвите. До вечерта салът бе готов. С доста труд успяхме да го избутаме до водата, но решихме да го пуснем в морето едва сутринта. После си намазахме по няколко филии пастет и ги излапахме със затоплени от слънцето краставици, за мезе. Изровихме по още две – три бири от пясъка, изгълтахме ги и мързеливо се вмъкнахме в палатката. Музиката от радиото ни приспа и не разбрахме как дойде утрото.
Събудихме се малко преди изгрев слънце. Гмурнахме се в морето, да се разсъним, поплувахме и закусихме набързо. Сложихме по една въдица върху сала, туба с вода и го избутахме във водата. Дъските леко се огъваха, но в общи
линии бе стабилен. Почти нямаше вълни и с помощта на един прът успяхме да се избутаме малко след прибоя навътре в морето. От изток се показа жълтият перчем на слънцето. Започна да става горещо. Метнахме въдиците и още преди тежестите да стигнат до дъното, се хванаха риби. Бяха попчета и все още обикаляха до брега, въпреки топлата вода. За кратко наловихме цяла кофа риба. Щом решихме да се връщаме обаче разбрахме, че сме се отдалечили доста от сушата. При това течението ни бе отнесло встрани от бивака ни. Въпреки че опитвахме да се бутаме с пръта, салът не желаеше да се подчинява. Бе доста тежък и неподатлив на управление. За да не влезем съвсем навътре в морето, решихме да се върнем с плуване, като зарежем сала. Взехме в по една ръка въдиците, кофата с рибата, тубата с водата и заплувахме. Излязохме уморени, но доволни от риболова. Щяхме да си опечем предостатъчно риба, а за сала изобщо не съжалявахме.
— Откъдето дошъл, там и отишъл! – заключи мъдро Цецо.
— Абе, щеше да е хубаво да го ползваме още ден – два, но …! – отвърнах и тръгнах да събирам суха тръстика за огъня. После така се напраскахме с печена риба, че едва си поемахме въздух от преяждане. До вечерта се къпахме, слушахме музика и се наслаждавахме на пейзажа. Заспахме, след като дълго се взирахме в нощното небе. Звездите се виждаха ясно и между тях често се забелязваха малките светлинки на прелитащи самолети. Бяхме щастливи по мъжки, простичко и без много приказки.
Сутринта отворих очи и погледнах през отвора на палатката. На брега, точно пред нас бе заседнал салът ни. Тръстиката нещо нашепваше и аз побързах да стана. Отидох до сала и тогава видях, проснат точно по средата
голям калкан. Рибата бе скоро уловена, защото кожата и все още потръпваше.
— Ей, Цецо! Ела да видиш, какво е хванал нашият сал!
Приятелят ми стана и приближи със съмнение в погледа. Мълчаливо хвана и вдигна рибата. Поклати глава в недоумение:
— Имаш ли представа, че тоя калкан струва куп пари? Никой рибар не би се лишил от такъв улов! Тежи най-малко пет – шест кила!
— А кой може да го е оставил тогава?
— Кой знае! – озърна се Цецо.
Огледах пустия бряг и аз. Нито в морето се виждаха лодки, нито по брега се забелязваше някой. Само тръстиката леко се накланяше и разказваше за нещо свое.
— Тони! – прошепна Цецо с разширени очи.
— Какво?
— Тук има нещо съмнително! Дай да събираме палатката и да се махаме!
— Защо?
— Обясни ми, как се озова салът ни точно пред нас на брега, а върху него този голям калкан!
— Не знам! Трябва някой да го е уловил все пак. Не се е метнал върху сала сам, я!
— Именно! А този някой се крие, но държи да знаем, че ни наблюдава! Това как ти
се струва?
— Не знам! И на мен ми се струва странно.
— Не странно, а си е чиста лудост! Нормален човек не върши такива
неща, Тони! Или някой си прави грозен майтап с нас, или има някаква нечиста
сила тук! Снощи ми се стори, че някой шепне в тръстиката! Виж, посред бял ден настръхнах, като си спомних!
Отново се огледах разтревожен. И на стотина метра встрани видях как от морето излиза водолаз, облечен в черен неопрен. Посочих го на приятеля си, а той прехапа устните си от притеснение. Бързо влезе в палатката и се върна с брадвичката в ръка. Водолазът съблече неопреновия костюм, остави на пясъка кислородната бутилка и бавно тръгна към нас. Бе доста по-възрастен, с широка, бяла брада. Щом приближи, просто кимна и сложи върху сала,
до калкана, бутилка мастика. Отпусна се на пясъка и тихо каза:
— Преди четиринадесет години претърпяхме злополука точно тук!
Бяхме с малък траулер, който потъна на стотина метра навътре. Бяхме петима, но се спасих само аз! Успях да изплувам, хванат за един палет! Всяко лято идвам, да помена приятелите си! Поменете ги и вие, момчета! И повече
не влизайте със сала в морето! Това място е опасно, защото има силни подводни течения! Хайде, със здраве!
Той стана и тръгна към костюма, оставен на брега. Щом стигна до него го вдигна и бавно се отдалечи. Двамата с Цецо се спогледахме. Нямаше какво да си кажем, затова се пресегнах и взех бутилката с мастика. Отлях малко
на пясъка и отпих. После я подадох на приятеля си. Той стори същото, а после въздъхна. Въздъхнах и аз, тихо зашумяха тръстиките, в нещо като въздишка.
