Антимовски хан - издание за животопис и култура.

Антимовски хан е издание за животопис и култура на Сдружението на писателите в Добрич. Понастоящем излиза като списание, наследник на едноимения вестник с 10-годишна история. Събира поезия, проза, есеистика, интервюта, краезнание, други форми на литература, както и отзиви от всички сфери на изкуството и културата на творци от Добрич, Добруджа, страната и чужбина. С него живее духът на Йордан Йовков. Може да откриете още нови преводи, първи стъпки на млади автори, препоръчани книги на местни автори, обяви за конкурси, събития и др.. Антимовски хан - статии :: ПРОИЗШЕСТВИЕТО"

ПРОИЗШЕСТВИЕТО

Иван ДОБРОГЛЕДСКИ е роден на 4 юни 1954 в гр. Провадия. Завършва ВНВМУ „Н. Й. Вапцаров“ през 1978 г. Петнадесет години е офицер във Военноморския флот на България. Пет години е вахтен офицер на търговски кораби под чужд флаг. От 1998 г. е мениджър в морска агенция. Ползва английски, турски и руски език. Член е на Съюза на свободните писатели и на Сдружението на варненските писатели. Автор е на книгите „Солени кръгове“ (1999), „Нощта и денят на моята същност“ (2009), на романа „Мравки по кожата“ (2018). Има редица публикации в периодичния печат и антологиите на ССП.

В този брой ви предлагаме откъс от романа „Мравки по кожата“.


