СВЕТЛА ИЛИЕВА e родена през 1971 г. Детството си прекарва в с. Божаново. Завършва СОУ „Асен Златаров“ гр. Шабла. Пише отскоро и рядко. Първите си опити прави като ученичка, а по-сериозно – след 23-годишна пауза. От 1989 г. живее и работи в с. Крапец, общ. Шабла. Има отличени със специална награда две творби.


БЕЗДЪННО

Измълчахме я тази любов. Като стара камбана –
глухоняма от чакане, гърбава от празнота –
ни с ушите да чуе сърдечния взрив-канонада,
ни с език да отрони на съдбовния порив звъна.

Като в някаква странна, невидима, адска прокоба
две призрачни сенки – изгубени с тебе вървим,
пресушили до край на копнежа погубващ отровата,
и от девет живота мълчим, и мълчим, и мълчим.

Ти с въздишки ли кърпиш живота си в дните студени?
И по навик ли, хладен и чужд, имитираш любов?
Знам, пробождат съня ти Светулки, слънца неродени,
утринта ти – пираня – разкъсва те с всяко „ако...“.

И под клепките скрил разранено море, нелекувано,
в непознати лица, като лек, търсиш мойте черти.
Но ще скриеш ли устните с белези от нецелуване
или вените с възли – без мен пропилените дни.

Ако помнят очите ти моите, помнят ли пламъка –
прогорихме до дъно зениците, като с дамги –
да не виждаш без мен, аз – без теб, да се лутаме двамата,
като слепи, без фар... Ако още имаш очи...

Ако помнят ръцете ти моите, помнят ли болката –
как се впиваха пръстите в твойте – дали някой ни кле
да не мога без теб, ти – без мен – клети скитници-бродници
като птици без дом... Ако още имаш ръце....

И до днеска така – нито знак, ни надежда, ни дума...
Аз поне те изплаках във рими – стих подир стих.
А пък ти – без очи, без ръце и без капчица лудост,
обезсилен нечуто мълчиш, упорито мълчиш.

Вегетираш насън – ураган не познава сърцето ти,
прекалено разумен за знойния дъжд на страстта.
Само тъжна камбана тежи като изстрел в небето ти....
Обич моя, жив ли си?! Имаш ли още душа?!




НА РЪБА

Отвори си очите! И дишай, дявол те взел!
И не скръствай предсмъртно ръце – Тя няма да дойде.
С малодушници пълно Небето до краен предел.
А пък място за теб – ни в рая, ни в преизподнята.

Знам, коварна е болката – в менгеме стяга и пори
с милионите огнени шипове, впити в гръбнака.
С дъх смразява кръвта ти. И глозга те, челюст оголила,
ненаситна като хищник всеяден и алчен – устата ..

Уморена си, знам, и не знаеш защо съществуваш.
Да, товар е животът, най-тежък от всички товари.
И ужасно е трудно всичко, което си струва.
Но... животи повторно не давам. Не и на слабите!

Изправи рамене! Уж си мъжко момиче, не падаш.
И нали си боец с неспокойно сърце, несломимо.
О, нима се пречупи пред първата остра преграда?!
Не е силен, който не пада, а който се вдига.

Не наказвам. Не плащаш за грях. Благославям те с болката.
И ти пращам стихии, мочурища, бездни и бури.
Ще заложиш ли въдица – Сила и Смелост, по кордата?
Ще издърпаш ли себе си – жадна за обич акула?

Ще е тъмно. Опипом ще търсиш посока по пътя.
А вълчицата в теб, подивяла до смърт, ще увива –
всяка стъпка напред като с нож ще разсича гърба ти
и ще искаш със зъби да късаш плътта си прогнила.

Сто чистилища ще те горят. Не жали стъпалата.
Ти на босо мини, разтреси тоя пъкъл злотворен.
И недей се моли. Запрати си по мене душата.
Аз съм ти. Ти си Аз. Ти си Вярата, Пътя нагоре...

Ще съмне след мрака – за тежкия изпит награда.
Ще лумне денят – Светлината си в теб ще разтвори.
И ще бъдеш Любов и Стремеж, от лъчи изтъкана.
Затова си и Светла – като слънце да светиш и водиш.





