Антимовски хан - издание за животопис и култура.

Антимовски хан е издание за животопис и култура на Сдружението на писателите в Добрич. Понастоящем излиза като списание, наследник на едноимения вестник с 10-годишна история. Събира поезия, проза, есеистика, интервюта, краезнание, други форми на литература, както и отзиви от всички сфери на изкуството и културата на творци от Добрич, Добруджа, страната и чужбина. С него живее духът на Йордан Йовков. Може да откриете още нови преводи, първи стъпки на млади автори, препоръчани книги на местни автори, обяви за конкурси, събития и др.. Антимовски хан - статии :: ЗАД ТЪГАТА"

ЗАД ТЪГАТА

ЗДРАВКА ЕВТИМОВА

 

БЕШЕ огромно дърво – круша, с нарязана кора и клони, които скриваха цялата планина. Всяка година раждаше като луда, жълти, страшни плодове. Рано, когато тревата беше сребърна от роса, аз се мятах на клоните, напълвах
торбичката, после триех с памучна кърпа крушите, за да излезе напред златото им, подреждах ги в щайга и сядах на пътя още преди работничките във фурната да дойдат за първа смяна – „Тука ли си, лисиче?“ Тука съм, како, казвах, няма ли да си купиш крушка? Само двайсет стотинки.
И жените си купуваха – всички до една, някои по две круши – джобчето започваше да звъни като камбана. Това бяха моите стотинки и ги събирах да видя света. Знаех, че светът започва зад баира, по който се катереха пътят
и слънцето заедно, защото и те искаха да видят откъде почва той. Тате беше заминал за света и всяка сутрин, когато слънцето се връщаше оттам и идваше при моята круша, аз знаех, че е виждало някъде тате. Мама също
бе отишла по света. Един следобед, тъкмо когато ставаше студено, тя ми каза – „Върни се, Ано, ще настинеш. Вземи тия вафли.“
Аз въобще нямаше да настина, защото крушите на моето дърво грееха и ме топлеха. Бяха грамадни като луната и много по-жълти от нея, а това означава, че е юли. При мене винаги беше юли, а през юли никой не настива. Ти ги вземи, мамо, казах й аз. Нали ще ходиш по света, там сигурно няма вафли. Колко ли бе страшен светът оттатък баира? Бях решила някой ден скоро, когато събера един чувал стотинки, и аз да отида там – мислех си, че светът е нещо като стая и там ме чака тате. Беше ми обещал акордеон. Често сънувах, че свиря, сънувах акордеончето, което бях виждала в магазина, и свирех – а крушите, като чуеха, сами падаха в торбичката ми.
Мама ми остави кутията с вафлите, една кола се показа, взе я и тя замина за света. Аз останах на пътя при моите круши и се молех светът по-бързо да свърши, за да се върне мама, после тате с моя акордеон. Цял ден чаках на
пътя, светът не свърши и никой не ме извика за обед, защото баба я болеше главата. Заедно почакахме да . мине, аз й пеех песничка, но я пеех наум и наум. свирех на акордеона, който тате щеше да грабне от света и да ми го даде. Стоях на пътя и си пеех наум за онова място зад баира, където мама никога
не тръгва с оная кола или ако тръгва, си взема вафлите и ми казва – „Утре ще си дойда.“ Аз знам кога е утре.
Утре е, когато няма никой край безкрайната круша на дядо Григор, пълня си торбата и никой не казва – „нахално дете“ и „напаст недна!“. Всеки ден правех по една стъпка по-нагоре по пътя към баира. Аз и слънцето се катерехме заедно – аз отстрани по пътя, но не съвсем, защото някой лош човек само това чака: да види глупаво хлапе като мен и да му изпие кръвта. Баба, когато не я болеше глава, казваше, че по пътя бродят върколаци и пият кръв.
Аз също видях няколко върколака зад ябълките и като минавах край тях, им рекох: – „Кръвта ми не е хубава, върколаци. Мама щеше да ми купува витамини, но отиде по света и сега в мене няма нито един витамин. Аз не ям сирене, заклахме козата, изядохме я и няма сирене.“ Те не ми изпиха кръвта, затова заедно със слънцето продължавахме да се катерим – то отгоре, върху облаците, аз отдолу, по асфалта. Събрала съм доста парички в джобовете, ще си купя билет до света – сигурно не е голям тоя свят, щом се побира в нашия телевизор. Пусках го и гледах по цял ден, докато баба я болеше глава – дано видя някъде тате как носи в една ръка акордеон за моя рожден ден. Дано видя някъде мама – да й кажа, че съм изяла вафлите и много пазя кутията.
