Кремена ЖЕЛЯЗКОВА е родена е през 1983 г. в гр. Добрич. Поради вродено тежко заболяване, тя е прикована към инвалидния стол. Завършва с отличие Шуменския университет „Епископ Константин Преславски“ – колеж гр. Добрич, специалност „Информационни технологии“ Първите си литературни опити прави във вестник „Антимовски хан“, където печата есета и разкази. Издала е книгите „Имам ли бъдеще?“/2007/, „Ти можеш!“/2008/ и „Наричаха го Спаич“/2009/, книга за поручик Димитър Списаревски и литературната анкета „ Рада – познатата и непознатата. Моите беседи с Рада Въргунинска“/2012 г./


Срещат се такива хора…

Ангел Веселинов не е добруджанец.
Но, както обичаше да казва баща ми де на шега, де на истина: „Че той е по-добруджанец от всички нас“
Иначе сам казва, че е торлак. Роден на най-детската дата – 1 юни 1959 година, в едно малко белоградчишко село, нейде нагоре в планината току под връх Миджур, там, откъдето започва дългия си път реката Лом. Така се нарича и селцето – Горни Лом. Учил е в това село, учил е и в Мездра или в Белоградчик. Във Велико Търново е взел и диплом за висше образование. И със сигурност, навсякъде е понаписвал по нещо. Няма начин сърбежът на талантливото му перо да не е избивал някъде.
Но съдбата под формата на свещен брачен съюзг го довежда в равнината при нас.
Учител или журналист, но винаги на „ти“ с перото.
И „Ранените гълъби“ не закъсняват.
„Повечето от стиховете ги писа тука, при мене, в кафенето. Ей тъй, сякаш на шега“, ще сподели после Мино, съдържателят на това заведение.
На шега, на шега, ама тъкмо в това райско за нас кътче, наистина се роди много от негового творчество.
Или поне тогава беше райско…
Баща ми е последният от приятелите ни, който го е видял жив. В късните следобедни часове на онзи понеделнишки 10 август, 2015-та двамата са разговаряли в болничната стая.
„Жив беше! И ще живее!“, ми каза той, след като се върна от болницата. После добави: „И този път ще я победи тази проклета Смърт.“
Е, този път не успя!
В първите часове на следващия, 11 август, Бохемът от Миновото кафене губи битката с Нея.
Защо умират добрите хора…
Три години оттогава.
Студеният надгробен камък е приютил завинаги едно каменно гълъбче.
Ранено от болката по Създателя си…
И ако се спреш тук малко по-задълго, ще чуеш през скрития стон на Душата Му, тъжния звън на Дидовата китара:
„Светът се влачи мътен, уморен…“
Със сигурност, първата ми среща с чичо Ачо ще да е била във вторник. Не помня точната дата, даже и годината ще сбъркам. Но виж, деня… Нали Бохемските вечери бяха във вторник… Петъчни стаха много по-насетне, а тогава бяха точно във втория ден от седмицата. И във този вторник баща ми, тогава шеф на „Столовете“ подготви за първи път бобена чорба.
Кафенето на Мино е пълно и шумно. Всеки с някого разговаря, с някого спори. Дидо и Лъки подрънкват с китарите, а лъжиците като перкусии потракват по ламаринените чинии.
Но най-вече в кафенето властва цигареният дим. Пушат всички.
„Само аз и Кремена не пушехме“, вместо оправдание ще каже после баща ми на мама, когато тя изнася на терасата пропитите ни с тютюневата смрад връхни дрехи.
А той седи в единия край на дългата маса, гладко избръснат, вглъбен в любимата си чаша, пълна с евтиното Миново вино и отвреме на време загребва от уханната чорба.
Запомних го, може би защото стана пръв да размести столовете, за да мога аз удобно да се настаня с инвалидната си количка край масата.
Запомних и гласа му. Равен, гърлест, по-скоро тих, с премерена доза лаконичност. Запомних и властващото му спокойствие, което непременно се предава и на събеседниците му.
Но онова, което ми каза тогава, когато го помолих да прегледа едно от първите ми, да си призная, твърде нескопосни творения, няма да забравя и след смъртта си:
„Аз ти подадох ръка. Сега си ти“.
Добрите хора…
…съмва и в тях –
като в храм, озарен от свещица.
Спирам за малко, колкото да подредя за пореден път многото неща, които искам да споделя тук. Защото нещо все важно отново ще подскокне из съзнанието ми, за друго пък решавам, че „добре де, ще видим, може и да стане“. А и онова, което неговата прекрасна съпруга Мариана ни сподели, също плаче да бъде описано. Защото как да не опишеш цял един живот, разпилян между романтиката на северозападните Балкани и безбрежното спокойствие на крайморската равнина. Уж ги уточнявахме тези неща с баща ми. Макар че, докато ги уточним, почти се изпокарахме. Аз държах на онези, които засягат лично мене, а те не са малко. Баща ми с право ми напомня, че духът на целия този цикъл за Колоритните добруджанци е по-скоро забавен, по-открит, с преобадаващи весели моменти. „Пък, в края накраищата, ти решаваш. Затова най-отгоре на разказа пише твоето име“, махва премиренчески с ръка той.
В тези бохемски вторници имаше всичко – и стихове се четяха, и песни се пееха, а алкохолът и цигарите бяха постоянен реквизит на тези вечери.
Но, може би най-забавната случка пак беше свързана с негово поредно влизане в болница. Още в лекарския кабинет чичо Ачо показва, че стои много над сухите всекидневни проблеми, дори, когато те засягат сериозно неговото здраве.
