Кремена MИТЕВА е родена на 15.11.1966 г. в Разград. Завършва средно образование в Пета гимназия в град Варна (дн. ГПЧЕ „Йоан Екзарх“) и българска филология в ШУ „Еп. Константин Преславски“ с дипломна работа на тема: „Шестодневът на Йоан Екзарх. Въпроси на текстологията и поетиката“. През 1992 г. защитава специализантска работа по проблема: „Светогледната позиция в българската средновековна култура – Небеса и Шестоднев на Йоан Екзарх“, а през 2005 г. защитава и докторат по българска литература на тема: „Повестта „Жетварят“ на Йордан Йовков – текстология и междутекстовост“. Автор на книгите „Повестта „Жетварят“ на Йордан Йовков – литературни и културни диалози“ (2009 г.), „Йордан Йовков. Щрихи към неговото творчество“ (2015 г.) и един от двамата съставители на двутомника „Йордан Йовков (1880 – 1937). Летопис на неговия живот и творчество“ (2013, 2014). Участва със свои статии в различни научни издания, съставител на сборници, редактор на книги. В момента живее в Добрич и от 1993 г. след спечелен конкурс работи като главен уредник на Дом-паметник „Йордан Йовков“. Преди това е преподавала антична и западноевропейска литература като редовен асистент в ШУ „Еп. К. Преславски“ и като хоноруван асистент по същите дисциплини в изнесеното в Добрич обучение на ШУ. От 2002 г. е член на Съюза на учените в България – клон Добрич. Омъжена, с две деца.



При работата си във фонда на Дом-паметник „Йордан Йовков“ попаднах на копие на едно интересно писмо от Деспина Йовкова до Любен Бешков, датирано 1 март 1963 г., София. Любен Бешков (1925 – 2011 г.) е известен добрички юрист, краевед, общественик, почетен гражданин на Добрич, автор на множество статии и книги за съдбата на Добруджа и за видни личности, свързани с нея. Кореспонденцията му със съпругата на Йордан Йовков е от 60-те години на ХХ век. По сведение на Радослав Симеонов оригиналът на писмото се съхранява в личния архив на Любен Бешков, като историкът е публикувал част от неговия текст в книгата „Добруджа в писма до Любен Бешков“1.
Писмото разглежда три основни теми: за средствата от фонда за въздигане на паметник на Йовков в гр. Толбухин, за съдбата на архива на покойния вече Йовков колега и другар от учителските му години в Добруджа Ловчо Стоянов и за идеята да се възстанови Антимовският хан. Този текст ще се спре накратко само върху последния въпрос.
Проблемът за местоположението на Антимовския хан досега не ме е занимавал специално. За детайлното му проучване е необходимо повече време. Няма да се спирам на чисто литературоведските въпроси за съотношението между литературна и реална топография, доколко е уместно един фикционален образ да бъде възсъздаван на дело, каква е степента на обобщителност на художествения образ и т.н. Такива питания са напълно уместни особено когато разглеждаме Йовковото творчество, където митологията определено надделява над историята. Оставяйки неразгледани тези сериозни теоретични проблеми, ще се впуснем в едно приключение – да се опитаме да посочим местоположението на Антимовския хан.
Разбира се, за изходна точка приемам текста на Йовков. Ще цитирам краткото представяне на Антимовския хан в първия разказ от цикъла „Вечери в Антимовския хан“ „Дрямката на Калмука“: „Ханът на Сарандовица в Антимово не беше само на кръстопът, а на едно място, дето се пресичаха много пътища. И есенно време, когато от цяла Добруджа тръгваха кервани подир кервани коля към Балчишката скеля и към водениците в Батова, нямаше през де другаде да минат, освен през Антимово, край хана на Сарандовица. Тогава тук започваха весели дни. Вън всякога можеха да се видят разпрегнати коля и докато прегладнелите коне дремеха под чуловете си – в хана свиреха гайди, чуваха се провиквания, а от време на време дюшемето захващаше да бумти, като че се продънваше под юнашката ръченица. Влезеше ли човек вътре, виждаше от пода до тавана да плува синя мъгла от цигари, а сред нея – калпаци, обърнати кожуси и мустакати, опалени от слънцето и от вятъра лица. Всички гълчаха и ако и да имаше и седнали, повечето стояха прави, с чаша вино в едната ръка и с камшик в другата – уж все готови да си ходят“.