Казвам на кутията всяка вечер – „Лека нощ, мамо“. Щом ти ми я даде, значи кутията е за спомен. Спомен според мене е човек да помни кога узряват крушите... „Добър ден“ – казвам и кутията ми се усмихва. На нея има едно
момиче – аз го нарисувах с молив. Това момиче съм аз. Баба каза, че рожденият ми ден ще дойде, когато пресъхне реката – това ще стане в най-голямата жега. Аз всеки ден я чакам да пресъхне, докато продавам круши на жените от фурната. Мама от кутията ми се усмихва наум – тя всичко прави наум, за да не я чуват хората и да не й се смеят. Добър ден, мамо.
„Баба ти умря“, така каза комшийката. Аз не знам какво точно означава това, сигурно и баба е тръгнала по света, защото не я виждам в къщи. Не знам къде да я търся, рових – под крушата, в шкафа и в кухнята. Щом някой замине за света, кой знае кога ще се върне, само дано пресъхне реката. Тогава е рожденият ми ден, а баба нали каза, че тате ще ми донесе акордеон и аз ще свиря на жените, които отиват на работа във фурната. Една от тях, леля Неда,
понякога ми дава кравайче съвсем без пари, аз винаги отчупвам къшей на кучето Гашко – той се върна от света и ходи след мене да ме пази от върколаците. Здравей мамо, казвам на кутията, аз не трябва вече да бера крушите – дядо Григор ги пази за ракия, но аз не обичам ракия и бера. Някъде към трийсет и осем часа следобед, когато слънцето е голямо колкото бирена бутилка, аз пак продавам круши на жените, които си тръгват от работа – мога да познавам само двайсет стотинки, но ми дават и по-големи стотинки. Щом напълня кутията от вафли, ще .натрупам достатъчно пари за билет и ще дойда при тебе. Понякога обаче така ми се прияжда шоколад, че взимам една шепа пари и тичам до будката на автогарата. Жената ги брои един час – един час е времето, през което така искам шоколад, че небето се люлее, я тя брои ли брои.
Някой път шепата ми била малка и парите не стигат, друг път ми връща стотинки и аз й пея на ум оная песничка, дето ти ме научи, преди да си заминеш за света. Мамо, почти съм покрила дъното на кутията с пари! Мамо, взе ме Неда, оная жена от фурната. Тя има само един гардероб и хич не я боли глава. Много е уморена, но ми разказва приказки. Не трябва повече да ставаш преди петлите и да береш круши, Ани, казва. Аз ще ти купувам гевречета, ще ти правя манджа с картофи. Тя не знае, че искам да напълня кутията и да стигна до света при тебе. Като завали дъжд, е най-лошо. Реката въобще не пресъхва и кой знае кога ще дойде рожденият ми ден.
Ела да видиш, каза ми Неда – тя живееше сама като нашия Гашко, кучето, което ме пазеше от върколаци, преди баба да тръгне по света. Виж ти чудо – реката пресъхнала! Неда ме заведе много далече – зад пощата – там зееше
грамаден ров и в него нито капка вода! Значи имам рожден ден!
Да, имаш, каза Неда, усмихната, като че реката бе пресъхнала заради нея и рожденият ден бе неин, а не мой. Значи мама и тате ще си дойдат от света? Да, със сигурност. Ти само легни да поспиш следобед и после ще видиш. Когато се събудих, на масата имаше акордеон – малък, с кантове, целият от злато. Тате ми го е донесъл! – извиках. Имаше и рокличка – мама ми я е купила, реших веднага.
Но защо, лельо Недке, рокличката е същата като онази, дето аз и ти гледахме в нашия магазин? Защото и ние сме свят, момичето ми, каза Неда. Майка ти и баща ти идваха, докато ти спеше, после пак заминаха по света. Ами реката? – попитах аз и скочих. Пресякох моста и що да видя – реката течеше ли, течеше. Рожденият ми ден бе свършил.
Нямаше слънце, добре, че жълтите круши грееха на дървото, та бе светло и топло като през юли.





