Тошо ЛИЖЕВ е роден на 15.09.1941 г. в село (сега град) Стражица, Великотърновско. Завършил е специалност „Славянска филология“ в Софийския университет. Работил е като журналист, бизнесорганизатор, библиотекар, кредитен инспектор. С едно прекъсване от 20 години е издал досега 9 книги: „Градините на Марс“ (1976, разкази), „Не стреляй дори на шега“ (1978, разкази), „Омайко и Умейко“ (1980, роман), „Невъзможен свят“ (1980, новели), „Животът на една звезда“ (1985, приказки), „Звездна люлка“ (1986, приказки), „Планината присмехулник“ (1987, разкази и новели), „ДУБЪЛ ЧАР“ (2008, роман) и „Вселенско отмъщение“ (2009, разкази). Има десетки публикации в периодиката и различни сборници. Превеждан е на руски, немски, испански, полски, чешки, унгарски... Живее във Варна.


Мой отдавнашен приятел издаде книга, научнопопулярна творба със заглавие „Всичко е енергия“. Ръкописът му, знам, носеше друго, по-адекватно на съдържанието название. Досещам се и защо го е сменил. И тъй като авторът е технократ, не си пада по художествената образност (в случая хипербола), то новото и да му е подсказано, несъмнено е повлияно от модата във фундаменталната физика. А днешните нейни корифеи стигнаха до там, че вече отричат съществуването на материята. Няма, казват, такова нещо, заблуждавали сме се досега. В действителност съществува само енергия!
Това е. Простичко речено, уважаеми читателю, ти не си веществен, тялото ти представлява някакъв енергиен вихър и нищо повече. Забавно ли звучи?
Коронясването на енергията като единствен и изключителен феномен на физическата реалност не е новост. Дрешката изглежда нова, но тя е съшита с бели конци, под които прозира овехтялата дрипа на субективизма. И на ред други философски идеалистически течения и, разбира се, на така привлекателния за европееца от век-два насам източен мистицизъм. А всичко според тях се свежда до призрачността на света около тебе: образите, които те заобикалят, всъщност са нереални, тъй като са „идеи“, продукт на мисълта, на съзнанието ти. Заспиваш и те изчезват. Умираш – умира и вселената.
Не е ли именно тази почвата, на която покълва теорията за множеството светове, за така наречените паралелни вселени? Преди 7-8 години Мичиу Каку, един от съвременните корифеи на физиката, ни убеждаваше, че навярно в някоя от тях е жив и здрав Елвис Пресли, а в стаята, в която се намираме в момента, е напълно възможно да се боричкат два динозавъра. Със същата сигурност можем да твърдим, че жената на Флинтстоун пържи за обяд под носа ни крехко динозавърско месце. Ала макар да е в нашата стая не можем – уви, друга вселена! – да го опитаме.
Безумните идеи, понятие тръгнало от датчанина Нилс Бор, по някакъв странен, необясним начин добиха гражданствеността на неоспорими реалии, на неприложни истини в науката. А „безумието“ е наченато още от една хипотеза на англичанина Фарадей за първичността на електромагнитното поле, след която през средата на ХIХ век материята започва да губи първенството си за сметка на енергията. Постепенно бе принизявана ролята ѝ; квантовата физика довърши този процес, като низведе веществото до представата за някакъв призрачен субект. Квантовата физика, чиято основна парадигма поразително прилича на шмекерската игра „тука има, тука нема“, ни уверява, че обкръжаващият ни свят е празно пространство, в което кръжат насам-натам някакви виртуални частици, по същество непознаваеми, тъй като ако ни е известно местонахождението им, не можем да знаем скоростта им, както и обратното. Фотонът и неутриното, за които е чувал всеки грамотен лаик, според съвременното схващане са без маса и тегло! Мистика.
Любим похват на популяризаторите на „безумните идеи“ е нагледната екстраполация. Представете си, казват, атомното ядро увеличено до размерите на портокал – най-близкият електрон ще е на 30 километра от него! Впечатляващо, нали – живеем във вакуум. Още по-убедително ще е, ако на мястото на наблюдателя е не човек, а мислеща мравка: „празнотата“ ще изглежда още по-внушителна, но едва ли ще отчая мравката от намерението да търчи насам-натам за някое и друго зрънце или вкусно насекомо, макар да са изградени от вакуум.
Съвършено друга ще е картината, ако си представим като наблюдател монстър с размерите на галактика, е хайде да е нещо по-поносимо за въображението ни – с размерите на звездна система. За наблюдател от такава величина въпросните 30 километра ще са просто незабележими. Материята на субатомно равнище за него ще изглежда свръхплътна.