Преглежда го докторката, поклаща умислено с глава и търси начин как по-безболезнено да му каже колко зле е ситуацията. Затова почва по-отдалече с тривиалния въпрос, задаван от всички лекари: „Какво сте пил досега?“, имайки предвид, естествено, приеманите лекарства. Нашят човек е до болка прям в своя непукизъм: „Червено вино в кафенето на Мино“.
Младата кардиоложка е изумена. Чак очилата ѝ се изпотяват от притеснение: „Ти си по-зле, отколкото изглеждаш. Не само сърцето ти е развалина. Затова трябва незабавно да бъдеш приет за лечение“.
Настанява се чичо Ачо в посочената стая, която иначе е голяма, светла, но с четири легла в нея. Три от тях са заети.
„Страхотен екип се бяхме събрали там, истинска шарения“, ще сподели по-късно той. „Единият беше клошар, другият, накакъв циганин, ама от по-интелигентните, а третият – бивш затворник. И тримата направо плачат да бъдат описани“.
Клошарят бил бивш инженер, имал добро семейство, добра работа. Но животът така го е извъртял, че човекът бързо се озовал извън борда.
Циганинът пък бил музикант. Свирел на барабани в оркестър, някъде по морето. „Ако искаш, бате, ще накарам аверите да дойдат и да ти посвирим малко“, казал той на чичо Ачо, като разбрал, че е писател. „Ти само напиши нещо `убаво и за нас. Нали знаеш, Асан и то `òра“!
Затворникът обаче му се сторил най-забавен. Осъдили го на година и половина за обир, ама две седмици преди да излезе, взел, че избягал от панделата. И хайде, още три месеца отгоре. „К`во да правиш, като акълът ти дойде вповече. Казано е, акъл море, глава шамандура“.
Да си призная, за това му поредно влизане в болницата, не ми се искаше да разказвам. Тъжна история, откъдето и да я погледнеш.
Тогава баща ми работеше вече в болницата и имаше възможност често да ходи при него. Всяка вечер, като се прибереше в къщи, ме осведомяваше за състоянието му. „Бе, зле е нашият приятел“, казваше баща ми, но по гласа му разбирах, ме нещата са къде-къде по-зле. И, аха – да очакваме най-лошото.
Е, лошото не дойде!
Излезе чичо Ачо от болницата и скоро отново беше при нас в кафенето на Мино. А баща ми се срещнал с лекуващата лекарка, за да научи подробности. „Не знам, не знам какво стана, споделила с него тя. В неговия случай медицината наистина беше безсилна. Приехме го, за да лекуваме сърцето му, а се оказа, че то било най-здраво. Ни черен дроб, ни злъчка, ни бъбреци. Всички бяха увредени повече, отколкото си мислехме. Честно, лично аз го бях отписала.“
Затова и реших да включа и това в моята история за него. Защото, когато лекарите са безсилни, идва духът. А духът на чичо Ачо беше направо неотразим:
„Не трябва да пушиш, не трябва да пиеш, мазно и най-добре въобще месо да не ядеш. Бобът и пърженото също ти пречи“, наддавали докторята. „А поне да пиша разрешавате ли ми“?
„Да пишеш можеш колкото си искаш“!
„Е, кажете, може ли без да задими поне едно фасче в устата ми, може ли да не наквася поне с една глъдка гърлото си. Откъде да дойде това пусто вдъхновение“
Добрите хора…
Няма червени книги,
които да ги закрилят…
Сдружението имаше хубава инициатива след годишното събрание да ходим някъде из природата, както се казава, „на теферич“.
Купихме си всичко за пикника, Сашо Серафимов уговори предварително резервацията с хижарите от хижа „Ботево“ и… тръгнахме. Ние, по-трудно подвижните, аз, с баща си, естествено, чичо Ачо, Рада Въртунинска, Сашо Белчев, мисля, че имаше още някой, пътувахме с уреден транспорт. По-голямата група тръгна с влака, а имаше и колоездачи.
Ние с микробусчето трябваше да стигнем най-напред, да запалим огъня и да подготвим масата.
Но на 200-300 метра от хижата пътят беше толкова изровен, че се наложи да слезем, за да премине колата препятствието. Качихме се после пак и стигнахме благополучно.
Петнадесетина минути по-късно откъм пътя заморен и най-вече ядосан се показа… чичо Ачо. Той тътреше изнемощял крака и дори цигарата в устата му беше изгаснала от яд.
„Като слязохме, реших да отида да пусна една вода. Много бързо се качихте и ме оставихте“.
Не му отиваше на чичо Ачо да бъде ядосан и това си пролича веднага. Седна на масата, наля си чаша вино и… сърдитото изчезна. Само цигарата му изглежда остана сърдита, защото не успя да я запали отново и я смачка в пепелника.
Добрите хора…
Насила не мразят.
И не обичат насила.
Групата от влака се забави доста.
Стара истина е, че Калофер и Калифорния не са едно и също нещо.
Оказа се, че има две хижи „Ботево“. Ние се озовахме в тази пред язовира, а групата на Сашо са отишли в горската вила.
Колоездачите също са имали проблем с пътя.
Накрая, както се казва в една реклама: „Събрахме се“.
Нали всичко е добре, когато завършва добре.
И как няма, когато лятната салата с домати, краставици и с много лук попиваше ракията от чашите, а превъзходно изпечената скумрия направо вземаше акъла на виното.
А когато всичко това е гарнирано със звън на китара, с много песни и много смях, въобще, за какво говорим…
„Предлагам другата седмица пак да дойдем“, подхвърли някой, тъй само между другото.
„Съгласен съм, отговоря чичо Ачо. Само да не ме карате пак да вървя пеш“.
Срещат се такива хора.
Има ги още.