НЕБЕ СЪС СТУДЕНИ ЛУНИ

— Разправят, че имаш ухо за разни модерни мелодии. Е, пет пари не давам за това – каза Яков. – Но искам да знам как става. Как я хващащ тая музика? Кажи ми.
Не му казах нищо.
Когато видех дъб, чувах как корените хапят камъка и се бият за капка вода. Около къщата ни имаше пясък, сгурия и само един кладенец. Валеше толкова рядко, че бях забравил как изглежда дъждът.
Гласът ми не струваше, беше прекалено слаб да разказва за жегата нощем и за пламналото слънце по пладне. Отдавна бях открил една пещера, издълбана от вятъра в пясъчника. Скривах се в нея и тананиках или виех. Виках в
тъмното и в песента ми нямаше думи. Страхувах се да пея навън. Баща ми щеше да каже, че съм мръднал, братята ми нямаше да отронят нито дума, но щяха да си помислят, че нещо не ми е наред.
— За какво пееш, сине? – попита ме една вечер мама. – Дните са черни и няма за какво да пее човек. Баща ти иска ковач в семейството, а ти си силен. Учи се да хванеш този занаят – после тя разроши косата ми и додаде: – Пееш
хубаво, да знаеш.
— Глупости – отряза баща ми. – Той трябва да работи. Никакво пеене. Никаква загуба на време!
Затова се криех в пещерата и виех нощем. Гладът в стомаха беше по-голям от небето. Баща ми ме хокаше, братята ми се учеха да работят бързо. Аз не хващах занаята бързо. Пък и имаше едно момиче, Ясма, която се промъкваше
до моята пещера.
— Какво правиш тук? – попитах я. – Дебнеш ли ме?
— Слушам те – отвърна тя.
— Не си в ред – казах. – Махай се. Изчезвай, или ще ти счупя врата.
Тя си отиде.
Една нощ мама дойде до пещерата.
— Шан – каза тя. – Къде си чул тази песен?
— Това не е песен – отвърнах. – В нея няма нищо, само няколко звуци, бедни като нас.
— Хубава е – прошепна мама. – Тая песен е по-богата от торба, пълна с пари.
Не казах на мама, че пея за нейния кладенец – изсъхнала дупка в двора – и в него нямаше вода. Жегата беше измъкнала влагата от дъното и баща ми се ядосваше, че трябва да рови по-дълбоко. Но дори на дълбокото нямаше капка и той побесня.
Съвсем малко от мелодията, която си тананиках, беше за онова момиче, които идваше да слуша, същото, което прогоних.
— Виенето и врещенето не пълнят празен търбух – обърна се баща ми към мама. – Той трябва да стане ковач. Схваща бавно работата с чука, а това не ми харесва.
— Имам трима братя – казах. – Нека те изучат да станат ковачи.
— Ти ядеш моя хляб и моето сирене, и ще станеш ковач.
— Шан пее хубаво – обади се мама. – Той измисля песни, които никой не е чувал.
— Млъкни, жено. Гласът му не струва – извика баща ми.
Знаех, че е така.
Тази зима снегът беше дълбок до пояс и имах късмет, че баща ми ме завлече в ковачницата на Яков. Вътре беше хубаво, топло. Работех в полумрака, крещях песни, колкото сила имах и никой не ме чуваше. Понякога Ясма се промъкваше до тясното площадче пред ковачницата, но не посмяваше да влезе вътре. Оставаше до вратата за минута, а аз виках ли виках, и се надявах, че ме чува.
