Антимовски хан - издание за животопис и култура.

Антимовски хан е издание за животопис и култура на Сдружението на писателите в Добрич. Понастоящем излиза като списание, наследник на едноимения вестник с 10-годишна история. Събира поезия, проза, есеистика, интервюта, краезнание, други форми на литература, както и отзиви от всички сфери на изкуството и културата на творци от Добрич, Добруджа, страната и чужбина. С него живее духът на Йордан Йовков. Може да откриете още нови преводи, първи стъпки на млади автори, препоръчани книги на местни автори, обяви за конкурси, събития и др.. Антимовски хан - статии :: ТЕОРИЯ НА НЕОТНОСИТЕЛНОСТТА"

ТЕОРИЯ НА НЕОТНОСИТЕЛНОСТТА

Пейчо КЪНЕВ е роден в гр. Силистра и е най-публикувания съвременен български поет на английски с повече от 900 публикация в списания от САЩ, Великобритания, Канада, Австралия, Индия и др. Автор на 5 книги с поезия и един сборник с разкази, публикувани в България, Америка и Европа. Стихотворенията му са се появявали в издания като: Rattle, Poetry Quarterly, Evergreen Review, Front Porch Review, Hawaii Review, Taj Mahal Review, Barrow Street, Sheepshead Review, Off the Coast, The Adirondack Review, Sierra Nevada Review, The Cleveland Review и много други. Съосновател и главен редактор на литературното издателство „Kanev Books“, Ню Йорк – от 2009 до 2013 г.


БИБЛИОТЕКА ЗА ГЛУХОНЕМИ

По стените няма табели
с надпис „Пази тишина.“
Читателите, седнали един
до друг разлистват книгите.
Те не обсъждат прочетеното
помежду си. От време на
време някой ще се изкашля
и ще наплюнчи пръста си,
за да отбележи страницата,
и да я прегъне, преди да затвори
книгата и да се загледа през
прозореца към вечно смълчания
свят отвън.
Всички те са сираци на тишината.
Дори часовникът на стената отброява
безшумно умиращите секунди.
А те са потънали в книгите.
Може би заради това не чуват старата
библиотекарка, която им крещи,
че е време да затваря, както и поета,
който, изправен в средата на залата,
им чете с патос новите си стихове.



АБСОЛЮТНА ВЕРОЯТНОСТ

От часовника на стената
една секунда пада
после
втора
след това
и трета... пета;
накрая образуват
цяла редица, като мравки, устремени
към разпилени трохи.
Навън започва да вали
и капките падат;
барабанят
по покрива и се изливат
по улука към кофата
отдолу и –
радост! – тя се пълни с време.
И аз поглеждам нагоре и виждам
между черните антрацитни облаци едно
място, където светлината се опитва
да пробие,
и казвам:
Може би?
И той отговаря:
Може би!




НАДЕЖДАТА

Това беше нещо като прошепната въздишка
изпратена към теб.
Любовно писмо от вятъра –
В този свят има хора, които са толкова самотни,
че всяка протегната към тях ръка е като свещ
в мрачна пещера.




ТЕОРИЯ НА НЕОТНОСИТЕЛНОСТТА

Онази безтелесна частица,
която преминава през вакуум
и не среща никакво съпротивление,
не се различава от тази,
която не преминава
изобщо.
Самотата е самодостатъчна,
както казват и
т.н.
А ти си последната тъмна материя
от поредната отиваща си нощ,
но защо не дойдеш с мен, защо
не дойдеш във мен
за да видиш, че няма
нищо по-силно
от прошката
няма нищо
по-силно…
Аз вече заспивам, за да се събудя отново
в твоя живот
Ние няма да помним как умираме,
както и не помним нашето раждане.




ПРИЗНАНИЕ

На това място морето прилича на отворена книга
с приказки, забравена от някое дете на плажа,
а аз, точно преди залеза, гледам към ръба на хоризонта,
който чайките прерязват с острите си криле и
бялата луна бавно се надига със своя бледосив ореол,
и звездите, като светулки, изпъстрят тъмната гора
на небето, което още веднъж навява спомени за
недостижима вечност.
Стоя като камък, нищо друго не помръдва,
само студеното море се надипля като галванизирана
ламарина, черните юмруци на облаците се събират
над тази хемисфера, където моят живот изтича
като ручей в световния океан и аз откривам внезапно,
че детството ми вече си е отишло, лодките са отплавали,
и животът ми вече е врата от плът, отваряща се все повече,
той е поема без поет, бик в касапницата...
Изведнъж вятърът избухва като ругатня, разклащайки
короните на импозантните дървета, пръсвайки песъчинки
като ноти по петолинието на плажа, сладка музика
зазвучава в ушите ми, нечута от никой друг, бавна
и вечна, на това място, където нищо не се променя,
само времето се сменя с друго време, а тишината поглъща
всичко излишно звучало някога из света.
Изгревът се появява с прецизността на ранобуден хирург,
разрязващ плътта, първо на водата, после на земята, слънцето
подпалва околността с ярката си четка на импресионист,
на който му е останал само жълтия цвят и светът пак
вдишва с престарелите си дробове.
Бъдещето е панацея за всичко предразположено към
повторение, животът пак започва развитието си
от прага на света, където човеците отново се появяват
със странните си лица и скалъпените си монолози,
подготвящи се за пореден път да прецакат всичко.

 

С подкрепата на:

  • Община Добрич
  • Община Добричка
  • Община Каварна
  • Община Шабла
  • Община Балчик
  • Община Тошево