Така че тук корифеите на квантовата физика бъркат гледната точка с обективната реалност. Или просто лукавят. Да припомним и нещо друго, много важно: съществува праг, под който съвременните средства на изследователите не могат да отчетат наличието на материални частици. Картината на микросвета, а следователно и на Вселената, за учените е „черна кутия“. Засега.
През Средновековието за причинител на всички болести смятали божията воля. Болестта се възприемала като средство за наказание за земните ни грехове. А когато дошло времето на Пастьор и Кох, хората узнали истинските „виновници“. Изглеждало някак си обидно: едно е да страдаш според божията воля, съвсем друго – да си жертва на някакви си жалки едноклетъчни същества. Пастьор смятал, че всички бактерии са болестотворни. Тази заблуда се разсеяла само след десетилетия – науката вече боравела с инструментариум и натрупани знания, способни да прозрат истината.
Съвременната физика не разполага със средства, с които да експериментира по-„надълбоко“. Невидимите за електронния микроскоп и неоставящи следи по фотографската плака материални частици са недостъпни за човешкото познание. А те несъмнено съществуват. Днешните корифеи, стъпили на двата темела: теорията на относителността и квантовата физика, пясъчни темели, се връщат към мирогледа на средновековните лечители. Смятаният за наследник на Айнщайн Стивън Хокинг още в младите си години провижда в сътворяването и устройството на Вселената божията намеса1.
Ами вижте колко сходно е описанието на Големия взрив с библейския текст: и рече Бог да бъде светлина. И ако на авторите на вечната книга е простен очевадния лапсус (луната, слънцето и звездите Бог създава едва на третия ден), то в науката точността и придържането към известните физически закони са задължителни. В превъзходния чешки мултфилм от 50-те години на миналия век по рисунки на Жан Ефел „Сътворението на света“ Дядо Господ щраква с обикновена запалка. Шегаджийско хрумване, което „вади“ авторите от затруднението на липсващите – все още – небесни светила. Последователите на Гамов, който се смята за баща на Големия взрив, за да обяснят как пръкналата се от нищото (сингулярността) първична материя във вид на плазма се разлетява със скорост по-голяма от тази на светлината, за да се превърне в елементарни частици, а сетне в звезди и галактики, не нарушавала Аайнщайновата забрана за пределната скорост, защото не материята, а пространството се разширявало. Нещата се случват като в приказка от „Хиляда и една нощ“. Само дето образът – примерно – на летящото килимче изглежда далеч по-убедителен просто защото е художествена измислица.
Почти всички знаменити физици със солиден теоретичен принос в новото време от Нютон насам са религиозни личности. Нищо лошо. Но има една съществена разлика: Исак Нютон, приемайки че законите на мирозданието са дело на Бога, не очаква Демиурга да му ги нашепне на ухото, не разчита на някакво божествено откровение, а се осланя изцяло на опита и математиката. Едно е вярата, друго – науката. Днешните му наследници, превърнали се в „модерни“ шамани, се опитват да принизят ролята му, да го опровергаят и захвърлят на бунището на историята основополагащите за съвременната физика негови закони. Е, в НАСА траекториите на космическите кораби и спътниците изчисляват с неговите формули, тъй като за сигурността е нужна точност.
Внушават ни: компютрите били създадени именно благодарение формулите на квантовата механика. И това е шаманска заблуда, защото едно е да се осланяш на голата вероятност, друго – на статистическата, при която при наличието на достатъчно много събития резултатът е еднозначен!
Преди време от Ватикана приветстваха идеята за Големия взрив като доказателство,че Вселената не се е самосъздала, а е Божие дело. Доста съвременни физици твърдят същото. Друго обяснение просто нямало. Напоследък към този хор се присъединиха и биолози-генетици: субстанционалната основа на явлението живот била толкова сложна, че е немислимо да е резултат от самоорганизиране на материята, някакъв вселенски разум ще да го е сторил.
Заговори се за сближаване и „обединяване“ на науката с религията, като явно се възлагат надежди за нови открития, сиреч за вникване в божията промисъл. Колкото да е странно изглежда физиците се надяват по този начин да се измъкнат от задънената улица, в която сами се навряха, макар да не си го признават.