Веднъж Ясма доведе Яков в ковачницата, но не посмя да прекоси прага, та ми дожаля за нея.
— Това е Шан, който пее, господине – каза тя и избяга.
Яков беше дребен, мургав човек. Бе облечен в кожено палто и носеше скъпи ботуши.
— Ясма разправя, че пееш – каза той. – Я пей да те чуя!
Гласът му не ми хареса.
— Защо да пея? – рекох и забих поглед в скъпите му ботуши.
— Защото ще получиш два тана – каза той.
Два тана! Печка, пакет кафе и чувалче картофи струваха два тана.
— Започвай! – каза Яков.
Наведох се и взех да чукам казана, който трябваше да направя до обед. Усещах се така, като че чукът удряше не желязото, а мен. Мургавият измъкна една пачка от джоба си и я развя под носа ми.
Аз продължих да блъскам дълбокия черен съд, в който можеше да се свари супа за цяло село.
— Не ми губи времето – обади се Яков.
Взех да си тананикам под носа. Наложих си да не поглеждам към него. Представих си пещерата, която обичах, и си спомних кладенеца, който беше пресъхнал. Помислих за грамадния казан, и видях цялото село, струпано около него, всички пламнали и чакат хубавата супа. Знаех – всяко дете се надяваше да получи парче от месото, а майките им се молеха късовете да стигнат за всички хлапета. Видях мама и Ясма. В казана нищо не бе останало за Ясма,
затова в песента не се появиха никакви думи.
— Ти не искаш двата тана – каза Яков.
Исках парите, но мама се беше изгубила някъде. Не виждах снега на улицата, не чувах вятъра. Забравих казана и страхотната супа, завряла в него. Гледах палтото на мъжа, но не му завиждах. Тананиках си, задавях се с въздуха който дишах, но продължавах да си напявам.
— Кой ти показа тия мелодии?
— Това не са мелодии – казах аз.
Не бях забелязал, че вали сняг. Огънят грееше пред мене и в ковачницата беше горещо. Казанът, който изработвах, беше почти готов. Ботушите на Яков блестяха, лицето му бе почервеняло.
— Прави ей такива парчета за мене и аз ще храня братята ти и тебе – плесна се по коляното Яков.
Продължавах да чукам по казана.
— Братята ти са гладни – продължи той. Работех с чука и се опитвах да не мисля за братята си и за нашия двор със сухия кладенец в него. – Майка ти е гладна – прошепна Яков.
Представих си нощвите, ометени до голо, без троха брашно в тях. Помислих си за кокошарника зад нашата къща, без нито една кокошка вътре. Видях мама – куцука към полето да набере коприва и да ни свари чорбица.
— Ще правя мелодии за тебе – казах му.
Навън снегът засипваше всичко. Погледнах червеното лице на Яков и си помислих, че не мога да понасям жегата в стаята.
— Ще правиш парчета за мене каквито ти наредя – каза той, закопчавайки палтото си. – Или ще те изхвърля.
Чудех се дали Ясма е някъде край вратата. Може би беше дочула какво приказва Яков.

