Антимовски хан - издание за животопис и култура.

Антимовски хан е издание за животопис и култура на Сдружението на писателите в Добрич. Понастоящем излиза като списание, наследник на едноимения вестник с 10-годишна история. Събира поезия, проза, есеистика, интервюта, краезнание, други форми на литература, както и отзиви от всички сфери на изкуството и културата на творци от Добрич, Добруджа, страната и чужбина. С него живее духът на Йордан Йовков. Може да откриете още нови преводи, първи стъпки на млади автори, препоръчани книги на местни автори, обяви за конкурси, събития и др.. Антимовски хан - статии :: ХУМАНИСТЪТ ПЕТЪР ДАЧЕВ "

ХУМАНИСТЪТ ПЕТЪР ДАЧЕВ

МАГДАЛЕНА ТРИФОНОВА е родена през 1979 г. Завършила е средно образование с профил история и философия в СУ „Иван Вазов“ в гр. Плевен и български език и история във Великотърновския университет. Работи като учител по български език и литература в гр. Добрич. Автор на детски стихове и проза, есета. От октомври 2016 г. след спечелен конкурс работи като уредник на Дом-паметник „Йордан Йовков“. Участва със свои статии в различни научни издания. Има публикации в местния печат.

През месец май тази година в Литературния музей „Йордан Йовков“ се състоя премиера на книгата „Петър Дачев и Истанбул“. За познаващите автора й – Хюсеин Мевсим, и творчеството на художника писател появата на монографията не е странна. Проф. д-р Хюсеин Мевсим е литературен историк, поет и преводач. Роден е през 1964 г. в с. Козлево, обл. Кърджали. Завършил е българска филология в Пловдивския университет. В момента преподава български език и литература в Анкарския университет. Автор е на книги и изследвания върху българската литература, фолклор и история. Съставител и преводач на български и турски на различни антологии и сборници. В беглата му представа за творческия период на Петър Дачев като художник изведнъж попада книгата на художника „Непознатият Цариград“ и той се свързва с колежката си д-р Кремена Митева, главен уредник на Дом-паметник „Йордан Йовков“ в Добрич, където от няколко десетилетия се съхраняват около 450 картини, рисунки и скици с истанбулски мотиви, а също така множество документи, очерци, фейлетони, статии, книги и вещи на Петър Дачев. Получава сканирано копие на „Непознатият Цариград“ и за няколко месеца написва тази студия. Ето какво ни разказва за нея Магдалена Трифонова, уредник на Дом-паметника:



Дали съвременното мислене ни кара неуморно да пренареждаме пъзела на културната мозайка, да се потопим в един примамливо близък, но недостатъчно добре (о)познат различен свят? Или на него дължим в задъханата си динамика
потребност да се обгърнем в хармония с хуманизма на Другия, да открием собствената идентичност, уловена в паяжината на времето?
Подобно на тези, а и още много въпроси поражда книгата на проф. д-р Хюсеин Мевсим „Петър Дачев и Истанбул“
(Жанет 45, Пловдив, 2017), която задълбочено представя криволичещите пътища на културните общувания в началото на миналия век, изпълнени с номинативната конкретика на твореца и неговото художествено пространство. Изследването продължава темата за присъствието на Истанбул в българската литература. Макар и случайна находка, проф. Мевсим съзира в Дачевите творби неподправен творчески интерес към Ориента, разкриващ „един достатъчно
необичаен за българския автор текст, (...) едно различно възприятие на Истанбул“ (с. 27), а самия него определя като „хуманист, художник и творец“ (с. 61) в пълния смисъл на тези понятия.
Въвеждащите „Щрихи от биографията на Петър Петров Дачев“ очертават портрета на талантливия потомък на Софроний Врачански, роден в Котел на 14 юни 1896 г., „но израснал в равнинния Добрич и в морска Варна, сетивно и душевно свързан с Измир и Истанбул“ като „скромен и ненатрапващ се труженик на четката и перото, на багрите и думите, на сенките и светлините“, който „открива и успешно завладява за българското изобразително изкуство една съвсем непозната художествена територия, каквато представлява Истанбул“ (с. 25). Стремежът на автора е лаконично, но достоверно да подреди биографията на Дачев, за която, както се оказва, данните са повече от оскъдни. Научен принос на монографията са преводите на пътните листове от 26 декември 1922 г. и 22 февруари 1924 г. от османотурски език и тескерето за адресна регистрация на чужденци от турски език, които допълват празнотите за истанбулския период в живота на добруджанския художник. Следвайки хронологията на изложението, проф. Мевсим насочва вниманието ни към писателя Петър Дачев, който през 1932 г. се завръща от Истанбул с вътрешния духовен
товар на „богатите впечатления

(...) от багрите и светлините не толкова в сетивата, колкото в душата, от мелодиите на тишината; от смирението и скромността, от съзерцателността и неизразимата тъга на източния човек.“ (с. 29).