Най-напред ще изложим основните хипотези за местоположението на хана, изказвани в продължение на десетилетия – особено активно през 60-те и 70-те години на ХХ век. От вече посоченото писмо на Йовковата съпруга до Любен Бешков разбираме какво е нейното мнение по въпроса за възстановяването на хана: „Идеята много ми хареса и бих я подкрепила с цялата си душа. Но дали ще се осъществи – трябват доста средства. Моят зет е архитект и той казва, че това може само „Балкантурист“ да направи“. Всъщност тя е провокирана от наскоро прочетена от нея статия в толбухинския вестник „Добруджанска трибуна“2, озаглавена „Да възстановим Антимовския хан“. Неин автор е Денчо Петков – директор на Окръжно търговско предприятие, според когото е необходима обществена дискусия относно местоположението на хана. Денчо Петков смята, че той трябва да се изгради в гората между селата Сенокос и Соколово. Авторът на статията е запознат с идеята на Окръжния кооперативен съюз в града да възстанови хана и затова решава да постави въпроса на общественото внимание.
Деспина Йовкова обаче убедено твърди пред Любен Бешков, че Йовков е имал предвид хана на Станю от с. Баладжа (дн. с. Стожер), който белетристът описва в разказа си „Баладжа“. Въпреки това тя завършва писмото с послеписа: „Разбира се, че ханът трябва да бъде на пътя Добрич – Балчик“. Това противоречие в рамките на един текст сякаш набелязва тенденция: дискусията за местоположението на хана е много оживена, а на моменти дори остра. Тя се води не само на страниците на местната преса, но и в централната.
Нямаме за цел да изброим всички статии по темата – те не са малко. Ще се спрем най-вече върху мнението на Любен Бешков. В няколко публикации, най-вече във в. „Добруджанска трибуна“, той достатъчно пълно изразява своето становище. От материалите му разбираме, че действително, както пише и Деспина Йовкова, в Толбухински окръг решават да възстановят Антимовския хан. Строежът е възложен на Кооперативния съюз в гр. Толбухин, който обаче поставя акцент върху „търговската страна на въпроса“ и в резултат на това изработва проект за „една обикновена кръчма от съвременен тип“. Тя трябва да бъде построена край новия тогава път между Толбухин и курортен комплекс Златни пясъци, някъде около село Батово. Според Любен Бешков това решение „опошлява“ идеята. Той пише, че на него реагира и централната преса. Затова след статия във в. „Отечествен фронт“ Окръжният комитет на Българската комунистическа партия в Толбухин спира строежа.
Публикацията на Любен Бешков във в. „Добруджанска трибуна“ „Отново за Антимовския хан“ има за цел пак да постави на дневен ред този въпрос. Юристът предлага да се създаде инициативен комитет, който да уточни мястото, да обобщи съществуващите архитектурни идеи, да обяви конкурс за проект и да следи как се изгражда ханът. Любен Бешков съзнава, че Антимовският хан е „събирателен образ на многобройните ханчета, зареяни по пътищата на някогашна Добруджа“, но все пак държи да се възстанови в района около селата Сенокос, Змеево, Дропла. Той категорично се противопоставя на идеята ханът да е просто търговски обект и го вижда като „културен център“ за местни и национални прояви (например литературни четения, общонационален празник на разказа и др.), към който да има и стаи, където да отсядат творци от различни области, опитващи се да пресъздадат в изкуството си Добруджа.