Нека сега оставим настрана въпроса за Създателя (ако е имало вселенско сътворение; да не забравяме за теорията, също стара, за извечното съществуване на материята, за стационарна Вселена). Какво ще ни донесе подобна симбиоза? Какво ще спечели науката? Няма ли тя да загуби своята идентичност? А Църквата? Ако светите отци, каквито гласове се чуват, се радват на такава възможност, то радостта им изглежда е прибързана. В природата при симбиозата няма равнопоставеност, винаги съществува доминант или гостоприемник, или и двете. Ако разтвори обятията си за днешната наука, Църквата ще бъде подложена на ерозия по една много проста причина. Ролята на религията в наше време е преди всичко ролята на морален императив. Моралът по същество не се променя и това, което „отвън“ ни изглежда закостенялост в догмата, всъщност е голямото преимущество на Църквата – въпреки всичките ѝ исторически грехове, тя винаги е призовавала към придържане о изконните добродетели, към всеобща любов с обещанието един ден да се озовем в царството небесно, царството на всечовешката хармония. А днешната наука се обляга преди всичко на релативизма. Може така, но може и иначе. Не ви ли напомня това за вседозволеността на Достоевски?
С други думи, образно казано, Господ си играе на зарове. Нещо, което дори Айнщайн (употребява същия израз) не приема. Не може и няма да го приеме Църквата, тъй като то би било равнозначно на самоотречение. Светът съществува и се движи според строги правила. Дали това са божиите наредби или законите, открити от науката, тук не е толкова важно. Съществена е общата парадигма на развитието: каузалността. При едни и същи условия една и съща причина води до едно и също следствие. Та и обществената норма не може да бъде многозначна. Харесва ли ни или не Църквата днес е основният морален стожер в условията на ускорен разпад на ценностната система на западната цивилизация. Тъкмо това не се харесва на идеолозите на неолибералната идея и те къде подмолно, а напоследък и съвсем открито, се опитват да подкопават устоите на християнството и да принизяват ролята на Църквата. На най-силен натиск не случайно е подложено православието.
Според съвременните шамани, корифеи на теоретичната физика, времето може да има обратен знак, т. е. да „върви“ назад, отрича се и каузалността, сиреч една и съща причина може да доведе до различни резултати, а следствието да се окаже причина. За нагледност: все едно възкресението Христово да предшества смъртта му на Голгота, с други думи да е причината за нея. Как ви се струва?
Всичко това ни подсеща за гениалното прозрение на Достоевски, което днес наричат кредо на неолиберализма: всичко е позволено. Живей ден за ден, забавлявай се, наслаждавай се на благините, които сам успееш да докопаш за себе си. Морал ли? Правото е на страната на силния. Прочее и тук нищо ново, зад тази „философия“ прозира сянката на Дарвин и на Хитлер. Който си е направил труда да прочете „Моята борба“, ще да е забелязал как бъдещият властелин на Третия Райх пренася биологичния принцип на автора на наивната теория за еволюцията (оцелява и процъфтява по-силният) в човешкото общество. Култът към грубата сила е в основата не само на националсоциализма, но и на фашизма. И тъй като фашизмът отдавна е анатемосан (с него погрешно, навярно за леснота идентифицират националсоциализма), то тук старателно се прикрива и „замазва“ родствената връзка.
Идеалът на неолибералната идея, въплътен в икономиката на глобализма е нивелацията, еднаквостта. Заличаване на граници, на етнически (национални) различия. Най-добре е за стандартите на производството всички да са сме с еднакъв ръст, дебелина, цвят на косата и на очите и, както се убеждаваме напоследък, да сме еднополови. Еднаквостта е и стимул и идеално условие за по-бързо обръщение на капитала.
„Превъртането“ на обществените нагласи се случи само за някакъв си половин век, време твърде кратко от гледище на историята. В добрата стара Англия, както наричат една от най-кръвожадните империи в човешката история, това е времето на царуването на Елизабет II, която и днес е на трона. По-старото днешно поколение помни: в държавната администрация дори на най-дребния ръководен пост британската традиция не допускаше хомосексуалист. Обяснението изглеждаше убедително: нестабилна психика, лабилен характер, податливост на разни внушения и изкушения. През 50-те години на миналия век блестящият математик логистик Алън Тюринг бил осъден само защото обществото узнало, че е хомосексуалист2.
Половин век по-късно кралицата, все същата Елизабет, отмени присъдата, с една дума извърши посмъртно помилване, вероятно със същата убеденост, с която августейшата на времето е одобрила осъдителната присъда. Примерите ми са преднамерени, тъй като британците се славят с консерватизма си, с верността си към традицията. Днес в страната им публични личности от най-висок ранг в обществената йерархия с охота обявяват на всеослушание обратната си полова наклонност и това се възприема от мнозина за достойнство!
