ВЪЗКРЕСЕНИ МИГОВЕ
ВЛАДИМИР ЯНЕВ е роден на 26 януари 1950 г. в Пловдив. Завършва българска филология в Софийския университет „Климент Охридски“ през 1972. От 1981 преподава в Пловдивския университет „Паисий Хилен- дарски“. (През 1995 – 2000 година е лектор по българска литература в Санктпетербургския университет.) До- цент в катедрата по българска литература и теория на литературата във Филологическия факултет на Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“, по- настоящем хоноруван преподавател. Член на Съюза на българските писатели, на българския П.Е.Н. – център. Автор на дванадесет литературоведски книги, между които: „Христо Смирненски. Маскарадът и Празникът“ (2000); „Българският литературен авангардизъм“ (2002);
„Литературният Пловдив от ХІХ век до наши дни“ (2008);
„Въвеждане на безпределното“ (2009), „Живея с Пловдив“ (2017). Издал е двуезичните поетични книги „Приписки
по свещени камъни. Петербургска поема /Приписки на священных камнях. Петербургская поэма“ (1999; 2005, електронно издание на ЕИ „Liternet”); „Петербургски стихове / Петер- бургские стихи“ (1999); „Петербург. Стихотворения и поеми /Петербург. Стихотворения и поэмы“ (2009), както и стихосбирката „Любов от миналия век. Ретролирика“ (2009). Автор е на „Цигулката на Енгр. Строшени огледала“ (2000) и др. Публикува книги за деца и юноши. Автор е на хумористичните „Анекдоти и истории за Древна Гърция“ (1994); „Ние сме за „Локо“ Пловдив“ (2001); „Големия/т/ Хълм. Казармени истории“ (2004); „Живи души. Енциклопедична поема в първо лице за множествени числа“ (2006).
„ВЪЗКРЕСЕНИ МИГОВЕ“
Една книга на Владимир Янев, която бих оприличил на приключение в духовния свят на литературата. С присъщия си афористичен стил авторът ни среща с близки и далечни писатели, с техни философски, социални и интелектуални прозрения. Забавно, с ирония и самоирония пред нас израства един свят, в който читателят с усмивка и възхита слаломира по атрактивната писта на разказа, изпъстрен с иронични и самоиронични забежки. И както казва авторът: „Видяно, чуто, прочетено, преживяно, забравено… Докато мигнеш – миговете си отиват .Но преди да затвориш очи, възкреси!“. Ето една малка част от книгата, която възкръсва за читателите на Хана.
Сашо Серафимов
* * *
Мигел де Сервантес: „Само за мене се роди Дон Кихот и аз за него. Той знаеше да действа, а аз – да пиша. Ние двамата с него сме едно цяло”. Хубаво е, че писателят не го е оставя сам и му дарява Санчо Панса. Който, противно на митовата схема, от трикстер става рицар.
* * *
„Повярвай ми, Санчо, такъв, какъвто те виждам, не ми изглеждаш по-малко луд от мен”, възкликва Дон Кихот. Това е посвещение в рицарство за обикновения селянин. Практичният слуга е възприел идеализма на своя водител. Затова
имат право тези, които говорят за рицаря като за своеобразен испански Христос. Нали и след Спасителя не тръгнаха книжници и фарисеи, а хора от низините. Те са първите апостоли.
* * *
Христо Фотев страхотно завършва стихотворението си за Дон Кихот:
— Защо плачеш, Санчо?
— Как да не плача, господарю – пред нас е хиляда и първата вятърна мелница... Друг е въпросът, че твърде често вземаните от нас за великани са дърдорещи вятърни мелници.
* * *
Преставаме да свиваме иронично рамене пред гордото заявление – „моята задача е да странствам по света, да премахвам неправди и да се боря срещу злочинства”, преставаме да недоумяваме както пред неразумните постъпки, така и пред възвишените речи на идалгото. Дали не започваме и да мислим, че Дон Кихот по своему изпълнява заканата си – „да се родя в нашата желязна епоха, за да възкреся в нея някогашния Златен век”?
