Антимовски хан - издание за животопис и култура.

Антимовски хан е издание за животопис и култура на Сдружението на писателите в Добрич. Понастоящем излиза като списание, наследник на едноимения вестник с 10-годишна история. Събира поезия, проза, есеистика, интервюта, краезнание, други форми на литература, както и отзиви от всички сфери на изкуството и културата на творци от Добрич, Добруджа, страната и чужбина. С него живее духът на Йордан Йовков. Може да откриете още нови преводи, първи стъпки на млади автори, препоръчани книги на местни автори, обяви за конкурси, събития и др.. Антимовски хан - статии :: ДЕТСКИ СПОМЕНИ"

ДЕТСКИ СПОМЕНИ

Петър СТОЙКОВ е роден през 1954 г. на Петровден. Живее във Варна. Учил е в механотехникум и Висше военноморско училище „Никола Вапцаров“ – специалност „Морско корабоводене“. Ходил е в светите места в Иерусалим и Витлеем, т.е е хаджия. Бил е и в Рим и Ватикана, но не е видял папата. Работил е в Строителен и технически флот, в Института по рибни ресурси. Харесва водата и в трите ѝ агрегатни състояния. В момента работи в Параходство „Български морски флот“. Публикувал е в алманах „Света гора“ , списание „Знаци“ , сборника „Поетите , времената , традициите“ , списание „Български есперантист“, вестник „КИЛ“. Автор е на стихосбирките „Поискай ми звезда...“ (2001), „Добро утро, вечер“ (2007), „Вик от статива“ (2009) и „Червената бяла река. Избрани стихове“ (2009). Рисува, но определя себе си не като художник, а като цветонаредител.



Вярвайте на детските спомени. Каквото и да ви казват: че са детски фантазии, нереални неща и че това не може да бъде и не е било. Каквото и да ви казват, вярвайте.
Когато за пръв път видях морето, бях четири-пет годишен. Направило ми е впечатление. Морето винаги прави впечатление. Видях го съвсем отблизо. Бе гладко, тихо, спокойно. Без никакви вълни. Не мърдаше. Просто една гладка и равна вода, която искаш да погалиш. Мястото между водата и сушата бе една черта и тя не се променяше. Идеално море. Гладко, като ледена пързалка. Красиво. Сякаш спеше.
Вторият път видях морето на същото място. Бе бурно. Пенестите вълни се издигаха и разбиваха на брега. Изглеждаше грозно. Помислих, че нещо не е наред.
— Защо се движи? – разочаровано попитах .
— Морето е такова. Винаги има вълни – отвърнаха мама и тате.
— Няма. Морето е без вълни – по детски се мъчех да ги убедя.
Не успях. След време, като юноша и възрастен, многократно се връщах на тази тема. Опитвах се да убедя родителите си и други хора, че морето, когато го видях за първи път, е било идеално гладко, без вълни.
— Объркал си нещо. Това са детски фантазии. Не е било така. Винаги има вълни. Може да са малки, но ги има. Сам виждаш – отговаряха.
Наистина никога след това не видях морето абсолютно гладко и без вълни. Но винаги вярвах, че точно такова съм го виждал. И че някога пак ще видя моето детско море.
И това се случи. Бях около четиридесет и една годишен. Мама бе починала отдавна. Баща ми бе стар, с прекаран инсулт и куп болести. Отидохме с него на почивка. Бунгалото, където бяхме, бе на десетина метра от брега. На втория или на третия ден морето утихна. Почти нямаше вълни. Усетих, че ще видя моето детско море. Зачаках. И то дойде.
Събудих се към два-три часа през нощта. Сигурно Бог ме събуди. Видях ярко и разкошно, красиво звездно небе. Може би някои мои детски звезди пак бяха изгрели. Отидох на брега. Моето детско море беше там. Идваше ми да крещя. Да събудя баща ми. Да види. Да събудя всички, целия свят. Да им разкажа. И те да видят. Да знаят, че моят детски спомен е бил истински.
Едвам изчаках сутринта баща ми да се събуди. Разходихме се по брега.
— Видя ли? Детският ми спомен е бил истински – и му показах морето.
— Очевидно е така – усмихна се въпреки болестите си тате.
— А никой не ми вярваше през всичките тези години. И почти бях готов да се съглася, че съм фантазирал. Детските ми спомени са били реални.
Морето остана без вълни и идеално гладко още два дни. Бях щастлив. Може би по-щастлив от времето, когато усетих щастието от любовта за пръв път.
Вярвам в още един мой детски спомен: една моя играчка бе жива. И един ден някоя моя играчка пак ще оживее. Нищо, че възрастните нямат играчки. А аз вече съм възрастен. Но ще имам играчки.
Всеки остава в себе си едно голямо дете. Но зависи каква част от него остава дете. И иска ли като възрастен да играе с играчки. Нали и животът е една голяма игра, която играем до смъртта си. Защо обаче не играем с играчки, а с истински неща?
И отново детският ми спомен изплува. Посрещахме нова година в град Перник, в къщата на баба. Детето там бях само аз. Бях палав, превъзбуден и непослушен. Явно съм се чувствал център на внимание. Тате ме хвана за ръка. Изведе ме от стаята и показа едно малко Дядо Мразче с кош на гърба. Масово ги имаше такива през моето детство, а дори и след това.
— Дядо Мраз е пратил това Дядо Мразче, да види слушаш ли и да му каже дали заслужаваш да ти донесе подарък.
— Татко, виж, мърда – казах.
— Да мърда. Ще слушаш ли вече?
— Ще слушам, ще слушам – отвърнах.
Върнахме се обратно в стаята. Настъпи полунощ.
— Я да видим Дядо Мраз донесъл ли ти е подаръци – каза татко.
Излязохме на балкона. Заедно с другите подаръци там стоеше и малкото Дядо Мразче.
— Татко, защо не мърда?
— Дядо Мраз го е превърнал в играчка, за да играеш с него – рече татко, макар да не е вярвал, че играчката е мърдала.
— Татко, мърдаше – казвах след години, като пораснах и си спомняхме тази история.
— Може да е от вятъра. Но най-вероятно е детска фантазия. Обикновено децата на тази възраст много фантазират.
Но аз вярвам, че един ден моето Дядо Мразче ще мръдне и оживее. А защо не и някоя друга играчка от детството ми. Както един ден морето пак бе без вълни. Вярно, след много години... Но пак стана без вълни. Защото вярвах, че наистина е било без вълни и че играчката бе жива.

 

С подкрепата на:

  • Община Добрич
  • Община Добричка
  • Община Каварна
  • Община Шабла
  • Община Балчик
  • Община Тошево