Тази невероятно скоростна промяна в обществените нагласи дойде благодарение на агресивното налагане от политици и медии на субкултурата. Може би пръв по значение фактор, а и неин символ вече е Холивуд с насаждането на култа към физическата сила (прослава на супермена), героизирането на престъпника, „гъделичкането“ на първичния човешки инстинкт (имаше и филм с такова заглавие).
Безвкусицата и пошлостта, разбира се, се поднася в лъскава опаковка. Баналният пример с чалгата у нас: външен блясък, силикон, телесна голота, които за мнозина успешно прикриват голотата в културен аспект, казано образно, тъй като музиката почти я няма, тя клони към монотонността на вувузела. В литературата картината е подобна, макар и поднасяна понякога в „завоалиран“ вид. Типичен е случаят с аржентинският псевдомъдрец Хорхе Букай, чиито книги масово се издават у нас и, за съжаление, почти масово се приветстват. Дори интелигентни читатели, възпитани в духа на традицията и класическия морал, не съзират зад сладникавото словоблудство безочливата проповед на хедонизма и егоцентризма. За така наречения постмодернизъм пък се е писало толкова много, нека отбележим само един сигурен признак, по който може да се разпознава червоядината в купищата книжнина, предимно преводни заглавия, заливащи традиционния пазар и интернет пространството: ампутирането на социалните проблеми. Те са подменени с аномалното, загадъчно-мистичното, с патологията в духовен и физиологичен смисъл. Типичен пример е американецът Стивън Кинг, чиито книги пълнят книжарниците и библиотечните рафтове и успешно изпълняват предназначението си на духовен наркотик да ни упойват с мистиката на ужаса. Стресираният, зомбиран читател хем се „отвлича“ от реалните си проблеми, хем е лесно управляем.
Ето тук, в този план е очевидната роля, „оголеният“ слугинаж на съвременната наука. Докато връзката в теоретичен аспект е по-трудно доловима, братовчедите на мистификатора Кинг с научни титли в публичните си изяви са съвсем директни. В последните години рязко зачестиха апокалиптичните послания в публичното пространство. Титулувани личности от различни области на науката присъединиха гласовете си към злокобните вещания на самозваните гадатели. Плашат ни със скорошен сблъсък на Земята с гигантски метеорит, плашат ни с топенето на ледовете (парниковия ефект), плашат ни със стремглавото развитие на изкуствения интелект (бунт на роботите), плашат ни с пръднята на кравите (огромните количества метан, отделяни в атмосферата). С непредвидимите капризи на течението Ел Ниньо. С изчерпването на енергийните ресурси. С гигантско избухване на Слънцето, което ще изпепели планетата ни след някоя и друга година. И т. н. и т. н.
С една дума идва краят на света. Ако не утре, то вдругиден. А това обезсмисля всякакви човешки ценности, традиции, морал, Посланието се подразбира: яж, пий и се наслаждавай на живота, друго не ти остава.
Слава богу, докато корифеи като Мичиу Каку ни мътят главите с приказки, стряскащи въображението ни, други си вършат работата без шум и бомбастика: колегите му физици в Япония доказаха и дори изчислиха масата на неутриното! Маса и тегло, колкото „нищожни“ да са те, несъмнено притежава и фотонът. Албанката Лаура Мерсин-Хаутън, космолог-теоретик от университета на Чапъл Хил (САЩ) развенча мита за Големия взрив. Допреди 2-3 години известна в своите среди като привърженик на струнната теория, тя опроверга и себе си като заяви: няма черни дупки!
Така че детронирането на материята в полза на енергията е умозрително упражнение на хартия във формата на математически формули. Според него ти, уважаеми читателю, не съществуваш – реална е сянката ти, която хвърля в пространството тялото ти, тоест енергийният вихър. Понесен незнайно накъде.
Е, да, така трябва да разбираме внушенията на съвременните корифеи, забравили или по-скоро пренебрегващи простичката истина: енергията е мярка за движението на материята. Така е в макросвета. Нека сега оставим настрана въпроса дали в микросвета са валидни съвсем различни закони, все пак частиците имат маса. Другото наистина е от областта на мистиката.
Ако все пак допускате, че не сте материални, а представлявате енергиен вихър, се ощипете.
Всъщност, трябва да го сторят други…

1. През последните 3-4 години преди недавнашната си кончина Хокинг отрече съществуването на Бога, сетне пак в публично изявление потвърди вярата си в него като вселенски сътворител, сетне пак го отрече… Какво е ставало в главата на този смятан за гений старец е загадка, казват че в скованото му от склерозата тяло е запазил подвижността си един единствен мускул под очите.
2. За да не лежи в затвора, Тюринг доброволно се подложил на химическа кастрация.