Брегът, морето и салът пред нас бяха станали по-естествени и обясними. Само дето слънцето печеше някак пожълтяло тъжно, сякаш пламъкът му идеше от кандило.
На другия ден си тръгнахме. Нищо не ни задържаше вече тук. Събрахме набързо палатката, чадъра и останалия багаж и ги метнахме в джипа. Подкарах към шосето и когато стигнах до коловоза, от където трябваше да се кача на
асфалта, погледнах назад. Въздухът трептеше от маранята и образуваше причудливи форми, но ясно се забелязваха четири човешки фигури, стъпили върху сала, как ни махат за сбогом.





АПОТЕОЗ НА ДУШАТА

Веднъж дошли на този свят, всички ние от съвсем малки усещаме, разбираме и се съобразяваме с правилата на получения по чуждо желание наш живот. Никой не ни е питал искаме ли да бъдем тук, но всеки ни учи да бъдем послушни и да не създаваме проблеми из организирания хаос, в който съществуваме. Измислени и наложени са закони, които сме длъжни да спазваме. Те ни държат в непрестанен страх, защото ако ги престъпим, биваме наказвани. Постепенно изграждат у нас нужди и желания, формират мирогледа ни, но щом нарушим правилата, ни
ги отнемат. Така от деца разбираме, че крехкият ни живот зависи от малко вода, храна и съхраняване на температурното ни равновесие в приемливи граници. Той зависи и от средата, в която се намираме. Ограничавани сме от себеподобните, животните, насекомите и дори вирусите и бактериите. Толкова сме уязвими от почти всичко край нас, че за да оцелеем, ставаме умни! Инстинктът да съхраним живота си е толкова силен, че улисани в него,
не успяваме да живеем пълноценно. Повечето от хората напускат този свят преди да са разбрали, защо им е бил даден шанс да бъдат в него. Малкото, които намират кураж да дръпнат завесата и да видят какво има зад нея,
проумяват, че всичко е илюзия, че освен тяло, имаме и душа.
Точно тя е най-ценното, което имаме на този свят, защото тя може да ни поведе и без път към на пръв поглед невъзможни върхове, а може и да приключим с живота, ако я загубим. Всъщност, играта се състои в това, че докато
полагаме какви ли не грижи и усилия, за да задоволим тялото си, забравяме за душата си, а това в крайна сметка ни прави смъртни! Но, щом стигнахме до смъртта, искам да попитам, защо толкова много я избягваме и се страхуваме от нея, ако не знаем какво да правим с живота си? Та ние сме просто сбор от органични съединения, точно като всяко животно, дърво или насекомо. Само душата е тази, която ни отделя от останалата материя, само тя е способна да създава музика, поезия, картини и технически съоръжения. И ако някой изобщо може да ни направи относително свободни, това пак е душата ни! Защото тя ни дава най-ценното – ЛЮБОВТА, без която нито бихме се
появили изобщо, нито можем да съществуваме по-късно. Или ако си зададем онзи първичен въпрос за яйцето и кокошката, то без колебание трябва да заявим, че любовта е първа, а животът е нейно следствие! Затова най-силни
са не хората с големи мускули, а обладаните от любов! Тя изпълва душата им, води ги по правилния път, независимо откъде минават, дава им вярата и надеждата, и най-вече силата да стигнат до края, да постигнат целта си!
Някой ще рече, че ето на, правим, струваме и пак я докарваме до любовта! Всъщност, не ние, а тя стига до нас, понякога дори без да я искаме или търсим. Един път дошла, любовта води секса, а с него кръгът на живота се затваря. Тя е заложена в нас като инстинкт, без който не бихме съществували. И тук се сещам за затворниците, престъпниците, убийците и изнасилвачите. Убеден съм, че още от малки те не са имали достатъчно любов и душевна топлина, а щом са пораснали, са се озлобили, защото са ги видели при другите хора. Това ги е изкарало от равновесие и са прекрачили границата…! Колкото и налудничаво да звучи, мисля, че те не бива да бъдат затваряни в килии, а обичани! Те трябва да бъдат събрани с тяхната половинка, защото винаги има такава и да създадат свои деца! Колкото повече деца – толкова по-добре! Тогава искат или не, ще проумеят, че не бива да се убива, да се изнасилва, защото това може да се случи и със собствените им деца!
Всъщност, по тази логика излиза, че най-опасни за себе си и останалите са самотните хора. Защото в най-приемливия случай, те си отиват от този свят бавно и мъчително. В най-лошия, липсата на любов ги кара да убиват себе си или някой друг. Така един шанс на живота бива духнат и изгасен, а светът става по-беден, защото остава с една душа по-малко.
Все си мисля, че ако използвахме ума и талантите си, за да постигнем нещо с тях, от което душите ни щяха да тържествуват, животът ни щеше да е по-смислен и пълен с любов. Сега две трети от човечеството просто оцелява,
а това е гибелно за душите ни. Живот в страх, глад и мизерия води до престъпления, войни и накрая смърт. Само от нас зависи дали това ще продължи…!