В друг свой текст Любен Бешков решава да бъде още по-конкретен. В бр. 18 на в. „Добруджанска трибуна“ от 17 юли 1964 г. той публикува статията си „Къде е бил Антимовският хан“. Авторът изразява опасение, че няма да се вземе „исторически вярно“ решение по въпроса за местоположението на хана, а това може да дискредитира целия замисъл: „От правилното определяне мястото на строежа зависи и ролята, която някогашният хан на Сарандовица ще има да играе в културния бит на нова социалистическа Добруджа“. Тази теза се сблъсква с контратезата, че всъщност няма особено значение дали е съществувал този хан и къде точно се е намирал. Важно е, че го има в Йовковото творчество и затова трябва да се възстанови там, където писателят го описва. А именно някъде на пътя от с. Чифуткьой (дн. с. Йовково) към Балчик, на около 4–5 часа път с натоварена каруца. Известно е, че белетристът действително е ходил на скеля в морския град заедно с жеравненеца дядо Гено Василев, преселен в Чифуткьой също като Йовковото семейство.
Любен Бешков описва най-подробно откъде е минавал старият коларски път от Чифуткьой за Балчик: от Чифуткьой, през Карагьоз куюсу (дн. с. Чернооково), западно от Орманджик (дн. с. Горица), край Курт думан (дн. с. Василево), Юлусчолар (дн. с. Балканци), спускал се право на юг, минавал край Джаферлии юч орман (дн. с. Тригорци), Идриз куюсу (с. Царичино, дн. с. Момчил) и стигал до скелята в Балчик.
По-малкият брат на писателя Коста Йовков твърдял, че по този път хан е имало при с. Юлусчолар (дн. с. Балканци), където керванджиите правели първата почивка още на отиване към Балчик. На връщане обаче минавали по друг път, успореден на първия откъм западната му страна: от Идриз куюсу (с. Царичино, дн. с. Момчил) между Кара япълар (дн. с. Кремена) и Меше махле (Дъбрава), през Иланлък (дн. с. Змеево), Чурал куюсу (дн. с. Малина), Кара бакъ (дн. с. Люляково), Кара язъджик (дн. с. Писарово) и през Харман куюсу (дн. с. Кардам) в Чифуткьой. Връщайки се по този път, керванджиите спирали в хан, който вероятно е прототип на Антимовския. Любен Бешков се съгласява с твърденията на Йовковите колеги учители Ловчо Стоянов и Георги Вълчев, че този хан се е намирал около с. Иланлък и самият белетрист говори за иланлъшката гора, през която минавали селяните на път за скеля. Действително край с. Иланлък съществувал някога хан, изгорял по време на войната през 1913 г. Наблизо имало и гора, където ставали обири. Оттам минавал и друг път в посока към водениците в с. Чаталар (дн. с. Батово): през Карлъ бей кьой (дн. с. Пряспа), Чаир гьол (дн. с. Сенокос), Кую кьой (дн. с. Карвуна), между Хамзалар (дн. с. Храброво) и Ястъкчилар (дн. с. Одърци), до с. Чаталар. Вече цитирахме началото на Йовковия разказ „Дрямката на Калмука“, от който става ясно, че край Антимовския хан минавал пътят за Балчик, но и за Чаталар, тоест иланлъшкият хан отговаря на това описание.
В статията си Любен Бешков цитира и мнението на някогашния добрички кмет Георги Димитров, според когото ханът се е намирал край дн. с. Пряспа, в началото на гората. Според него ханджийката се казвала Адриана и била вдовица. Тя е евентуален прототип на Сарандовица, а Деспина Йовкова сочи за прототип на ханджийката жена от семейство Сарандоолу от гр. Добрич.
Обобщавайки наблюденията си, Любен Бешков отново настоява ханът да има културни функции, а не да бъде търговско заведение. Що се отнася до местоположението, то трябва да бъде в радиус от около десетина километра около селата Змеево, Балканци или Пряспа, покрай салкъмова горичка в добруджанската равнина.
Прави впечатление, че неизменно повтарящото се село в публикациите на Любен Бешков е Змеево, а другите варират: Сенокос, Дропла, Балканци, Пряспа. Районът обаче е очертан – покрай пътя Толбухин – Балчик. Авторът на статията е решително против Антимовският хан да е по посока към Златни пясъци – по това време все още не съществува курортен комплекс Албена: „Ще проявим неразбиране към добруджанския сърцевед, ако търговски съображения наложат каменните дувари на хана да се белеят край Оброчище или Батова например“.
