Мариана ХРИСТОВА е родена в София през 1963 г. Завършила е Факултета по журналистика на СУ „Св. Климент Охридски“. Работила е във вестниците „Студентска трибуна“, „Ранно утро“, „Българска Корона“, „Български глас“, била е сътрудник в репортерския отдел на „Хоризонт“, на в. „Македония“ и на други медии в страната и извън страната. Пише стихове от дете. Била е член на Клуба на младите писатели-студенти „Димчо Дебелянов“ към Студентския дом в София. Има две стихосбирки в електронен вариант – „Горчива цигара“ (LiterNet, 2006) и „До последния вятър на мислите“ (2017). Редактор е на литературните сборници с творби на български автори от страната и света „Черга пъстроцветна“ (2016) и „Часовниковата кула“ (2017), както и на други книги с художествена литература. Нейни творби са отпечатани в алманаха „Любослов“ на Съюза на българските писатели в САЩ и по света. Носител е на първа награда за поезия от литературния конкурс „Изящното перо“ – Чикаго ‘2017. От седем години е редактор на EuroChicago.com.



13 февруари, вечерта

Тя се опитва да изпие една малка чаша с твърд алкохол и да се шегува със себе си.
— Утре е св. Валентин, ден на влюбените, дали някой ще се сети да се обади и да ми каже, че ме обича? „I just called to say I love you…“ и пр.
— Стига с тоя св. Валентин – казва един стар приятел, с когото се познават отдавна. Плюшени сърца, вечеря на свещи, дрън-дрън. Хайде пий, че то какво друго ни остава.
— Е, що пък? – продължава да се шегува тя. – За любовта нали няма граници. А може чек, деликатно сложен до свещите…
После престават да си говорят глупости. Тя отпива от своята чаша, но някак си се обръща и чашата се накланя, изсипвайки част от съдържанието на пода.
— Дали някой не си го поиска? – пита се тя, вече сериозно. – Знам, че имаше едно такова поверие. А може би си внушавам?
— Внушаваш си – казва старият ѝ приятел, който е останал вече може би единственият човек, на когото може да разчита.
Тя си тръгва, а чашата ѝ остава недопита. Този порок никога не ѝ е бил присъщ.
14 февруари, сутринта
Тя сънува, че се е изгубила някъде, в някакъв непознат град, и не може да намери пътя. И по някое време го вижда – този, който никога не ѝ е казвал, че я обича на някакъв си ден на св. Валентин, нито ѝ е предлагал вечеря на свещи и още по-малко глупави плюшени сърца. Този, когото не може да прегърне, понеже се е преселил вече е в друго измерение, на което живите казват „оня свят“ и нищо не знаят за него.
— Значи наистина си ме обичала – казва той, докато я прегръща силно.
— Да, но такава ли трябваше да е цената? – казва тя, защото и в съня си знае, знае добре, че прегръща някого, който завинаги си е отишъл. От него е останало само едно яке, взето за спомен като неподвластна на умиране вещ. Знае, че тялото му всъщност лежи в земята на някакво глупаво гробище, далеч от нея, където даже не може да отиде.
— И татко ти също иска да знае дали го обичаш… – казва той. И после сънят се стопява.
Тя се събужда. Поплаква си малко. Става, облича се и излиза от къщи. Вижда избелелия некролог, залепен на външната врата за поредната годишнина от смъртта на баща ѝ, целува снимката на него и казва: „И тебе те обичам, татко“.