Златният век е пространство, в което живеят възвишени хора!
* * *
Великото е там, където няма величия, а хора.
В литературата то е и там, където не сме заставяни непрекъснато от писателя да се възхищаваме от стила му. Това съм го усещал, а в „Как да се чете и тълкува „Дон Кихот“ Мигел де Унамуно твърди:
Гений е в действителност този, който се деперсонализира като личност,
този, който успява да стане глас на един народ, този, който съумява да каже на глас това, което мислят всички, без да е успял да каже кои точно мислят така. ГЕНИЯТ Е ЕДИН ИНДИВИДУАЛИЗИРАН НАРОД. Един писател, мисля, че е Флобер, казва някъде – съвършенството на стила се състои в това да няма стил. Няма съмнение, че стилът като водата е толкова по-добър, колкото по-малко се вижда.
Великолепен дон Мигел!
* * *
Последните страници на „Дон Кихот“ са тъжни. Умира лудият рицар и се ражда обикновеният човек. Благопристоен, буржоазничък... Същество, негодно за полети. Вероятно в двора му ще има пауни. От яйцето не се излюпва птица, а омлет.
Последното е подсказано от Добромир Тонев. Той има такова стихотворение:
Яйцето е поставено на масата:
* * *
Бакалавърът Самсон Караско съчинява над гроба на рицаря стиховете:
Той презря света тъй шумен. Той бе страшен и безумен
и с геройства по земята сам заслужи си съдбата – луд живя, умря разумен.
Санчо обаче мисли по друг начин. Според оръженосеца, който вече е рицар по душа – „най-голямата лудост, която може да направи човек, е да се остави да умре ей тъй, за нищо, само от тъга, без никой да го убие, без чужди ръце да му скъсят дните”.
Лудост е да си нормален. Да не си Дон Кихот, а някакъв си Алонсо Кехана.
* * *
И пак мъдрият и гневен Унамуно:
Не ми досаждат нито Данте, нито Сервантес; но ми додяват и то много, дантофилите и сервантофилите и цялата онази пасмина коментатори и по- слушници в култа на минали гении. Мислейки и желаейки да допринесат за още по-голямата прослава на литературните божества, които издигат в култ, те само способстват да ги правят досадни и дори омразни.
Познавам доста „фили”, отнасящи се към произведенията, за които са имали честта (по-скоро наглостта!) да пишат, като с частни владения. Сакън, някой да не премине през тях – стрелят на месо! Убиват всеки опит за друго четене.
* * *
Лорка разказва как го поканили на честване на Сервантес в едно училище. Тържеството започнало с изпълнение на хор, дирижиран от директорката. В песента за „Дон Кихот“ имало следните стихове:
До веки веков ще се чества
по цялата земна шир книгата, която коментира Дон Ф. Родригес Марин.
Откакто узнах това, наричам претенциозните интерпретатори „Дон Фъ”. А
напоследък често ми се случва да се обръщам с „Донеса Фе”.
* * *
Но защо да ги мисля тия донове и донеси, след като си имам Федерико Гарсия?! Той е толкова добър, че е пожалил дори ветропоказателя. Иска да го погребат
„в един ветропоказател”. И ето, че този предмет се превръща в показател за тихите и буйни ветрове на Лорка. Отпада сравнението му с хорицата, менящи възгледите си според всяко ново повейче.
Талантливата поезия е ожалване на хора, предмети, природа.
* * *
Стихотворението „Невярната съпруга”. Каква еротика – кипнала, всеосеза- ваща, изпълнена с радостна ирония, има тук! Стиховете танцуват, пронизани
от светлини, мрак, дълбоки тътнежи на страстта.
Фенерите се загасиха
и се разпалиха щурците.
Чак при последната ограда допрях гърдите ? заспали
и се отвориха те мигом подобно люлякови гранки. Колосаната нейна фуста във моите уши пращеше
безспир като парче коприна, раздирано от десет ножа. Дърветата с върхари тъмни израстваха пред нас грамадни и лаеше отвъд реката
с далечни псета кръгозорът. Фантастично!