По различни поводи по страниците на софийските вестници „Нови дни“ и „Дъга“, както и в списание „Венец“ започват да се появяват интересни текстове на журналиста Петър Дачев за Истанбул, граничещи между репортажа и краткия разказ, илюстрирани с някой щрих или ескиз, които се четат с увлечение от широката аудитория. Дачевият почерк е разпознаваем, в текстовете му проличава стремежът „да се фабулира, да се разчупи и раздвижи разказът с диалози, да се правят чудесни сравнения и природни описания, да се отразяват душевни състояния“ (с. 32).
А не е ли и самата книга на Хюсеин Мевсим едно своеобразно огледало, в което се оглежда специфичният белетристичен рисунък на детайла, така характерен за стила на Петър Дачев, който ще събере своите текстове за града край Босфора в малкия „сборник репортажи“ „Непознатият Цариград“, появил се в твърде скромен тираж в разгара на Втората световна война през 1942 година. Основателно професорът заключава, че само хуманист като Петър Дачев е способен на такова „чудесно описание на града и жителите му точно на прелома на две рязко
отричащи се, но и естествено допълващи се, неизбежно проникващи една в друга епохи – имперска и републиканска“, което „е рядкост дори в самата турска литература.“ (с. 62.).
Писателската чувствителност е видяна през призмата на културните маршрути на духовността в гео-историческия ландшафт на Тук и Сега – Там и Някога. Гласът на разказвача не е изолиран, но той сякаш остава единствен сред шума на враждебната междутекстова полифония или търсещия утеха в митологията сантимент, зададени чрез цитати, сравнения или пък алюзии към творби на Петко Славейков, Добромир Тонев, Иван Вазов, Елисавета Багряна, Никола Фурнаджиев, Атанас Далчев и др.
В тази брънка от разногласия е уловен тихият и спокоен тон на младия добруджанец, който като че ли продължава да се пита „Каква е тази сила, която ме тегли нататък?“ – и сам да намира отговора: „Духът на именития ми родственик, оставил такива дълбоки следи в живота на Империята през миналия век, повече от близък с падишаси и везири, който спи вечния си сън (...) в крайбосфорското Куру чешме ли ме вика и привлича така?“ (с. 19).
Отворил сетивата си, взирайки се с очите на художника, даровитият писател поглъща непознатото и рисува с репортажите си релефни картини, които пресъздават романтичното лице на разноликия мегаполис; оживяват историята; картографират до прецизност града; напипват пулса на социума в пространството на кафенета и квартали, ханища и чаршии, джамии и текета; загатват преходността на живота... А перото му, потопено сякаш във Вечността, улавя онова очарователно дихание на Ориента в изваяните фигури „на довчерашния дервиш Хаккъ, на обущаря Рухи ефенди, кръвния брат на Йовковия Сали Яшар, на кюлямбея Али Кадаифчи, на възрастната арменка Зенобия, на 128-годишния продавач на вода Шериф ага и др.“ (с. 61).
Не художническата дарба на Дачев моделира града, а градът ще моделира художническата му дарба. Чувствайки „някаква органична връзка с това място“ (с. 59), възпитаникът на проф. Цено Тодоров ще се вдъхновява от натюрела и колорита на източната екзотика. Заедно с Владимир Димитров – Майстора ще тръгне „с конкретната нагласа за среща с пъстротата на Ориента в дестилиран вид“ (с. 109), за да погледне с очите на своя предшественик и учител – Пиер Лоти, омаята на пленителната романтика.
Дачев е силно впечатлен не само от тепетата, но и от калетата, обрамчили византийския Константинопол с няколко крепостни стени, които „все още гордо отстояват престижа на Византия пред атаките на времето“. (с. 121). Образът на живота той вижда не само в запустението, картините му вариативно пресъздават „реката на живота, която приижда на буйни талази или спокойно ромоли.“ (с. 124). Именно в тези социални артерии – сокака, мегдана, кьошето – изкусният майстор на словото и четката намира ценни автентични фрагменти, с които реконструира оцелостеното живописно пано на ориенталската жизненост, пресътворена в най-пълния спектър от багри и внушения, линии и настроения, състояния и терзания; уловена в детайли в незлобливата човешка простота; превъплътена в характери и типажи.
И ако трябва да обобщим творческото присъствие на талантливия българин в художественото пространство Истанбул, ще си позволя да перифразирам думите на Славчо Васев, че вековният град, който ние познаваме от историята,
географията, песните и легендите, чрез Дачевите репортажи и картини ни разкрива душата си.
Книгата на проф. Мевсим дава материал за много размисли, поражда сравнения и асоциации. Не по-малко любопитни и полезни са и приложенията към нея, които уплътняват значително разказа и авторовия анализ на личността,
творбите, сложните траектории на историко-културното въздействие на Ориента и неговата роля и място в творческия свят на художника и писателя Петър Дачев. Тя разкрива един нетрадиционен духовен маршрут: този на хуманистичната симбиоза на две различни култури чрез красотата на изкуството.
За нас монографията „Петър Дачев и Истанбул“ е особено значима с документалната си прецизност и своята архивна авторитетност, което я превръща в безценен библиографски указател както за специалистите изкуствоведи,
така и за колегите ни литературоведи.