От други статии по темата, чиито автори са различни, разбираме, че още през есента на 1940 г. в София е съставена комисия, която да издири мястото на Антимовския хан. Тя обаче не установява нищо. По-късно се създават други подобни комисии, последната от които по всяка вероятност е сформирана в края на 70-те години на ХХ век и включва акад. Сава Гановски, писателя Вичо Иванов и основоположника на Добричкия драматичен театър Атанас Попов.
В Държавен архив – Добрич попаднахме на интересна кореспонденция между Атанас Попов и известния добрички журналист Йордан Дачев. В няколко писма от 1973 – 1974 г. до Йордан Дачев Атанас Попов подобно на Любен Бешков решително се противопоставя на идеята Антимовският хан да бъде „търговско-туристически обект на Балкантурист“ към системата на курортните комплекси, пък били те и Албена (каквото съобщение се появява във в. „Труд“). Той отива и още по-далеч. Според него не трябва да се реставрира стар добруджански хан, а да се изгради нещо по-важно: „Дом-памятник, какъвто наистина заслужава Йовков, но именно в равна Добруджа, па бил той в Сенокос или Соколово – при Каралезката чешма или Иланлък, Красен, където наистина се намираха прототиповете на Йовковия хан. И нека сме наясно: Батова – нито по архитектоника, нито по хора и събития, нито по атмосфера има нещо сходно с Добруджа!“.
Вижда се, че Атанас Попов има мнение подобно на Любен-Бешковото – отхвърля с. Батово като вероятно местоположение на хана и държи той да бъде построен в равнината край някое от Йовковите места в Добруджа. Атанас Попов обаче държи това да е музеен обект, който най-често назовава „Дом-памятник“. Този обект може да носи името „Антимовски хан“ и да включва изложбени зали и апартаменти за отсядане на писатели, художници, артисти, композитори и др., чиято творческа тема е Добруджа. Ако се направи някъде хан, той да носи друго име, а не да се назовава с литературното си име Антимовски хан. Атанас Попов не вярва, че в Толбухин ще се намери достоен архитект да проектира този художествено-музеен комплекс „Дом-памятник“, наречен „Антимовски хан“, и затова предлага проектът да бъде възложен на някого от изявените архитекти: Васил Биязов, Димитър Яръмов или Георги Ганев. В писмо от 12 август 1973 г. споделя, че му предстои среща с акад. Михаил Арнаудов, Стойко Божков, акад. Пантелей Зарев и Симеон Султанов, на която ще обсъдят въпроса за Антимовския хан. Затова препоръчва на Йордан Дачев да се изчака, да не се вземат прибързани решения за изграждането на хана.
Любопитно е, че Атанас Попов може би в рамките на около десетина години променя коренно мнението си за местоположението на хана. Още в свое писмо до Вълкан Шопов, недатирано, но ако го датираме по съдържанието, може би е писано през 1963 – 1965 г., настоява Антимовският хан да бъде „нещо като Дом-памятник и на големия писател, и на оригиналното самобитно минало на Добруджа“. Той обаче не е така категоричен за местоположението. Според него идеята за хана е „доста отколешна“. Добре е той да бъде в „сърцето на равна Добруджа“, някъде по главен път от Толбухин към Балчик, Каварна. В този по-ранен текст обаче има и една друга опция: „Може и в Батовската долина“. Атанас Попов дори предлага да се изгради Добруджански курортен комплекс Батова, който да наподобява подпланински курорт. От писмото става ясно, че Албена още не е създадена. Посочени са всички предимства Антимовският хан да бъде именно в този нов комплекс. Чрез автострадата към Златни пясъци курортът ще добие републикански мащаб. Така Антимовският хан ще се превърне в творчески дом на всички автори с „пиетет към Добруджа и Йовков“. Атанас Попов още в това писмо предлага като най-подходящ „архитект – апологет на националния стил, познавач на Йовков, на минала и сегашна Добруджа“ Васил Биязов, на когото България дължи опазването на Копривщица, Трявна и други национални ценности. Известният добрички театрал дори посещава в София заедно с арх. Биязов подпредседателя на Кооперативния съюз Каменов, за да обсъдят въпроса за изграждането на Антимовския хан. Каменов приема евентуален идеен проект от Васил Биязов и дори обещава да го командирова в с. Батово. Затова Атанас Попов се обръща към Вълкан Шопов ръководството на Толбухински окръг да приеме тази негова идея. По някаква неизвестна за нас причина обаче Атанас Попов само няколко години по-късно категорично отхвърля варианта Антимовски хан да се изгражда край с. Батово и въобще той да е свързан с курортен комплекс на „Балкантурист“.
