Литературният критик НИКОЛА ИВАНОВ е публикувал десетки литературнокритически статии и изследвания от старобългарската до съвременната българска литература във всички авторитетни литературни вестници и списания. Издал е книгите: „Литературни анализи, теми, проблеми”-книга първа(1992), „Литературни анализи, теми, проблеми”-книга втора(1995); „Иван Динков. Монография. Литературна анкета.”, (2000); „Подреждане на балната зала“ (2006); „Подреждане на балната зала. Книга втора (2008); „Подреждане на балната зала”, Второ преработено и допълнено издание (2009); „Книга за Иван Динков. Монография. Литературна анкета. Записки по памет”, (2009); „Едно към едно. Отзиви и рецензии за книги“ (2010); „Статии и разгърнати рецензии (2011);
„Статии и рецензии”(книга втора 2013); „Статии и рецензии“ (книга трета 2014); „Статии и рецензии“ (книга четвърта 2015), „Статии и рецензии“ (книга пета, 2016),
„Статии и рецензии“ (книга шеста 2017), „Иван Динков представен от Никола Иванов“ (2013).; Подреждане на балната зала”, продължение първо (2013); „Почит към Иван Динков“ (2013), „Из българската литература от Софроний до наши дни (2014), „Подреждане на балната зала”, продължение второ (2015), „Димчо Дебелянов”(2016), „Подреждане на балната зала”, продъл- жение трето (2017), „Йордан Йовков“ (2017), „Пейо Яворов“ (2018), „Дора Габе за деца“ (2018). Носител е на Националната литературна награда „Иван Динков“ и на единствената Специална литературна награда „Иван Динков”. За книгата „Подреждане на балната зала“ през 2009 година получава Националната награда за литературна критика на Съюза на българските писатели. Носител е на редица още литературни награди. Живее и работи в Пазарджик.



Славчо Красински е сред незаслужено позабравените и пренебрегвани големи български лирици. За това имаше обясними причини, свързани с биографията на този забележителен поет, който трябва да заеме полагащото му се място и да получи достойната оценка, която заслужава със своето значимо творчество.
Стиховете на Славчо Красински притежават рядка и ярка изразителност и въздействат с художествената си условност и пластика. Поезията му е бе- лязана с оригинални, колоритни и запомнящи се образи, настроения, човешки преживявания и състояния. Със своята много сетивна природност и с някакво свръхинтуитивно чувство Славчо Красински успява с необикновена лекота да смеси земното и небесното и да ги превърне накрая в одухотворена и покоряваща лирична материя. Това е неговата чудесна лирична алхимия, от която се появяват изразителни и прекрасни творби.
Сенокосът има особено присъствие в лириката на Славчо Красински. Той е и в класическото стихотворение „Когато слиза вечерта…”, което е достойно и за най-представителната и престижна антология на българската лирика:

Когато слиза вечерта над окосените ливади, тревите пеят песента
за нашта отшумяла младост.

Покоят котешки пълзи
и слуша как водите речни говорят с тънките брези за нещо скъпо и далечно.

И в тоя стихнал сенокос едно е ясно – неотменно ще мине всеки като гост
през нашата земя нетленна.

Едва по росните поля
на нашта младост сме поели, зората с розова метла
за други пътя е помела.

И да скърбим и не скърбим, остава все едно и също. Спокойно да благословим това, което се не връща.

Което идва с песента
и си отива с нашта младост –
тъй както слиза вечерта над окосените ливади.

