Антимовски хан - издание за животопис и култура.

Антимовски хан е издание за животопис и култура на Сдружението на писателите в Добрич. Понастоящем излиза като списание, наследник на едноимения вестник с 10-годишна история. Събира поезия, проза, есеистика, интервюта, краезнание, други форми на литература, както и отзиви от всички сфери на изкуството и културата на творци от Добрич, Добруджа, страната и чужбина. С него живее духът на Йордан Йовков. Може да откриете още нови преводи, първи стъпки на млади автори, препоръчани книги на местни автори, обяви за конкурси, събития и др.. Антимовски хан - статии :: НОСИТЕЛ НА НАГРАДАТА <ДОРА ГАБЕ> 2018"

НОСИТЕЛ НА НАГРАДАТА <ДОРА ГАБЕ> 2018

Камелия КОНДОВА е родена на 20.02.1969 г. в гр. Добрич. Завършва Езикова гимназия „Гео Милев“ в родния си град. Висше образование получава във Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“, специалност „Българска филология“. Работила е като журналист. Понастоящем живее в столицата. Автор е на поетичните книги: „Повод за живот“ (1988), „Не и милост“, „Как се обича художник“ (1994), „Небе под ада“, „Тепърва ще се уча на живот“ (1998), „Малки смърти“ (2007), „Колко е живот да му се сърдя“ (2010), „Бай Георги има тъжни рамене“ (2014). Отличавана е с Голямата награда в националния конкурс „Петя Дубарова“, с Голямата награда в националния конкурс „Веселин Ханчев“ (двукратно), с Първа награда на вестник „Литературен глас“ – Стара Загора, с Първа награда от Национален конкурс „Петър Алипиев“, Годишната награда за поезия на Съюза на българските писатели, със Сребърно летящо перо в международния конкурс за поезия на Славянска академия и мн. др. Член е на Съюза на българските писатели от 1997 г.


Камелия Кондова е носител на награда "Дора Габе" 2018


БОГОМИЛСКО СТИХОТВОРЕНИЕ

Добрите хора лесно се обичат.
Магията е да обичаш лошите.
С един от тях – най-лошият от всички –
да споделиш пробитите си грошове.
Да ти почерня погледа и празника.
Да ти присядат глътката и залъка.
А в нощите, в които му е празно –
да те вини, че си му дала ябълка.
Да те обича – ала само тялото,
да го откъсва хищно от душата ти.
И да те иска прокълнато ялова –
да не родиш на някой друг децата му.
А ти сама да се затвориш в клетката.
да му подхвърлиш ключа на победата.
И кротко да го милваш през решетките
(когато е дошъл да те разгледа...)
И да мълчиш. Дори да се запали,
дори да се взриви над тебе здрачът.
Додето не реши да те погали
най-лошият човек. И не заплаче.
Веднъж сълза отронил – е обречен
добър и свят пред теб да коленичи.
Тогава можеш да си тръгваш вече.
Добрите хора лесно се обичат.




РОЖДЕСТВО

Сняг заваля в Онази нощ,но късно.
Светът не можеше да стане бял.
Човечеството вече беше мръсно.
То вече бе направено от кал.
Затътри Йосиф калните галоши
към кръчмата – да черпи по едно.
По три изпиха. Гледаха го лошо:
баща на син с небесно потекло?!
И той се срина. Злото се прокрадна
във иначе добрата му душа.
И се прибра вместо с букет – със брадва.
Замахна, но се свлече във калта.
Мария с гняв измоли небесата,
на две превита в калния си шал:
дано синът ми ходи по водата!
Дано и той не гази в тази кал!




СЛАБИ АНГЕЛИ

Този мъж, този ад непредвиден
(тъкмо сложих в сърцето си ред) –
ще излезе по-умен и силен
от поредния хленчещ поет...
Не ми сваля звезди от небето.
Не раздава половината свят.
Сто ината в очите му светят –
срещу моя едничък инат.
Всички Еви във мен се бунтуват:
„Не прекрачвай във този роман!
Преди теб – той и нас е целувал.
Не от поглед – от ром е пиян!“
Аз съм чела подобни романи...
С моя кръв пишат някои от тях.
Но от цялата болка остана
един – в края на устните – смях.
Точно колкото да го разплискам –
парещ извор сред зимна река.
И преди да го стресна с „Не искам!“ –
ще съм казала сто пъти „Да!“




МАРИЯ МАГДАЛЕНА

Във памет на сестрите ми,
пребити с камъни – накрая си признавам:
Исус не беше никакъв спасител –
аз трябваше докрай да го спасявам.
И го спасявах всяка нощ, в която
скимтеше – сякаш искаше да суче.
Ако във него има нещо свято –
тогава с ореол е всяко куче.
Ако във него нещо свято има –
от мен ще е прихванал малко нежност.
Обезсмъртен до грешното ми име –
по-късно стана Вяра и Надежда.
Но не Любов! Исус Любов не стана.
/Навярно го целунах много късно./
За да го помня като жива рана,
със поглед хвърли камъка от кръста.