А тържеството на влюбените думи продължава с удивителната неизтощи- мост на всепокоряващия испанец. Безумно препускане върху седефена кобила през безлунната нощ – това е поезията.
А може би тя е въпрос – „Малко врано конче, де отнасяш своя мъртъв конник?”.
* * *
Само Лорка може да изригне възторжено – „Зелена, любя те зелена”, само той може смирено да помоли – „Умра ли, оставете балкона отворен”, за да види как момчето яде портокали и да чуе свистящото жън-жън на жътваря.
* * *
… пожънаха Федерико – прекалено талантлив, за да му простят…
* * *
Изображението на кипналата младежка страст и утоляването ? в разказа на Станислав Сивриев „Три съвета“ е нещо специално. Разказът завършва с коментара на неминуемата за всеки мъж среща с „греха“. Ето трите дреболии, които бащата мисли, че ще влязат в работа на любовния неофит:
С проста жена да не се захващаш. Ще те изложи!...;
И с маскари да не сядаш на кафе! И те ще те оцапат…;
Третата дреболия не е дреболия: ръки правят, уста разваля! Виж как ще си сложиш на езика кантар…
Е, тая последната дреболия, която хич не е дреболия, е хептен трудна, да не кажа невъзможна за преодоляване. Особено от нашего брата, дето мачкаме словото, додето то не ни намачка.
* * *
нещо повече от самка, да не беше словото с неговата облагородяваща сила. Ето как възкликва един от героите на Станислав Сивриев:
А беше жена!... Пиронете изрипнаха от доскине – и те да погльоднат...
Страхотия! Не природата, цивилизацията коленичи пред женската красота.
* * *
Чехов казва, че добрият човек се срамува и от кучето.
А в разказа на Станислав Сивриев „На въже атовете линеят“ овчарят Раиф споделя:
Коремът и очите развалят човека. И вълк да срещна, и от вълка ме хваща срам.
Случайно съвпадение или нашият писател е „забърсал“ Чехов? И второто да е – самобитността на Сивриев е извън съмнение.
А съвсем извън съмнение е, че чувството за срам разграничава човека от простака.
* * *
Казвах на приятеля Георги Райчевски, че е Фирдоуси. Има близост – Фирдоуси значи „Райски”. Така нарекли автора на грандиозната „Шах-наме”.
Според преданието султанът обещал да заплати за тази поема по жълтица за всеки два стиха. Ала вместо тази сума дал на поета едва 60 000 сребърни- ка. Фирдоуси се обидил, раздал парите на хората и написал стихове, в които осмял владетеля. Прочел ги султанът – люто се заканил на Фирдоуси, който едва успял да избяга от родината си.
Минали години, стихнал владетелският гняв и камили с дарове и злато влез- ли в града на поета. Но било вече късно – от другата врата на крепостта излизали онези, които изпращали ковчега с тялото на Фирдоуси.
А аз си мисля за днешните султани – издателите. Те и за 30 сребърника се циганят.
Юда да си, пак ще останеш неосъществен.
* * *
... изпратихме Райчевеца...
Неговата „Пловдивска енциклопедия“ няма да има поредното допълнено издание.
* * *
Порфирий Петрович за статията на Разколников: „Тут книжные мечты, тут теоретически раздраженное сердце”.
Как го е казал само:
теоретически раздразнено сърце!
Теоретически раздразнени са сърцата на Иван Кондарев, на Евтимий, на Еню- Теофил! Дори и на отец Лука…
* * *
„Не впрягай вълк и кошута“, казал редакторът Никола Фурнаджиев на дебюти- ращия поет Иван Динков. Младежът се противопоставил – нали в „Пролетен вятър“ точно такъв е впрягът.
А в „Иван Кондарев“ Емилиян Станев се е изхитрил да впрегне Толстой и
Достоевски.