Наблюдаваме един чист рисунък, в който поетът е част от единството на пресъздавания свят. Постига го с неподправен артистизъм чрез краткостта на израза и простотата на формата. Спонтанното световъзприемане е пресъздадено и посредством пантеистичното светоусещане. Сякаш живите сокове на Вселената се вливат в сърцето на поета. Лирическият герой раз- казва за себе си, за гледките и пейзажите на собствената си душа, но теб нито за миг не те напуска усещането, че това е и твоят свят, защото си вътре в картината, виждаш дори със затворени очи окосените ливади и слизащото е изразено с вълшебни стихове. Сигурен съм, че читателят остава с отворени сетива от подобни творби, с удовлетворение и благодарност. И с огромно желание да го сподели с повече приятели и познати.
В тези стихове не става дума само за пейзажна лирика. Чрез тях Славчо Красински очертава етапите на човешкия живот в интелектуален, емоционален и философски смисъл, границите на личността. От творбата струи светлина, различна от слънчевата. Този художествен свят е естествен като дишането. Чрез метафорите, символите, алегориите и алюзиите поетът ни покорява с езиковата си простота и лапидарност, съдържащи в себе си енигматичността на необяснимото. Спонтанният поток на мислите и думите ни вмъква в усещането за сливане с микро и макрокосмоса. Поетът притежава уникален усет за мъдростта на пантеистичното сливане. Тук езикът се явява с онази универсална същност, с която отваря вратата към неизвестното и необозримото. И ние улавяме онази плътност на словото, която дава пред- ставата за сетивна осезаемост. В тези стихове думите сякаш неуловимо се докосват до сакралност, която граничи със съвършенството. Поетът е овладял пластиката на тъгата. Неговите думи винаги говорят нещо повече. В словесните картини и образи, рисувани в тишината на спомена, думите, сякаш безсилни, изненадват с неотразимото си въздействие. Те отключват дверите към съкровения свят, обгърнат от тишина, самота и забрава, където тръпката на човешкото преживяване е вградена в стройните поетични строфи на пейзажа и образите. Стиховете възхищават с изящния си израз – белег на тънък усет за силата и красотата на словото. Поетът усеща ритъма на чувствата и невидимото съчетание на тоновете, в тях той вплита мислите си. Картините са пресъздадени с първичност и простота, които покоряват и дават представа за вътрешния свят на човека. В тях мисълта е неутежнена от болките на ежедневието, от вещите на непосилното битие. Асоциативната образност ни позволява да усетим релефно прокараната мисъл. С вътрешната си симетрия словото в „Когато слиза вечерта…“ пулсира, темпото му следва градацията на кулминации и спадове. Сред тъканта на поезията, сред нейния пейзаж, усещаме една деликатно римувана песен на природата. Поетът изгражда палитра от тъжни светоусещания и ярки ретроспекции. Думите оживяват под перото на поета, той ги посреща и изпраща, събеседва или спори с тях.
Зрелостта в тази творба се стреми към изчистеност, към ясен смислов контур, който никъде не потъва в мъглява опоетизираност. Именно това сближава зрелостта с органичността. С еднаква лаконичност и изразна простота поетът обема пространства с различни измерения или вътреш- ното пространство на човека в мигове на хармония със света и със себе си. Читателят върви през тази наглед обективна, а всъщност дълбоко авторова действителност. Думите в мисълта не се нуждаят от никакво пренареждане. Стиховете са пропити с онази автентична печал, която идва само с познанието, натрупано чрез личен опит. Славчо Красински е сред поетите, които намират в природния пейзаж постоянен източник на вдъхновение. Дали е обект или служи като фон, природата винаги се явява като основен компонент в неговото творчество. Той използва флората и фауната на природата за силно ъздействие върху чувствителността и сетивата ни.
Тази лирична творба има светлите и животворни качества на копнежа. Стиховете й се отдават, но и милеят за ответност. Удивителна е речевата им живопис, която покорява с аурата си материята и прави стиховете мигове от нечия духовност. В „Когато слиза вечерта…“ светлината обладава сло- весния пейзаж по толкова различни начини, колкото са настроенията на една душа между изгрева и залеза. Лирическият Аз се вглъбява в утаения спокоен смисъл на земните неща. В тази лирика наблюдаваме успокоената рефлексия като дъно на притихнало море.
Магнетична сила, неповторимо излъчване, виталност и богатство на духа – това усеща читателят, когато общува с емоционалните състояния в творбата. Стихотворението ни приканва към мълчаливо вслушване. Поетът черпи вдъхновение от движението и променливите състояния на природата в различните й изразявания и превъплъщения – вечерта, слънцето, тревата, брезите, росата и т.н. Магнетичната природа със своите автономни закони за развитие са авторското вдъхновение, сила и откровение. В нея Славчо Красински намира онази хармония и съвършенство, която трудно можем да открием в урбанизирания ни свят. Природата той носи в сърцето и сетива- та си като даденост, усещане и порив и създава стихове като „Когато слиза вечерта...”, в които пресътворява заобикалящия ни свят по свой неповторим начин. За него природата е духовен център, който поражда сила, както и противопоставящи се сили на реда и хаоса – дихотомията между спокойното съзерцание и силното чувство. В стиховете му са пресъздадени не толкова конкретни места и персонажи, а преди всичко емоции, радости и болки, които предават на читателя определен заряд, енергии, мисли и чувства. Поетът неусетно постига една свободна пространствена структура в творбата си. Природните картини в тази творба ни въздействат еднакво активно във всичките си части. Не ни напуска усещането, че стиховете сякаш са готови да полетят под въздействието на едва сдържани емоции. Защото преживяното и първообразът се сливат и се движат върху нишката материя-пространство-време. Стихотворението притежава свой блясък, но създава впечатление, че този блясък идва от много далече, сякаш носи отпечатъка на отблясъците от едно забулено от предраждането време.
Творбата оставя своя неизличим отпечатък върху сетивата, трогва със своята искреност и изящество, словото е неподправено и спонтанно. Стихотворението разтърсва с простичките си и вечни истини и носи нескрито обаяние. Строфите внушават усещане за тишина, за спокойствие и мир, в тях прозира едно неподправено и първично разбиране за света, човешките отношения, смъртта и самотата. Поетът е уловил мига, в който природата сякаш е застинала и времето е спряло. Постигнал е онази универсалност на словото, която отделя творчеството от конкретния момент и го съизмерва с вечността. Затова можем да определим творбата като шедьовър на българската лирика.