 

 

КРЕМЕНА МИТЕВА

(НЕ)ПОЗНАТИЯТ ПЕТЪР ДАЧЕВ

През месец октомври 2018 година се навършват 50 години от смъртта на един български художник, който е незаслужено забравен – Петър Петров Дачев. Въпреки десетилетните усилия на Регионален исторически музей – Добрич да популяризира творческото му дело, той си остава все още непознат. Роденият в Котел през 1896 г. Софрониев потомък умело си служи както с багрите, така и със словото. Той е художник, илюстратор, но и публицист, автор на книги за френския художник Оноре Домие и за художничката Екатерина Савова-Ненова, сътрудник на много български печатни издания. Регионален исторически музей – Добрич притежава най-богатия музеен фонд за Петър Дачев, дарен от неговата сестра Пенка Дачева. Той се съхранява в Дом-паметник „Йордан Йовков“ и съдържа близо 4 000 картини и скици, документи, ръкописи, снимки, вестници, книги и др.
Тези културни ценности се популяризират от десетилетия. Още през 2002 г. в Националната галерия в София бяха представени модернистичните картини от първата самостоятелна изложба на Петър Дачев през 1924 г. в София. Тази временна експозиция гостува също в Художествената галерия „Илия Бешков“ в Плевен и в Художествената галерия в Добрич. Музеят съхранява живописни морски пейзажи от Петър Дачев, които предизвикват особен интерес сред публиката, показани за първи път в Художествената галерия в Балчик, а през 2008 г. – в Пантеона на Георги Раковски в родния град на художника. Тази изложба гостува също на Двореца в Балчик (Тихото гнездо, 2012 г.) и на Художествената галерия в град Добрич (2012 г.). А в навечерието на Трети март 2017 година Регионален исторически музей – Добрич реши да отбележи Националния празник със същата изложба, разширена и обогатена
с много оригинали. Тя бе уредена в залата на музея в градски парк „Св. Георги“.
По повод 120 години от рождението на Петър Дачев през лятото на 2016 г. в Дом-паметник „Йордан Йовков“ бе подредена временната експозиция „Непознатият Цариград“, на която бяха изложени творби, непоказвани от 1929
г. Живописният поглед на художника към космополитния град е съхранен в около 500 картини от този цикъл, притежание на музея в Добрич. Поради големия интерес към цариградските пейзажи изложбата бе възстановена в същата зала през май – юни 2018 г., а през лятото и есента на 2018 г. (юни – ноември) посетителите на Дом-паметник „Йордан Йовков“ могат отново да се насладят и на морските пейзажи на Петър Дачев.
Особено престижно бе участието на Регионален исторически музей – Добрич с пет картини на Петър Дачев в изложбата „Между традицията и модернизма. Образи на родното в българското изкуство на 20-те години на ХХ век“,
уредена между 3 май и 5 август 2018 г. в Софийска градска художествена галерия. Събитието бе посветено на председателството на България на Европейския съвет и бе част от Програма „Култура“ на Столична община. Тук
Петър Дачев бе експониран заедно с художници и скулптори като: Владимир Димитров-Майстора, Иван Милев, Иван Пенков, Никола Кожухаров, Дечко Узунов, Георги Машев, Васил Захариев, Стефан Баджов, Николай Райнов, Александър
Мутафов, Сирак Скитник, Борис Денев, Харалампи Тачев, Никола Тузсузов, Никола Маринов, Илия Петров, Александър Божинов, Емануил Ракаров, Александър Миленков, Дончо Занков, Борис Иванов, Иван Лазаров, Атанас Дудулов и др.
В това значимо културно събитие бяха включени и творби, съхранявани в: Софийска градска художествена галерия, Национална галерия, Регионален исторически музей – София, Институт за етнология и фолклористика с Етнографски музей при БАН, Държавна агенция „Архиви“, Национален литературен музей, Национална художествена академия, Национална библиотека „Св. св. Кирил и Методий“, Съюз на българските художници, Градска художествена галерия – Пловдив, Художествена галерия – Стара Загора, Художествена галерия – Казанлък, Художествена галерия „Владимир Димитров-Майстора“ – Кюстендил, Художествена галерия „Станислав Доспевски“ – Пазарджик, Художествена галерия „Димитър Добрович“ – Сливен, Художествена галерия „Елена Карамихайлова“ – Шумен, Художествена галерия – Русе, Регионален исторически музей – Враца, Исторически музей – Самоков и частни колекции.
Творчеството на многоликия и талантлив български художник и публицист Петър Дачев е почти неизследвано и непознато. 50-годишнината от неговата смърт през 2018 г. е основателен повод да извадим от музейните фондове
ценностите, с които разполагаме, и да ги направим широко обществено достояние.

 

С подкрепата на:

  • Община Добрич
  • Община Добричка
  • Община Каварна
  • Община Шабла
  • Община Балчик
  • Община Тошево