Рада ВЪРТУНИНСКА e родена на 28.08.1932 г. Завършва девическа гимназия в Добрич и СУ „Св. Климент Охридски“ – руска филология. Работила е в Окръжна библиотека, Държавен архив и Окрръжен съвет за култура като директор на Центъра за художествена самодейност в Добрич. Автор е на краеведски изследвания. Има публикации в местния и централен печат. Секретар е на Сдружението на писателите в Добрич, член на Съюза на учените в България–клон Добрич, член на Дружеството на краеведите „Отец Павел Атанасов“. Издала е книгите: „Кратки исторически бележки за развитието на село Приморци“, „Сбогом, приятели“, „Дом на милосърдието“, „Добрич и Добричлии“, „Летописец на Добруджа“ и романите „Зовът на сенките“, „Когато горяха кладите“, „Сънища“, „Сказание за дървото на живота“, „Реквием за живите“, „Звукови вибрации в имената на Йовковите герои“, „Моят едностаен апартамент“ и др. Нейни стихове са преведени на руски език и са включени в двуезичната Антология на българската поезия, издание на Московската библиотека за чуждестранна литература през 2006. Рада Въртунинска е носител на орден „Св.св. Кирил и Методий“ ІІІ, ІІ и І степен. Член на редколегията на списанието.



Уважаеми читателю,

C този очерк-интервю искам да ви припомня една отдавнашна история и една не толкова непозната, колкото забравена от добруджанци личност – полк. Иван Петков, пилот-изпитател, известен като бай Иван.
Първо ще обясня значението на турската дума „бай“. Тя не е прозвище за старост, а идва от титлата Бей – за висока обществена длъжност и мъдрост.
Защо този млад човек, ненавършил 30 години, е титулуван Бай и какви са заслугите му за гр. Добрич, та да пишем за него?
Всъщност за него е писано много, но е малко известен случаят „Толбухин“.
Накратко. Полковник Иван Петков е роден на 22 юни 1930 г. в ямболското село Неделско. Детството му, като на всички деца, родени между двете световни войни, е твърде тежко. Баща му починал рано. Майка му, учителка, била принудена да се върне на село при родителите на съпруга си. Така Иван е израснал под грижите на баба си Мария и дядо си Иван. Завършва с отличие прогимназия, но няма средства да продължи гимназиалното си образование в Ямбол. Тук идва на помощ съдбата и бързите реакции на четиринадесетгодишния юноша. Скитайки по долното течение на Тунджа с един рибар, става свидетел на давещ се кон от военно поделение – установено на лагер. Без много да мисли, смелото момче се качва на близката до коня върба и го възсяда. Направлява го към брега и така го спасява. Командирът му благодари и от разговора разбира,че момчето има желание да завърши гимназия, но няма средства. Тогава идва решението на командира да се отблагодари като платят училищната такса за 8-клас, а Иван става „Синът на полка“. След време е прибран в детско общежитие и успява да завърши образованието си през 1949 г. Преди да се яви на матура, кандидатства във военното училище – ДПС /Държавни въздушни съобщения/. След шест месеца е вече курсант въз ВНВВУ „Георги Бенковски“ в Долна Митрополия. Завършва го през 1952 г. със звание лейтенант и остава на служба като инструктор до 1961 г. През този период е възпитал десетки бъдещи авиатори. През същата година печели конкурс за „изпитател“ към завод „Хан Аспапух“/Добрич/.
Познаваме се с Бай Иван и семейството му от 1969 г. През последните години той носталгично посещава Добрич, за да се види с приятели и да се поклони пред паметната плоча на Димитър Списаревски. Отбива се понякога у дома да не се забравим, да поговорим за миналото и за героичното време на авиацията. Далечен потомък на Продан Даракчиев, той генетично е свързан със стремежа да лети.
Няма да се спираме на подробности от неговия напрегнат до крайност живот на пилот изпитател на нови поколения самолети, нито на формализма, незнанието, озлоблението, с които се е сблъсквал. Ще отбележим само два от многото случаи, които го характеризират като цялостна личност,
В края на меката есен на 1964 година пристига с букет цветя. Пием чай и разговаряме все по темата – самолети, полети, случки...
Новото поколение добруджанци дори не знаят, че в Добрич е имало летище, както не знаят, че през 30-те години на миналия век от една поляна, където по-късно беше военното летище, е излетял първият самолет Добрич – Букурещ. Бяхме малки и мама ни заведе да видим това чудо, което хвърчи. Беше събитие. Подемам разговора аз, разкажете за легендарния и вече забравен полет от август 1964 г.