* * *
Изправен пред съда, безпомощен заради „съждения и представи“, с които е
„отишъл далеч пред съдниците“, Еню-Теофил възкликва: „Отче Евтимие, защо мълчиш? Ти познаваш мъките на душата ми. Защити ме!“. В него вика ужа- сеният ученик. Той не търси прошка, не му е потребна толкова и защита, а жадува обяснение – необходим му е авторитет, който да преведе на понятен език непонятното и за самия него.
Но патриархът вече изпълнява друга социална роля и тя не е на всеблагия наставник. Отминало е времето на диспутите, думата има неотстъпната догма, която гласи, че „няма защита за никого, който блуждае между дявола и бога“, че „ако божата енергия не е могла да смири гордостта, никой не ще я смири“ и наказанието трябва да се приеме като „пръст божи за изправление и спасение“.
* * *
Диагнозата всъщност е поставена още при разговора в тъмницата: „твърде много си искал от бога от гордост и от неутолимо нетърпение да узнаеш тайните му“; „съзерцанието на божата енергия се оказа безплодно за поета“. В тъмницата Евтимий се изтървава пред ученика. Той е имал някога своите духовни митарства: „Знам колко е сладка за човека горестната мъка на отри- цанието и колко бедна изглежда пред нея тихата радост от добродетелите“. Многозначително е това „знам“. Учителят е изпитал страховитото със- тояние между доводите „за“ и „против“, преодолял е раздвоението, направил е своя избор, към който подтиква и задължава другите. Той иска да съкрати мъченията им чрез собствения си опит, чрез готовите и годни за всички и за всеки случай отговори. Но не става така, не става...
* * *
Да четеш Емилиян Станев е жестоко приключение. Този автор не предлага успокоителни. Той помага да излезеш от ада на скуката, но те закарва в чистилището и те оставя сам. Оттук решаваш ти – втренченият в пъпа си Теодосий ли ще си, благият и жесток Евтимий ли, оня изтерзан Еню ли, оня Теофил, който от преголяма обич към бога достига до Сатанаил.
Решаваш сам, но не опира работата до индивида, въпросът не е за спорове- те със себе си и с другите, а за нещо важно и със страшни последствия. „Ти с Горния Ерусалим и аз с отрицанието му спомогнахме да се пороби българският народ“, горчиво изрича Еню-Теофил пред патриарха това, което търновското светило не иска и не желае да признае. Вкопчени в противоборство, теорети- чески раздразнените спомагат за поробването. Страшно!
* * *
За него Георги Янев пише:
ната любовница и най-любимата невяста. Не му изневери, а и той ? беше верен до сетния си дъх. Ругаеше я, приласкаваше я, отчайваше се от капризите ?, заканваше се да я напусне завинаги, но нямаше с какво да я замени и отново – мрачен и махмурлия, се връщаше при нея за прошка и ласка.
Тук е романтично хиперболизирано твърдението, че поетът е превърнал родния си град в център на България, ала действително Митьо Данаилов
„беше обречен да печели приятели – за себе си, за Яворов, за Чирпан“. Брата Гошо завършва есето си с парадокса: „Беше един от малкото ни поети, които присъстваха в поезията най-вече със своето отсъствие. А това е отредено за малцина“. Вярно е!
И си припомням съкровените стихове на Данаилов:
Тривиална дума: самота. Паяжина с мъртви насекоми. Локва със размътена вода от повея на излишен спомен.
Чуваш само шум от дървояд. Не греди, а мозъка ти гложди. Колко хора има в този свят,
а защо един ни трябва, Боже!
* * *
Христо Карастоянов – Дядото, е един добър Дядо.
Някога той не беше Дядо, но пак беше добър – като писател вървеше по пропукания асфалт на словото (и досега е така!), като приятел ни предупреж- даваше, че времето лети и завива страхотно в нощта. Поздравявахме се с това предупреждение, а някои (светла е паметта за тях!) завиха по втората пресечка вляво. Там, според Христо Карастоянов, е адът – място, изначално отредено на достойните писатели. Отредил го е Онзи, у когото е Словото и който сам е Слово. Той естествено не е благоразположен към конкуренцията. Същата писателска конкуренция, която непрекъснато доказва на този Онзи, че не е трябвало да почива на седмия ден, а да си погледнел каква я е свършил и да вземел да си прередактира сътвореното. В сравнение с доста калпавичката Божа работа (тук, на земята) адът май е за предпочитане.