* * *
— Днес няма обяд за тебе – заяви Яков. – Не си достатъчно старателен.
Подаде ми един стар кларнет, одран и очукан, и нареди:
— Свири.
— Не зная как.
Той ми показа и отново заповяда:
— Свири. Свири четири часа това, дето те научих. Не спирай нито за секунда.
Ясно ли ти е?
Мелодията беше проста, суха и плоска. Повторих я няколко пъти и опитах друго нещо.
Тогава той каза за пръв път:
— За тебе няма да има обяд. Не беше достатъчно изпълнителен.
Минаха много дни без никакъв обяд за мене.
В края на зимата той ми показа нотите. Бяха черни точки, които според него били натоварени със звуци. Бях чувал и преди, че има начин да оставяш музиката на хартия, така че дори глухите хора да я чуват. В началото нотите ми изглеждаха мъртви, пръснати като зашеметени дървеници върху белия лист. После открих нещо, които никога не бях вярвал: хартията можеше да пее. Нотите направиха стария кларнет нов, но това беше нищо, те накараха дъжда да спре. Те убиха глада в стомаха ми.
Яков ми даде два снопа хартия с ноти, изписани върху тях, и нареди:
— Свири това три часа.
Свирих го двайсет минути и направих нови ноти. Черни точки от звуци, долини от пясък, които се простираха далеч, безкрай, докато очите започнаха да ме болят. В моите ноти имаше вкус на тръни, които събирах за мама – тя ни правеше чай от тях в студените вечери. Моите ноти бяха хладни пещери през лятото, хапещи ветрове, те също бяха вълци през зимата. Вълците умираха от глад, затова нотите, които оставях върху листа, бяха опасни и зли.
— Ти не свири онова, което ти наредих – каза Яков. – Ти си мързелив. Няма да има нито обяд, нито вечеря за тебе.
Не ме беше грижа. Останах в тъмния коридор, където беше леглото ми, и започнах да свиря на кларнета. Обичах всяка драска по него. Бях целувал всяка вдлъбнатина. В стомаха ми се виеше глад, но аз си имах кларнет. Имах летата и врялото слънце, имах преспи сняг и вълци. Не обръщах никакво внимание на студа в коридора, където спях. По стените имаше капчици влага и нямаше нито един прозорец.
— Не свириш онова, което ти нареждам – каза ми Яков. – Мързелив си – той видя, че мога да преживея без обяд и реши: – Не ме слушаш. Няма да има огън в коридора, където живееш.
Капчиците влага по стените замръзнаха. Но аз имах кларнет, виждах огромните пясъчни дюни и палещото слънце над тях. Свирех и долините идваха при мене. Щеше ми се Ясма отнякъде да научи, че правя лято за нея, че съм
оставил топли камъчета в мелодиите, защото се надявах, че ги харесва.
После един ден Яков каза:
— Ти не работиш. Дай ми кларнета.
Взе го и аз останах в коридора без прозорци, с глада в стомаха и замръзналите капчици по стените. Щеше ми се Ясма да е някъде наоколо. Можех да попея нещо и тя щеше да научи, че се опитвам да направя река с малък водопад за нея. Щеше ми се и мама да е някъде наблизо. Тя винаги пазеше коматче хляб за мен. Пееш хубаво, Шан, щеше да ми каже. Нямах кларнет и се опитвах да си припомня времето, когато мама и аз пеехме заедно. Тя все нямаше време, трябваше да готви за баща ми и за нас, трябваше да пере дрехите ни. Гласът й не беше хубав. Слаб беше, но думите, които изричаше, бяха светли и хубави. Тя пееше бавно, като птица със счупено крило през есента, която няма достатъчно сили да настигне ятото. Мама пееше рядко, но тогава времето спираше. Нейната песен беше вятър, който донасяше дъжд над двора ни, беше тиха сянка от усмивка. Щеше ми се мама да е тук наблизо. Щях да . кажа, че съм добре, после нека пак да иде да готви за баща ми и братята ми. Без нея къщата ни щеше да бъде като мен без моя кларнет.
По едно време намерих изход. Започнах да изсипвам черните точки на нотите върху всяко парче хартия, което ми попаднеше под ръка. Бях гладен и стените се люлееха пред очите ми. Опитвах да ям сняг и помислих, че може би баща ми беше прав. Трябваше да се изуча за ковач, стомахът на ковача е почти винаги пълен. Гладът и студът ме караха да вия. Сигурно е бил ужасен този мой вой. Исках да избягам от коридора, но Яков бе залостил вратата. Крещях за Ясма, за август, за кларнета. Крещях, докато нямах повече сили да отворя уста.
Чух хора да пляскат с ръце.
— Продължавай, Шан! Продължавай!
Това бяха другите момчета от ковачницата на Яков, общо четирима.
— Яж! – изкрещя някакъв глас. Познах го. Яков, моят началник, стоеше в другия край на коридора. Припомних си, че той също свиреше на кларнет и един единствен път го съжалих. Свиреше толкова зле, като че всичките му зъби го боляха едновременно, а кларнетът му беше пълен с червеи. Той ми подхвърли комат хляб.
