Мая НАРЛИЕВА e родена в гр. Харманли през 1976 г. Завършила е ПУ „Паисий Хилендарски“, специалност Английска филология. Живее и работи в родния си град като учител по английски език. Пише стихотворения от около три години. „Блудница“ и „Отбих се в душата ти“ са публикувани в сборник за поезия и проза „Часовниковата кула“( Еврочикаго – 2017г.), а „Пазителят на птици“ и „Твоя Сбъдната“ отново в сборник на Еврочокаго – „Читател до поискване“ 2018 г. За стихотворението „Блудница“ ѝ е присъдена трета награда за поезия в международния литературен конкурс „Изящното перо“, Чикаго 2017 г., а за „Милиони години“ – поощрителна награда в националния поетичен конкурс „ Любовта...“, Враца 2018 г. Стихотворението „Платен гратис“ получи специалната награда в конкурса „Биньо Иванов“ 2018 в Кюстендил. Ето какво казва за поезията Мая: „За мен поезията е средство да изразя себе си и своите наблюдения върху човешката душевност в различни социални типажи. Пиша понякога. Само понякога( когато вярвам, че бих могла да подредя разчорлените си мисли в мерена реч). За себе си говоря рядко. И кратко! След семейството си, най-много обичам да пътешествам (отдава ми се), а след тях достойното трето място се отрежда на сините цветя. Просто цветя, сини на цвят. А стиховете!? Те идват сами...някъде по протежението на трасето Живот.“


ОТБИХ СЕ В ДУШАТА ТИ

Ще разгърна душата ти свита
като стар недописан роман.
По корицата вехта, протрита,
длан прокарвам в праха насъбран.
 
Колко удара тежки поел си
в задкулисни игри? Хвърлен зар.
До десета глава стигнах, ето –
ту на трон си, ту дрипав клошар.
 
Единайсет, дванадесет… трийсет…
Чувам марш и фанфари кънтят.
После няколко страници липсват.
Без душа ли живя? Като в Ад?
Бели листове в края притихват,
четивото оставям за друг.
Взех перо, капка тъмно мастило;
с подпис драсвам: „Аз четох дотук!“




БЛУДНИЦА

Няма дума да чуеш за нея добра,
облекло от елита не носи,
на ревера ѝ алена буква от срам
обществото приши без въпроси.
 
Сред онези жени е, които без свян
свойто тяло продават. В замяна
получават плесници от целия свят
и безимено с присмех подмятат.
 
От оглозган късмет не разчита на Бог.
Не подава на просяка залък,
ако види удавник във вира дълбок,
подминава – вирее без жалост.
 
Тя не вие на глас и не моли наум
щом съдбата я спъне коварно,
от падение няма да вдигне триумф,
ще поеме безмълвно товара.
 
Няма чувство за хумор и пие на екс,
алкохолът държи я във форма –
аромат на жасмин, гола плът, а в комплект
претопява отломки от гордост.
 
Но удари ли пет, утро в тънък атлаз
ще приспи пошлостта без остатък.
Под клеймото изважда най-нейното Аз,
валс танцува с полуголотата.
 
В изнурения час живо пулсът тупти,
преди изгрев с цветята говори
и си спомня, дори ще си спомниш и ти,
колко обич е скрила в позора.




ПЛАТЕН ГРАТИС

Стъпвам гратис и в собствен сюжет
по житейския хребет открито.
Цифром – словом сме точно безчет,
тези дето не плащаме „мѝто“.
На ръба – по-отвесен от лъч,
Сатаната ме бута отдясно,
само крачка встрани (на калъч)
ме грозят преспи алчна опасност.
А отляво подпира на бис
моят женски инат (и с причина),
придирчив, но възпитан и чист –
нека Дяволът малко почине.
За баланс нося менци с вода,
ветрове непослушни разнежвам,
дишам в пазвата им и крада
глътки волност от тях безметежно.
Стъпвам гратис? – Простима лъжа!
Май не искам на глас да призная,
че на всеки сант стриктно дължа
грам душа,
разчертана до края!