* * *
За предпочитане и за препрочитане са книгите на Христо.
Някои измежду трайно и сериозно свързаните с литературата казват за тях, че са адски хубави. Принадлежа към тези някои, винаги радостно потривам ръце, когато ми предстои да прочета и препрочета нещо от него. Като всеки железен мъж той може и да е поръждясал малко, но с думите му не е така – те са леге артис, легирана стомана и нещо друго, което е трудно за определяне, но понякога се улавя. А винаги се разбира, че за Христо Карастоянов животът е безкрайно интересно събитие. Нашият човек от Ямбол има доста разногла- сия и разправии с живота, но обича хората. Отвратен е от някои индивиди и не го крие, но към повечето (защото жертвите превъзхождат палачите – и
количествено, и качествено!) изпитва непреодолимо привличане.
* * *
Писането е самотна, отчаяна и невъзможна работа.
Чешитът Карастоянов доказва на самотното, отчаяно и невъзможно съще- ство човек, че кукувичата прежда, с която лилипутите са го обвързали като с корабни въжета, е разкъсваема. И в същото време – че кукувичата прежда е поезия. Та нали поезията е в адището на живеенето – доста гадно адище, но с добра акустика, в която донкихотовският писателски глас все ще достигне до санчовците.
Защото, нали – „Свободата, Санчо, свободата...”, както си акомпанира на ки- тара нашият бард Христо. Истинската свобода, а не онази, за която Виктор Самуилов скръбно констатира – „Свободата на словото омърси словото на свободата”. Христо Карастоянов създава свободно слово, защото е свободен човек, чиято осъзната мисия е да създава свободни хора. Въпреки всички за- робващи обстоятелства. Достойна работа за белетрист!
* * *
Езикът на Христо Карастоянов е изобретателен, гъвкав в ирониите и пара- болите си. Той се ползва охотно от най-разнородни съставки – от традицията на класическото писане, през предложенията на авангарда и постмодернизма до стилистиката на медиите, до просторечията и графитите. Това е език на драматичните истини. Те са директно изказани; атрактивно и често лукаво подметнати; художествено премълчани, за да се врежат елиптично в човешко- то съзнание. Понякога като че ли не сме в състояние зад експерименталната орнаментация на зрялото творчество на писателя, зад оперирането в него с техники, наложени от модерната цивилизация (филмовия и телевизионния език,
„нетсловото”), да осъзнаем, че този автор при цялата си очевидна модерност и ангажираност с времето има своя „художествена програма”.
Тя е израз на неговата винаги различима позиция, свързана с хуманистичния дух на класическото писане. Защото литературата е игра, която съвсем не е игра – твърде много са сълзите в живота, за да могат да замръзнат в стъклени перли. Тя е шансът на потиснатите, лъганите, обуздаваните и поучавани хора, чието трагическо разноречие звучи в модулациите на художественото слово. Писателят, интуитивно или ясно съзнава това и се опитва според силите си да увеличи този шанс – не като илюзия за изнемогващите или като пошъл тележокер за глупците, а като нравствена реалност сред духовния амора- лизъм. Затова си представям Христо Карастоянов не като регистратор на ставащото, както е склонен да ни подлъже, а като изобретател на нови надежди. Може академията на скучните (и безкрайно развеселяващи ме пе- данти и мизантропи като магаренцето Ийори от „Мечо Пух”) да не признае перпетуум-мобилето на тези надежди. Но това е съвсем без значение – той е достоен писател, който има признанието на достойните читатели.
* * *
всички могат. Има хора, които не могат. Само това мога да ти кажа”.
И аз ще кажа – не всички могат да пишат като Христо Карастоянов. (То и кой ли може?!) Не всички могат и да го четат. Но тези, които са го избрали за един от своите писатели и братя, са щастливи, че той съществува, че весело и зло се труди, че отново и отново разбулва и разбунва.