— Откъде си чул тази песен, дето току що врещя? – попита Яков.
— Това не е песен – отвърнах, нагъвайки хляба.
— Беше добро парче – рече той. – За онова момиче Ясма, което те забрави?
— Песента е за онова момиче Ясма, което въобще не ме е забравило.
Тази нощ Яков дойде в коридора, където беше леглото ми. По стените имаше висулки. Бях ял козия лой, за да се стопля. Одеялата бяха малко, затова бях навлякъл всичките си дрехи и се бях напъхал под дюшека, без да си свалям ботушите.
— Вземи кларнета – Яков ритна леглото. – Свири!
Той размаха кларнета над главата ми, смазан, нащърбен инструмент, без никакъв блясък, целият в драскотини.
— Изсвири онази песен, дето я крещя преди малко. Свири и ще ти дам да изядеш един печен заек, ако ми хареса.
Не помнех да съм крещял някаква песен. Това беше гладът. Беше мисълта за мама – тя трябваше да донесе у дома вода от замръзналата река. Знаех старите . скъсани обувки, виждах измръзналите й крака. Беше мъката, че
отдавна не бях виждал Ясма.
Кларнетът бе в ръцете ми, а той имаше страхотен глас. Не свирех на него, за Ясма, макар че много ми се искаше. Не свирех за мама и старата й тясна камина. Не свирех за пронизващия вятър и за преспите, които бяха по-големи
от моята смелост. Свирех за оня заек, за това как той скача в топлия летен ден, за това как са го убили, как искам да сграбча печеното месо, да оглозгам кокалите, да изпия соса, да изгълтам всичко до последното залче, да оближа тавата, да изсмуча от нея последната капчица мазнина. Старият кларнет беше гладен с мене, неговите вдлъбнатини и рани бяха нощ през юли, толкова жарка, че всичките висулки по стените се стопиха.
Яков се взираше в мене.
— Спри! – изкрещя той. – Ще ти дам целия печен заек.
Остави ме да го изям. Беше огромен заек, голям като планина. Ядох, ядох, ядох, заболя ме стомах, но не можех да спра. Смачках костите и изсмуках мозъка от тях, оглозгах всичко, което можеше да се гложди, сдъвках със зъби
парчетата кости и ги глътнах. Бяха страхотни.
Яков ме погледна и каза:
— Дай си дясната ръка.
Аз я протегнах и той я стисна. Вгледа се в пръстите ми и взе брадвата. С нея цепех дърва, които измъквах от стария навес. Яков изглеждаше много спокоен, отпуснат.
— Значи мислиш, че си музикант? – измърмори той.
Изведнъж вдигна брадвата и я стовари върху дясната ми ръка. Бликна кръв. Той отново удари. Размаза ръката ми като звяр. Болеше. Мислех, че умирам. По пода имаше кръв. И по панталоните му виждах кръв.
— Ти си дяволът – каза Яков. – Не е възможно човек да свири така.
Болеше. Старият ми кларнет, смазан, разбит, лежеше на пода в локва кръв.
Едно от момчетата дойде с пълен леген.
— Ще заздравее, Шан – измърмори то. – Яков трябваше да убие дявола, нали разбираш.
То изми кръвта и сипа ракия върху раната.
— Ще ми се и в мене да имаше такъв дявол – прошепна момчето. – Ще трябва да те изхвърля, Шан. Яков ми нареди. Прости ми.
Болеше ме ръката и ми се виеше свят. Не знаех дали лежа на снега, или бях сред облаците, които се бяха смесили с вятъра. Видях червени капчици по пътя. Виждах лицето на мама, после зърнах лицето на Ясма. Знаех, че не са там, но продължавах да ги гледам.
— Ясма ще се омъжи за мене – извика Яков. – Да, още следващата седмица. Тогава може би ще мога да правя парчета като тебе. Ръката ми не зарасна достатъчно добре, за да държи чук. Не можеше да стиска кларнет. Но долините от пясък останаха, малката камина на мама остана в съсипаната ми ръка. Зимата си беше на мястото и аз я оставях на
хартията с моята музика. Давах на хартията изгарящите дни на август и ледените дъждове, оставях и небето, пълно със студени луни. Давах й тихия глас на мама, когато започнеше да пее и времето спираше, за да я дочака.
Дадох й усмивката на Ясма, която винаги грееше някъде наблизо. Ясма не си отиваше от музиката ми никога.
Всичките мелодии, които правех, бяха за Ясма, която не стана жена на Яков. Не можех да спра да правя мелодии за нея.
— Не можа да станеш ковач – каза Ясма. – Какво от това. Не се тревожи. Не се тревожи, че не можеш да свириш на кларнет. Ти правиш музика и музиката е страшна. Искам да я слушам. Искам да те слушам до последния ден, докато
съм жива.
И черните ноти, дребни като зрънца леща, ставаха големи като хълмове, тихи като стария строшен кларнет, който не можех повече да държа в ръка.
Но аз пълнех лятото с най-хубавата музика – една песничка, с която Ясма приспиваше моя син.

 

С подкрепата на:

  • Община Добрич
  • Община Добричка
  • Община Каварна
  • Община Шабла
  • Община Балчик
  • Община Тошево