ОБРАТНИЯТ ПЪТ НА ВЯРАТА

Де се дянахте, богоугодни монаси,
заделили за грешната ръ́жен комат?
Издълбаха окопи в сърцето ми страстно,
не Химери ревниви – самият Пилат.
 
То, проядено, сякаш на пурпурна клада
прегорява на сръчно подострен чатал.
Бог прехапа език (май така ми се пада).
И отне му покоя преди да е дал.
 
А откакто отсякохте трите ми пръста,
съм забравила пътя към кой да е храм –
(мисълта по погрешка все още се кръсти)
за сакатите той е слепец глухоням.
 
Мойта Вяра пое път обратен и чака
да достигне отново до сигурен бряг.
Тя не е Одисей, но копнее Итака –
ще доплува до вас в овъглен саркофаг.
 
Уморена съм. В битки за Нея се гърчех.
Ще ѝ стигне земя и с човешкия ръст –
там, до моите корени, точно под смърча.
Не харчете за плоча. Най-малко – за кръст!




АРШИН ЗА ЖИВОТ

Нямам нужда от вашата мяра позната!
Моят ръбест аршин и не пасва на всеки –
ръбовете му рибята кост са в гърлата,
плоскостта му – капан за злодумския екот.
 
Имам къси ръце, но с размах надалече –
ако някой реши да ми счупи аршина.
Преизпълних му крайната кота и вече
безвъзвратно фирата до пепел изстина.
 
Пазя детската рокля на сини цветчета,
че мирише на лято, на мама и спомен.
Многолистен тефтер с чернови и клишета,
на гърба му записан е Божият номер.
 
И понеже да помня молитви не мога,
ще звъня до небето за изповед грешна.
Но в студа ако свършат дървата за огрев
на приятел, бих дала тефтера си спешно.
 
Имам също мъжа с най-горещите длани,
този който не би се отказал от мене.
Маса, стол и легло, самоделно издялани –
наследих ги от дядо по някое време.
 
Почерняла игла за поуки съдрани,
нощем бод подир бод кърпя днешните каузи,
на сина си маншети, илици и рани,
още няколко делнично скъсани пазви...
 
И врабче, на перваза ми кацнало плахо,
да нахраня с трохи и отпратя в небето.
Нямам нужда от друго! Какво не разбрахте!?
Те ми стигат за този живот,
за да светя!




ПАЗИТЕЛЯТ НА ПТИЦИ

Подобно на скучен, сиротен клошар,
покорно съблякъл последната радост
в приют за бездомни – разбит тротоар,
завоят по който те спъва и падаш...
Но пътник за Горе, надвил слабостта,
човекът стоик е за земни тегоби.
Дали пък защото отдавна е стар
или мъдростта му е ресто от Бога,
не пита, не моли... към своя олтар
отмерва обратното време, когато
в постлания с кестени, есенен парк,
го чака с надежда непрелетно ято.
Камбанният звън щом замлъкне до здрач,
от сянка с вързопче и дребни трошици,
Съдбата със здрава ръка на палач
белязва го с име „Пазител на птици“.
Оскъдна вечеря е сухият хляб,
с комата ронлив тях поне да нахрани,
че пътят му къс е, а пак заваля... –
през сълзи небето му праща покана!




ДУЛО В ГЪРБА

Усещам тежък, скърцащ звук –
забива завистта в деня ми нокти.
За мен ли си дошъл в зори дотук,
попътен дъжд ли те доведе мокър?
Или под болни мисли се потиш
зад дулото, насочено в гърба ми?
Приятелю, не е алъш-вериш
приятелството, не е съд и драми...
Не искам да те питам и защо,
съвсем не си най-първият ми Юда,
молба ще те замоля докато
намираш точка за фатален удар:
не се прицелвай вляво – там прибрах
момчето си и рожбата ни свята.
Улучиш ли ги, ще живееш в страх,
че може да възкръсна за отплата.
За себе си ли? Няма да скърбя!
И милост за остатъка не прося!
Не ще превърна чакането в бяг –
ще понеса предателството просто.
Забравил си – с любов те напоих
на кладата в най-жадната Неделя...
 
Врагът поне е враг – не се бои –
очи в очи стои преди да стреля!