Вертолетът набираше височина. Уредите показваха 1400 метра. От илюминаторите се виждаха единични пухкави облаци, които се влачеха по косматите си кореми.
Чавдар стана от мястото си. Оправи изтеглящото въже на основния си парашут, намести запасния и отвори вратата от левия борд на вертолета. Въздушната струя го удари в лицето. Цялото му тяло потръпна, но това не беше от страх. Стотици пъти беше заставал на изхода на самолети и вертолети и винаги изпитваше това странно чувство. Беше тръпката на предизвикателството, на хазарта, на авантюризма. Знаеше, че след секунди ще извърши нещо, което малко хора биха си позволили дори в мислите си и в най-смелите си мечти да извършат, но не знаеше, че това, което щеше да се случи в следващите секунди, щеше да преобърне целият му живот.
Облаците ставаха все по-гъсти. На моменти млечната пелена обвиваше вертолета и земята преставаше да се вижда. Погледна през отворената врата на пилотската кабина. Пилотът му направи знак, че ще намалят височината.
Висотомера отчиташе 1200...1000...800 метра. Скокът ставаше труден. Не обичаше да скача от малки височини. Времето за реагиране при някаква задръжка оставаше малко.
След няколко минути всичко щеше да приключи. Беше последният, четвърти скок за деня. На този скок имаха право само парашутистите с голям стаж. Във вертолета бяха само трима. За останалите скоковия ден беше отдавна привършил.
Погледна отново навън, застанал в рамката на вратата. Бавно се приближаваха към ориентира, над който трябваше да скочи. Долу се простираше равно поле. От запалените стърнища на блоковете димът се издигаше вертикално на горе и след това се пречупваше във височина. При земята беше безветрие.
Чавдар се приготви. В този миг усети докосване по рамото. Беше колегата му Вица. Строен мъж на около 30 години с над 2000 парашутни скока. Национален състезател с много опит. Той се приближи до Чавдар и като се мъчеше да надвика шума на двигателите, изкрещя в ухото му:
— Задръж! Подмини знака! Долу няма вятър, а тук горе е силен.
Изчака още няколко секунди. Обърна главата си към Вица, видя веселите искрици в погледа му и разбра , че вече е време да напуска и да не се мотае повече в краката му.
— Време е, Чар! Ти си ! – извика Вица, докосвайки с длан дясната длан на
Чавдар, който веднага я премести върху рамката над вратата. Изнесе се навън. Почака секунда, две да го поеме въздушната струя и разпервайки ръце и крака, се отпусна върху нея като върху морска вълна.
Изживяването беше неописуемо. Имаше нещо, което винаги го опияняваше тези 5-6 секунди преди да отвори основния парашут. Виждаше под себе си земята и с най-малкото движение на дланите си променяше своето положение. След първите няколкостотин скока не броеше секундите до дърпането на изтеглящата ръчка. По-точно броеше неговото вътрешно Аз. В него работеше някакъв биологичен часовник, който отмерваше времето по-точно от хронометър, а той самият се наслаждаваше на този приказен миг.
Мигът свърши! Чавдар прибра ръце към гърдите си и рязко дръпна ръкохватката на изтеглящата ръчка. О, Господи ...! Почувства как го облива ледена вълна, както винаги когато попаднеше в опасност. Умът му в такива моменти започваше да работи, като компютър и да търси изход.
Не беше почувствал отваряне на основния парашут. Имаше задръжка. Удари с лакти върху раницата. Промяна нямаше. Тялото му се разбалансира и започна да прави задни салта, като клоун в цирка. Навярно беше свил неволно краката към тялото си. Видя слънцето веднъж, втори път... Постави ръце върху запасния и напипа изтеглящата ръчка. В този миг сякаш дочу:
— Закъсняваш, Чар! Дърпай запас...!
Дръпна рязко. Усети как бялото платно се изтегли от въздушната струя със страшна сила покрай лицето му и чу пукота на отварянето...
Настана топла тишина. Струйки пот се стичаха по лицето му. Обхвана го чувство на радост. Идваше му да вика, да крещи като побъркан. Да разбере този скапан свят, че съществува, че тази само година за втори път побеждава смъртта, напук на всички недоброжелатели, напук на всички, които искаха да не съществува. Но той беше тук. Него го имаше. Усещаше го по топлия въздух, който галеше лицето му, по песента на птиците, която чуваше.
Погледна на долу. Под него оставаха около 150 метра. Намираше се над края на малък горски пояс, а зад него имаше изорано стърнище:
— Господи, – прошепна Чавдар – едно зло никога не идва само!
Правеше опит да обърне по вятъра, надявайки се да прелети над гората.Запасните парашути нямат управление. При тях почти всичко е в ръцете на съдбата или по точно на вятъра. Чавдар никога не се оставяше в ръцете на съдбата. Знаеше, че тя ще му помогне, след като направи всичко зависещо от него. Напрегна до скъсване огромните си мускули. Придърпа задните колани към себе си. Искаше секунди още да задържи парашута във въздуха, за да прескочи последните дървета.
Секунда, две, три ... остана само пътеката с дребни храсти в края на гората... Краката му потънаха в рохкавата угар. Почувства, че може да остане крака, но не искаше да рискува. Ловко се превъртя през рамо, за да намали силата на удара при докосването в земята. Бялата коприна падна като воал пред него.
Освободи се от парашута, каската, ръкавиците и седна на земята. Знаеше, че трябва да стане прав, за да видят, че всичко е нормално, но не му се ставаше. Пък и какво ли нормално можеше да има в случая и в цялата негова професия. От мястото за приземяване не можеха да го видят, пречеше ъгъла на гората.
Дочу шум от двигатели и се сепна:
— Ами да, вертолета!
Търсеха го. Скочи на крака и съзря сивото му туловище над близките дървета. Даде знак, че се е приземил успешно, и видя радостното махане на пилота. Знаеше, че сега той ще съобщи на ръководителя на скоковете и след малко ще дойдат да го вземат. Не можеше да прибере парашутите. Трябваше комисия да разследва на място причината за неотварянето.
Отново седна, заслушан в песента на птиците. Слънцето хвърляше снопове червена топлина. Понякога се скриваше за момент зад някой къдрав бял облак, но и тогава се чувстваше топлия му дъх.
Беше 1990 година, септември, петък 11.22 часа. Дочу шум от стъпки. Сетивата му се изостриха, като на животно. Обърна се рязко в посоката, от която идваха. Беше Вица:
— Как си, Чар? Удари ли се?
Той беше навил на ръцете си парашута като чиле прежда и тичаше към него. Разкопчаната предпазната каска се беше захлупила над очите му, поради което от време на време правеше странни движения с глава, за да я намести и да вижда на къде се движи.
— Ти защо не спреш, за да си махнеш чембера от над очите и букаите от предните копита, ами си хукнал като спрегнат кон? – отвърна му със смях Чавдар, виждайки задъхания си приятел.
— Абе красавецо, теб кой те гримира така изкусно? Много руж и много син молив е използвал. А и като говориш за копита, твоите подковаха ли се? С това чадърче да ходиш на плаж, а не да се издрусаш от седемстотин метра – каза той, сочейки бялата коприна на разстлания запасен парашут.
— Нали знаеш приказката за черния гологан? – запита Чавдар.
— Аз и по-черни от теб съм виждал, като хайвер за сандвич разбит с миксер .
Чавдар знаеше, че казва истината. Последните двадесет години от живота му бяха минали по летищата. Главата му беше побеляла от трагедии. С пет години по-млад от Чавдар, изглеждаше много по-възрастен.
Стана, приближи се до Вица, свали каската му и помогна да се освободи от парашутите.
Вица старателно подреди нещата си. Свали тънките кожени ръкавици от ръцете си – модел, какъвто носеха само националните състезатели, и протегна ръка към Чавдар:
— Честито, Чар! Вече си истински парашутист!
— Ама как...? – запротестира Чавдар, задушавайки се в мечешката му прегръдка – след няколкостотин скока ... парашутист? Аз и друг път съм отварял запасен ... по задание...
— Ето виждаш ли, че тогава е било друго – каза Вица, леко тупвайки го с крак по задника.
Това беше поздрав, с който се поздравяват парашутистите след първи скок, навършване на кръгло число скокове или отваряне на запасен.

 

Иван Доброгледски

С подкрепата на:

  • Община Добрич
  • Община Добричка
  • Община Каварна
  • Община Шабла
  • Община Балчик
  • Община Тошево