* * *
Някои писатели са толкова любопитни при разгадаването на тайните, че не издържат и се обръщат подобно на Орфей към любимата си. И тогава Евридика се връща в царството на Хадес.
Потърпи малко. Все пак любимата е най-хубава в песните ти. А може би това се отнася за славата. Толкова е жаден да я види, че тя изчезва.
* * *
Алишер Навои хока пишещите за скъпоценности и екзотични цветя. „Ако искате да създадете рози – бъдете земя”, наставлява великият поет. Нещо подобно иска Фурнаджиев, комуто омръзнали небесните симфонии на символистите:
„Очите ни търсят конкретното, яркото, ръцете ни искат да пипат, краката ни търсят да стъпят на земята. Пръстта, угарите, камъните, фабриките, рудниците, хората – ето елементите на новата поезия”.
Фурнаджиев и Навои се сприятеляват през вековете. Не през вековете, а през хилядолетията се сприятеляват мистичните египтяни и митологизиращите асиро-вавилонци със символистите.
* * *
Франческо Петрарка смята, че е най-добре „да не бъдеш в нужда и да не при- тежаваш нищо излишно, да не ръководиш другите и да не им се подчиняваш”. Увенчаният с лаври насред Колизея се самоопределя като „ученик на истина- та“ и презира богатството. Поради „усилията и грижите, които са негови спътници”.
Умняга! Колко ми е симпатичен…
* * *
Главната книга на Петрарка „Канцониере“ се състои от 366 стихотворения – колкото дните на високосната година. Хитрец – чрез броя на стихотворени- ята подчертава необичайността им като високо постижение на лириката. Столетия по-късно Пол Елюар казва, че поезията е феникс с 365 пера. Всеки ден умира и възкръсва всеки ден.
* * *
Фридрих Шлегел пише за Джовани Бокачо със закачлива завист: „предпочете да утешава всички прелестни жени, вместо да обожава само една”.
Добре казано!
Не е грешно това, което ни доставя удоволствие и радост. Ако има Бог – той ще разбере и ще прости.
Нали ни е създал по свой образ и подобие.
* * *
Мисля си
за твоето детство, което продължава.
И виждам... И чувам...
Невидимо за диригента, далече от оркестъра, далече от всички концерти: едно дете
духва в окаринката си –
петле или стомничка.
Няма
по-прекрасна музика: издъхва всички звуци – какво че никой не я чува?
Ако има Бог, чул е
и се е натъжил.
Защото – ако има Бог наистина –
той никога не е бил дете.
* * *
Бог никога не е бил дете и затова е създал Исус. Искал е да изживее детството си.
Детството е страдание, вяра, храброст... Възкръсване е!
* * *
„Декамерон“ не прилича на литургиите, а на пъстрите и шумни панаири. В нея дори през страшните чумни дни се вие веселото хоро на живота. Тук всеки слуша своята музика, следва своя сърдечен ритъм, играе по начина, който най-много му харесва, без да се страхува от нищо и никого.
Църквата забранява телесните наслади, плаши с ада сладострастниците. А Бокачо с одобрителен смях пише за неща, които се разказвали шепнешком. С веселата си мъдрост книгата на Бокачо напомня за елинските любовни истории, за „Сатирикон“ на Петроний, за „Приказки от хиляда и една нощ”. За народните разкази и анекдоти напомня. Къде без тях?!
* * *
В края на живота си Джовани Бокачо написал до свой приятел: „Да не се дава
мръсен сводник”.
Виж го ти – божия човек! Да инкриминира веселичкото в иначе толкова сивия живот…
„Напразно се е борил против своята безсмъртна творба – отбелязва по този повод Пол Сен-Виктор. – Винаги ще си го представяме с черти на мил сатир, седящ в обществото на млади жени, които принуждава ту свенливо да се изчервяват, ту неудържимо да се смеят”.
Толкова по-добре, въпреки че старият Бокачо е поискал да го запомнят като скучен проповедник. Е, слава богу, не го знаем такъв!