През 1979 г. Атанас Попов пише писма до Йордан Дачев и по повод проекта за строеж на Дом-паметник в Толбухин. Като имаме предвид, че Попов е може би един от първите, заговорили за такъв Дом-паметник, е важно да разберем оценката му. Той не е особено доволен от одобрения проект. Сградата му се струва прекалено модерна и на много шумно място. Затова с горчивина обобщава: „…не почувствах йовковската добруджанска атмосфера, уютност и пр.“. Страхува се да не би пред Дом-паметника да „изтъпанчат“ „неудачен“ паметник. Това е причината да предложи подходящ според него скулптор: Стою Тодоров – известен български скулптор, автор на паметника на Отец Паисий в Банско, на фигурата в цял ръст на Иван Вазов на фасадата на Пловдивската библиотека и мн. др. Нека все пак припомним, че може би повлиян от дискусията, която тече десетилетия, един от екипите, който участва в конкурса за проект на Дом-паметник, предлага той да наподобява добруджански хан, тоест Антимовския хан. Комисията обаче отхвърля този проект. В този контекст не изглеждат случайни и думите на дъщерята на писателя Елка Йовкова в летописната книга на Дом-паметника при неговото откриване на 28 ноември 1980 г.: „Йовков издигна Антимовския хан в нашата литература и го насели с добруджанци, а добруджанци му издигнаха този прекрасен дом, като така изразиха своята голяма любов и почит към творчеството и личността му“.
След като вече Дом-паметникът в Толбухин е факт, статиите, които се явяват в пресата по повод Антимовския хан, добиват по-есеистичен характер. Такъв е например текстът на Стефан Поптонев „Къде се намира Антимовският хан“, отпечатан във в. „Отечествен фронт“ на 14 ноември 1980 г. Публикацията започва с провокативното твърдение: „Аз зная къде се намира Антимовският хан. Търсих мястото и го намерих“. И в този текст са представени различни версии за местоположението на хана: около с. Сенокос, някъде по пътя между Алфатар, Силистренско, и Балчик. В статията открихме и невярното твърдение, че село с такова име в Добруджа няма. Известно е, че в община Тутракан има с. Антимово, наречено така още през 1906 г. на името на лозенградския Екзарх Антим (старото име на селото е Кузгун). Особено интересно е обаче подробното представяне на идеите, които деятелите от „Отдих и туризъм“ в Толбухински и Силистренски окръг са обсъждали. Те си представяли хан, пред него паркинг, от другата страна – чешма. Обектът трябвало да е нещо като мотел – да има ресторантска и хотелска част. Интериорът на хана е щял да се състои от столове, маси и тезгях вместо мокър бюфет. Дори се предвиждало самодейци или актьори да влязат в ролята на Сарандовица и Калмука. Описана е и рекламната стратегия. Специалитетите на заведението и другите атракции ще се разгласяват чрез рубриката „Рекламен компас“ на радиото. Ще се направи реклама и по телевизията – този път с картина от Антимовския хан. Макар и облечено в тогавашна терминология, на практика това предложение твърде напомня днешните стратегии за развитие на културния туризъм: културният обект, задължителният паркинг, необходимата анимация и други атракции. Вече напълно разбираме на какво са се противопоставяли толкова активно Любен Бешков и Атанас Попов.