„Този полет наистина е драматичен. Излитам с МИГ 17 ПФ. Самолет с дини за свръхзвукова скорост. Сложен и труден за овладяване. Летях по трасето Толбухин/Добрич/ – Силистра на височина 1200-1300 м. Под мен е цялата добруджанска равнина, без да нарушавам границата с Румъния. На около 9000 м. правя сложна фигура, за да усетя неговите летателни качества. Всичко вървеше нормално. Навлизайки в зоната на Толбухин/Добрич/, искам позволение за кацане от майор Станчо Колев, ръководител на полета. На 500 м. височина, над града, със скорост 450 км. пускам колесника и чувам силен гръм. Кабината се изпълни с дим. Лампата светна „Пожар“. Уредът за изгорелите газове при този режим на двигателя, а те бяха в опасния сектор, отбелязва температура 900 градуса, вместо 450. Това показва, че пожарът е в областта на двигателя, който е под седалката ми. Стана непоносимо горещо. Докладвах на майор Колев. Виждайки шлейфа от дим и пламъците на горящата опашка, той дава категорична заповед: „Катапултирай! Гориш!“ Отговарям: „Над града съм!“ Втора заповед: Катапултирай незабавно!“ Отговорих, че ще направя целно, принудително, кацане. Изключих двигателя и при скорост 300 км. задействах противопожарната система, за общо успокоение. Започнах разчет за целно кацане. Последва умолителна заповед „Кокинаки скачай, ще изгориш“. Казах само: „Противопожарната!“ и продължих да водя горящия самолет. Направих целното кацане в началото на полосата. С риск да спукам гумите на колелата, натиснах зверски спирачките и намалих пробега. Излязох от полосата и пожарната пристигна. Това беше.“
— Колко време продължи този ужас?
— Не повече от 3 минути и половина.
— Как се чувствахте?
— Не много комфортно разбира се – казва бай Иван и се усмихва. – Докато бях горе в кабината беше толкова задимено, че почти нищо не се виждаше през очилата на тежката и гореща каска. Но Бях спокоен. Разсъждавах трезво. Светкавично преценявах обстановката и поемах риска.
— Какво би се случило ако бяхте катапултирали над града?
— Би било катастрофа в огромни мащаби. Непредвидими разрушения и човешки жертви.
Би било трагично...
— Чувствате ли се герой? Благодариха ли ви. Награди, ордени...
— Не съм се чувствал герой, а човек, изпълнил служебния си и граждански дълг. Що се оттнася до наградите, бях обвинен, че съм запалил самолета... Забравил съм го вече...
 — Някъде във вашите спомени споменавате Египет. Какво се е случило тогава!
— През 1971 г. група от пет души от завода бяхме командировани за четири месеца в Египет. Ремонтираните в завод „Хан Аспарух“ бойни машини бяха транспортирани по двойки с по-големи самолети със съветско-египетски екипаж. Сглобяването ставаше на място, изпитване и влизат в строя. По същото време нашият военен аташе в Кайро беше на лечение. Куп документи от неговия ресор трябваше да се задвижат Подписът от българска страна, в съответствие с ранга на посолството и правилата на военната дипломация, трябваше да се положи от полковник. Единствен подполковник бях аз. Спешно и инстационно бях повишен в чин полковник. Получих агреман и за няколко дни влязох в ролята на аташе. Проблемите бяха решени.
— Готино! Международен авторитет...
— Да, да! Като се върнах в Добрич, началникът ми не призна званието „полковник“. та се наложи втори път да бъда повишаван. Времена…
След пенсионирането си полк. Иваи Петков работи като диспечер в гражданската авиация на летище Варна
Бай Иван има двама сина – Владимир, завършил военноморското училище във Варна, и Орлин, тръгнал по пътя на баща си. Цялата фамилия Петкови са хвърчащи. Снахите стюардеси и внуци, кои знае дали ще бъдат, морски капитани или авиатори,
Бай Иван беше добър приятел на нашия съгражданин Моката. След неговата кончина написа вълнуващо възпоменание, поместено в сп. „Криле“.
Страстен почитател на българската  литература, родолюбец, бай Иван казва: „В съвременния свят има два езика и две култури – писмена и компютърна. Азбуката на славянските народи дадоха светите братя Кирил и Методий, а компютърната българинът Джон Атанасов. Горд съм, че съм българин“.