СЪН

Викаш ли? Помниш ми името?
Идваш ли? Или си тръгваш?
Смърт не си. Нито си биле.
Рана съм. Недей ме превързва.

Живот ли е? Меря го с тебе.
(а „стебе“ е винаги слято)
Мъртво е на дните семето.
Празно. И прокълнато.

Водиш ме – все през пустини –
лабиринти без ориентири.
Тръгнем ли, няма да стигнем.
Скрий ми очите и ще преминем.

Миражи са. Бодат маранята.
Ръцете ми тръпнат студени.
В очите ти зелени – водата ми –
не стигам, не стигам до нея.

Носиш свитък – трибуквен –
начало... като присъда.
Ням е пътят, забулен.
Краят ни – в тихото – кървав.

Препих със болка. Стига ми! ...
Дали сме реални с теб?... Надали.
Сън е – каквото сме имали.
Нереалност – каквото сме нямали.





ОТРОНЕНО

Защото съм от дъжд... А дъждовете
с Любов и с Океан не се римуват.
Незрими са, отвъд са бреговете.
А себе си не мога да преплувам.

Събирам късчета от обич, разпилени,
но как в Живот, без теб, да ги нанижа?
Дъждът вали безспир, по-силен е от мене.
И мога само стихове да пиша.

Видение си – все не те достигам.
Докосна ли те, сякаш в миг изчезваш.
Единствено в съня ми нощем идваш –
да ми напомниш, че без теб съм Бездна.

В зелените ти ириси се давя,
до дъно всяка жажда измълчала.
Аз болката ще мога да забравя.
Но белезите как се заличават?

Загръщам се от студ със тишината
и само с птиците за теб говоря.
Как искат с тях да полетя, ятата,
но знам, че много късно е за полет.

Ще скътам във душата си мастило,
преди със този свят да се сбогувам.
И в следващите пак ще роня стихове...
Един живот не стига да те изтъгувам...





ВЯТЪР

Недей си задържа очите по мене, юначе.
Не искаш такава. Недей да си търсиш белята.
Аз нямам подслон, ни имане, ни грош, ни петаче.
И губиш, преди да ме имаш. Защото съм Вятър.

Скитосвам сама. Безпокойство в кръвта ми – лавина.
Не найдох сайбия за нрава си ветрен и жилав.
Ни дом като дом, ни легло знам какво е да имам.
Чакалите, вълците вият по мен цяла зима.

На думи съм сита. Аз зная цената им страшна.
От думи и гняв до прозрачност света ми се рони.
Живец. Или смърт – стрели, и разврат, и омраза.
На кучета вярвам. Не вярвам обаче на хора.

Не ми е по мярка редът. Правилата обърквам.
Мислител от мене не става – да помня не мога.
От раните стари каквото можах, изчегъртах –
със нож до една ги горих, но... съм бременна с огън.

Почти побелях, но не стигнах проклетата Мъдрост.
Само с” стих, като мълния, пътя ми земен посича.
Строших сто длета, но Камъка твърд и нащърбен
все още го дялам – дано на Живот заприлича.

По чуките сдрах на миражите тънките ризи,
но научих урока си – нищо от никой не прося.
Петите ми тръпнат, набучени с тръни от истини.
Сълзите са дъжд. Аз отдавна не плача – от гордост.

Ако в мен ще се влюбваш, не чакай, момче, настигни ме.
Знай, повличам след себе си всичко в Бездънната бездна.
Жадно пия жарта на горещия пясък пустинен.
Аз съм Гибли1. Вдъхни ме. Любов да е – като за последно.

Че триста коне са препуснали, луди, в сърцето ми.
И мелници триста звънтят във ума ми ревниво.
И с голи ръце бих повдигнала триста небета. –
Аз съм дяволски жива. За триста живота съм жива.


Но съм Вятър-разсипник. Каквото от днеска сбера,
не осъмва до утре – без жал и за миг разпилявам.
Бял лист и молив, и разголена, дива душа,
две думи за обич... и нищо... друго нищичко нямам.

1. Гибли – силен пустинен вятър, от който нито виждаш, нито чуваш нещо