Стилиян МИТЕВ е роден през 1964 г. в Добрич. Завършва Първа гимназия в града, след което ШУ „Еп. Константин Преславски“ със специалност „Български език и литература“. От 1989 г. е учител по български език и литература в Шумен и Добрич. Автор на книгата „Знаете ли български език?“ (2013 г.), както и на статии в научни издания и в местната преса. Носител на Почетно отличие на МОН „Неофит Рилски“ (2015).



Латинската дума „формула“ в буквален превод означава „образец, правило“1. Тя обаче се асоциира най-вече с математиката и химията като сфери на научното познание. Така например според „Българския тълковен речник“ „формула“ значи „1. Изразено чрез условни знаци математическо твърдение, положение или условно изображение на химическия състав и строеж на дадено съединение. 2. прен. Кратко и точно словесно определение на нещо, общоприето правило, положение“.2
Ще се опитаме да приложим този термин, специфичен за точните науки, към художествената литература. Проблемът, който ще се постараем да интерпретираме от тази гледна точка, без да навлизаме в цялата му дълбочина, коментирана нееднократно през годините, е за безнадеждността в разказа „По жицата“. Използването на термина „формула“ е продиктувано от убеждението, че разбирането на художествения текст може да бъде обогатено, ако се позовем и на други научни области.
Обикновено в училище ученици, които са добри математици, не обичат часовете по литература и обратно. Това предпочитание често се запазва и с възрастта. Как бихме могли да привлечем вниманието на ориентираните към точните науки към интерпретация на художествена творба? Този текст е един експеримент в тази посока.
Смятам, че разказът „По жицата“ дава добра възможност да анализираме текста и през геометрията. Това е петата творба, която Йордан Йовков публикува, завръщайки се в България след седемгодишна работа в Букурещ. Разказът излиза на 26 ноември 1927 г. във в. „Зора“3 и по-късно е включен без промени в сборника „Вечери в Антимовския хан“ (1928 г.).
Обикновено се твърди, че „По жицата“ е разказ за надеждата и че основен неин символ е бялата лястовица. Разбира се, има основания за подобна интерпретация. Творбата обаче не е озаглавена „Бялата лястовица“, макар че подобно заглавие би звучало може би по-красиво. Неслучайно в много от преводите на чужди езици оригиналното заглавие „По жицата“ е заменено от преводачите с „Бялата лястовица“. Символичната натовареност на чудодейната птица провокира тази подмяна, която обаче подменя и авторовата воля, авторовото послание.
Йовков избира заглавието „По жицата“, опирайки се на репликата на Моканина: „Все по теля, все по теля“. То изразява, от една страна, идеята за пътуването към надеждата, но от друга, внушава мисълта за нейната недостижимост. Да припомним, че самото пътуване започва от село със символичното име Надежда4, а Моканина начертава посоката му по телеграфните жици. Начало на пътя е някогашното село Кючук Ахмед, както е посочено и в творбата, преименувано през 1899 г. на Надежда в чест на раждането на 18 януари 1899 г. на българската княгиня Надежда (дъщеря на Фердинанд Сакскобургготски и Мария-Луиза). Дори по време на румънското владичество в Южна Добруджа селото продължава да се казва Надежда.5 През 1947 г. е преименувано на Огняново. Намира се в днешната община Крушари, област Добрич.
По принцип всяка телеграфна жица е толкова дълга, че краят ѝ не се вижда. Така не се вижда и краят на човешкото страдание според Йовков. По нея, докъдето ти око стига, са накацали лястовици, „много, но все черни“. Бялата лястовица, символ на изцелението, не се вижда никъде и това от своя страна подчертава безнадеждността в тази екзистенциална драма. Ще вървят по прашния път Гунчо, Нонка, майка ѝ, ще отправят взор към безкрайната жица, ще търсят с поглед чудодейната птица. Но… напразно. Защото нея я няма.
Заговорихме за прашния селски път и за безкрайните телеграфни жици. Нека да си ги представим като две успоредни прави. По едната – селския път – се движи каруцата с болното момиче. На другата е проектирано местоположението на бялата лястовица. Ако я има, тя ще е някъде там, сред черните лястовици. Пътят на каруцата е долу – по земята. Пътят на лястовицата е горе – по жицата. По построение всяка телеграфна жица отстои на равно разстояние от земната повърхност във всяка своя точка. Следователно селският път и телеграфните жици действително могат да бъдат разглеждани като успоредни прави.
Приехме, че тези два пътя – земният и небесният, са две успоредни прави. Те лежат в една и съща равнина, но нямат обща точка на пресичане. Аксиомата за успоредните прави е формулирана за първи път от Евклид в неговото съчинение „Елементи“. Според петия постулат на Евклид (постулат за успоредните прави): „Когато една права при пресичане с две други прави образува вътрешни ъгли от една и съща нейна страна, които заедно са по-малко от два прави ъгъла, то двете прави при продължаване до безкрайност трябва да се пресекат от страната, където лежат ъглите, които заедно са по-малко от два прави ъгъла“. Доста по-късно обаче – през XIX век, руският математик Николай Лобачевски коригира Евклидовата аксиома. Той я заменя с по-общото твърдение, че в равнината през точка, нележаща на дадена права, минава повече от една права. Успоредността според Лобачевски притежава свойствата симетричност (ако а е успоредна на b, то b е успоредна на а) и транзитивност (ако a е успоредна на b и b е успоредна на с, то а е успоредна на с). Затова неевклидовата геометрия е наречена „геометрия на Лобачевски“, а самият той я определя като „хиперболична геометрия“.
Нямаме за цел да се задълбочаваме върху евклидовата или неевклидовата геометрия, а да припомним най-известните в математиката формулировки на успоредността, на които според нас пътят и телеграфните жици отговарят. Убедено твърдим, че те притежават едновременно симетричност и транзитивност. Нашият акцент обаче е върху идеята, че двата пътя, двете прави в Йовковия разказ „По жицата“ според законите на геометрията не би трябвало да се пресекат. Каручката-катафалка ще продължава да се движи по земята, а черните лястовици ще са накацали по телеграфните жици „като броеница“. Затова Нонка никога няма да види бялата лястовичка, никога няма да оздравее…Тази геометрия на успоредяването са уловили и почти всички илюстратори на разказа, които обикновено рисуват селския път с движещата се каручка, а над него телеграфните жици с накацалите по тях лястовички, макар че творбата на Йовков всъщност представя една кратка спирка по този път и разговора на бедните хора с непознатия селянин.
Не само заглавието на творбата, но и финалният вопъл на Моканина: „Боже, колко мъка има по тоя свят, боже!“, създават усещането, че страданието взема превес над надеждата, че в заветното село Манджилари няма да бъде открито диреното спасение; следователно животът на човека е лишено от смисъл пътуване от надеждата към неизвестността, пълна с болка и смърт. Така чрез взаимно оглеждащите се два успоредни пътя в разказа – земния и небесния, Йовков внушава идеята за безнадеждността в човешкото битие: дори отвъд думите, според аксиомите на геометрията.

1. Речник на чуждите думи в българския език. София: БАН, 1982, с. 927.
2. Български тълковен речник. София: Наука и изкуство, 2008, с. 1025.
3. Зора, IX, бр. 2 519, 26 ноември 1927, с. 2.
4. Вж.: Минчев, Н. П. Коледаров. Речник на селищата и селищните имена в България 1878 – 1987. София, 1989, с. 201.
5. Вж.: Топалов, Георги. Речник на селищните наименования в Добричка област. Добрич: Матадор, 2005, с. 350 – 352.