КИТАРАТА СЕ КАЗВАШЕ МАРИЯ

„Аз съм Мария. Жената на всички мъже.
И на мъртвите даже“
             Борис Христов


Да си купим балкон. (С прилежащите спалня и баня).
Да се веят предателски срещу слънцето твоите ризи.
Някой ангел ще види, че до бяло са зейнали раните.
Да си купим балкон – с десет метра до Бога по-близо.
И мотор да си купим – неразчистени сметки със вятъра.
Досега те надбягваше, но от утре ще има да взима.
И ще вземе, любими, от доброто на всички приятели,
на които забравяме от високите скорости името.
Да си купим три риби. Не, прости ми това разточителство –
ще ги хванеш в реката – по-дълбока от нашето щастие.
И по-бистра от възторга, подпалил очите ми.
Ще платим с тези риби и страха, и случайните бягства.
Да си купим мълчание. Да си купим със рестото – слово.
И тогава, любими – който още обича – да каже.
Но онази китара няма как да си купим отново.
Тя изпя песента си – и за нас, и за мъртвите даже.




ЩОМ ПИТАШ…

Сега си спомням... късно се родих.
На всичкото отгоре и валеше.
Наметната с един дъждовен стих –
зашляпах... ала страшно ме болеше.
Болеше ме безчувствената пръст,
белязана от нелюбими стъпки.
Сред локвата пред оня Божи кръст –
не знаех всъщност – вино ли е, кръв ли...
Светът отдавна беше оздравял
от глупавата болест да обича.
И за да бъде все по-малко бял –
разстрелваше във тъмното кокичета.
Разбрах тогава – късно се родих.
След трупове на толкова надежди,
сама не зная как се престраших
до седем сутринта да бъда нежна.




МИЛОСТ

Жените – любил. Кръчмите – изпил.
Сега е тук – с пресъхналата жажда.
И този преди мен се е родил,
а пък със мене – „втори път се раждал“.
Научил е проклетия цитат,
като предсмъртно знаме го развява.
След всяка ласка ще осъмва млад.
А аз след същото – ще остарявам...
И ще се срещнем най-накрая там,
където е безмилостно и равно.
Където няма страх и няма срам.
И даже няма откъде да паднеш!
Не му се сърдя...нека е щастлив,
че ме обича, а не ме разбира.
Но ако иска да остане жив –
във първия живот да се прибира!




МОНОЛОГ НА СМЪРТТА

„Днес ще бесят бесния пират...“
                       Петър Делчев


Толкова бесен отдавна не са обесвали.
Гледа ме право в очите и ме смущава.
Хващам се – вместо секира – да нося песен.
/А смъртта като пее – какво за живота остава?/
Ловко ми сваля качулката и ме разрошва.
С плът се изпълвам и точно плътта ме предава.
Хващам се как коленича и го моля за прошка.
/А смъртта като моли – какво за живота остава?/
Пуши в лицето ми и ми казва, че съм красива.
Огледало – очите му. /по-точно – само едното/.
Хващам се как съвсем заприличвам на жива.
И обезсмислям себе си и живота.




БАЩАТА НА СИНЪТ МИ СИ ОТИДЕ

Бащата на синът ми си отиде.
Не знам дали във Ада или в Рая.
Не знам дали пронизан от обида
или простил на себе си... Но зная,
че тази нощ детето ми пътува
със влака в единайсет и половина
към гроба му. Но не да се сбогува,
а да се срещнат – равни по години.
По всичките пропуснати години,
в които са се сещали за кратко –
единият – за думичката „сине“,
а другият – за думичката „татко“.
Голямо е момчето ми, голямо.
Но зная, че смъртта е по-голяма.
Усещам как расте и става рамо.
И за вината просто въздух няма.
И се облягат двама невиновни
един на друг – с последната човечност.
Синът ми – вече с правото на спомен.
баща му – вече с правото на вечност.

Момент от награждаването с кмета на Добрич Йордан Йорданов

С подкрепата на:

  • Община Добрич
  • Община Добричка
  • Община Каварна
  • Община Шабла
  • Община Балчик
  • Община Тошево