Да се върнем обаче към началното твърдение на Стефан Поптонев, че е открил местонахождението на Антимовския хан. Според него той се намира у всекиго от нас. Това е вече философска интерпретация на въпроса за местоположението на литературния топос. Твърдението на Стефан Поптонев ни припомня едно известно обобщение, че всъщност цяла Добруджа е Антимовски хан. Подобни изводи отново показват лутането между човека и мястото, вътрешното и външното, духовното и материалното, единичното и общото.
И днес въпросът за местоположението на Антимовския хан вълнува мнозина. Често пъти са ни задавали този въпрос в музея на Йовков. Има и опити да се построи такъв хан. Докато се създаваше голф комплексът край с. Топола, съществуваше идея в него да бъде изграден и такъв хан. В момента в с. Дропла има заведение с име „Антимовски хан“. Напоследък курортен комплекс Албена също обмисля вариант да създаде на своя територия обект, който поне донякъде да напомня за литературния първообраз.
Според нас най-логично е да приемем, че ако в основата на обобщения художествен образ Антимовски хан стои най-вече един определен хан, той вероятно се е намирал в близост до днешното с. Змеево. Колегите археолози от Регионален исторически музей – Добрич действително откриха край селището останки от хан, изгорял по време на Първата световна война. Идеята е в бъдеще да се направят по-сериозни, да ги наречем археологико-литературни, проучвания, за да се съберат необходимите данни за потвърждаване или отхвърляне на тази хипотеза.
Покрай въпроса за местоположението на емблематичния хан решихме да посочим и някои от по-широките употреби на този Йовков топос. През 1997 г. Сдружението на писателите в Добрич започва издаването на вестник за животопис и култура „Антимовски хан“, който прераства в списание, излизащо и до днес. В интернет пространството открихме предложение за виртуално пътешествие до Антимовския хан в Добруджа – всъщност представена е историята на с. Змеево, като се изказва предположение, че край него е бил емблематичният хан. Съществува и форум на българите по света с такова име1. Антимовският хан е споменат дори в спортен сайт. Бившият капитан на ЦСКА Георги Димитров в интервю пред „Тема спорт“ (13 август 2014 г.) коментира честата смяна на футболисти в отбора така: „Всеки ден в ЦСКА идват нови футболисти. Станахме като Антимовски хан“.
Нека си припомним и една от многото аналогии, които направи Петър Увалиев в похвалното си слово за Йовков на тържествата в Добрич през ноември 1995 г.: „… Антимовският хан се родее с тосканската вила, където се събират флорентински велможи и редуват разнородните си разкази, уж божем отпосле събрани от Джовани Бокачо в сборника му „Ил Декамероне“, един от бисерите на Ренесанса“. Оказва се, че Йовковият хан е излязъл извън познатата добруджанска топография и се е вписал в една всемирна литературна география.
В Добруджа съществува особен пиетет към Йовков и към неговото творчество. Това е известно на всички. Може би обаче не забелязваме една дълголетна тенденция. В Добруджа и институции, и отделни личности се опитват да въплътят художествения свят на писателя, тоест да го възсъздадат в живота. Това само по себе си е феномен и не се отнася само за Антимовския хан. Прави впечатление коя е ключовата дума в публикациите на различните автори – „възстановяване“ на хана. Пише се дори за „историческа истина“. А как да търсим историческата истина за произхода на един литературен, тоест фикционален образ? Нали историята и литературата са различни начини за интерпретация на събитията, на живота?
И все пак търсенето на местоположението на Антимовския хан е поучителен разказ за това как цяла една общност иска реално да попадне в един идеален, романтизиран свят на миналото. Дали това не е подсъзнателен стремеж да се избяга от настоящето? Може седем града да са спорили за родно място на Омир, но почти цяла Добруджа претендира да е „истинското“ място на Антимовския хан. Търсенето продължава, това литературно приключение едва ли ще има край.

http://www.antimovskihan.net.stranicite.com

1. Добруджа в писма до Любен Бешков. Съст. Радослав Симеонов. Добрич, 2004, с. 53 – 55.
2. Добруджанска трибуна (Толбухин), бр. 18 ( 1146), 12 февр. 1963.