МАРИНА КОНСТАНТИНОВА е родена в град Добрич. Завършила е педагогика и психология във Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“. С литературно творчество се занимава от 80-те години. Член е на Сдружението на писателите в Добрич от 1983 г. Работила е като педагог, репортер, коректор, редактор и психолог през различни периоди от живота си. Издала е десет книги с поезия, разкази и романи – „Нежна гръмотевица“ /1992/, „Отвесно време“ /1995/, „С отвързани очи“ /1999/., „Отблясъци“ – /2001/. През 2006 г. се появяват три нови книги – „Диви ябъл- ки“, „Седемте мъже на Мария“(повести) и „Вървейки по брега“. През 2008 г. авторката издава „Писмо в бутилка“ (разкази) и „Невидимият бряг“(роман). „Навръх тиши- ната“ /стихове/, излиза през 2010,през същата година се осъществява и проектът „Меню за душата”заедно с колеги художници и музикант, а през 2012 г. излиза
„Златният венец“ в Издателство „Сиела“. През 2013 г. се появява романът „Белият бряг“ на български, румънски, английски и руски език от ИК „Ларго сити“, Добрич. През 2014 г. излиза „Небесни ескизи” - стихове.

  

„Хиляди невидими деца живеят сред нас. Забравени, затворени, обречени на живот в самота и изолация. Това са децата с ментални и физически увреждания, които се нуждаят ежедневно от специфична грижа, активна рехабилитация, но най-вече обич. Те като всички други свои връстници се нуждаят от любов, ласки, грижа и вни- мание. Ние знаем, че ги има. Разхождайки се по улицата, в парка или в планината, виждаме единици. Превърнали сме ги в „невидими“ и често пъти просто забравяме за тях, както се забравя далечен несъществуващ спомен.”

Из пресата


МОМЧЕТО, КОЕТО НЕ ИСКАШЕ ДА ГОВОРИ

Понеделник

Децата надничат от прозорците на дома.
Примигват, понякога на лицата им се появява усмивка, но най-често стои гримаса на огорчение и любопитство, а може би огорчение, примесено с любопитство.
Питам се как са живели преди и как съществуват сега…
Налагам си да не се заглеждам повече от обичайното, но не успявам. В тях се крият истории, но заслужават ли да бъдат разказани…
Срещнах едно момче.
Отначало не го забелязах, докато не се озова до мен. Очите му бяха затворени.
Лицето и тялото му си меняха формата непрестанно. Ръцете му бяха необичайно гъвкави.
Не говорех с него, но го гледах отново и отново…

Момчето сякаш се плаши от мисълта за слизането и качването по стъпалата. А може би само ми се струва така и е свикнало отдавна с всеки милиметър от населяваното пространство.
Сигурно вече са му казали, че само след няколко месеца ще го преместят в нова къща в далечния за него град заедно с още десетина деца.
Навярно домът му се струва стар и непрактичен.

Озовах се на тази работа случайно, както обикновено казват, а после разбират, че нищо не е случайно.
Все се заричам да не употребявам думата случайно.
Отидох на обявеното интервю някак примирена, сякаш наблюдавах всичко отстрани.
Наблюдавах лицата и израженията на хората край мен, ръцете им, моите ръце…

Мислех си, че като остана без работа, най-сетне ще имам време за всичко, което все отлагах – да слушам музика, да се разхождам, да пиша, да чета… Не че не го правех, но на малки порции.
Някак желанието ми за всичко това се изпари.
Вършех други неща – преглеждах обяви, пишех писма, за стотен път допълвах и редактирах биографията си, чистех скрити ъгли, прозорци, премествах купчини дрехи и предмети от едно на друго място, не можейки да реша кои да изхвърля.

Получих няколко покани за интервю.
Всичките неуспешни, с изключение на последното.
Възрастта и опитът имаха значение, но след няколкомесечното бездействие вече не знаех дали е така.
Престанах да избирам.
Социалната работа не бе непонятна за мен.
Бях работила с деца и преди, но точно тези не познавах.
Наричаха ги „невидимите”, защото бяха някъде накрая – в крайните квартали, на опашката, и не бяха лъжица за всяка уста.
Предстоеше да затворят дома, в който живееха от изоставянето си /за някои от самото раждане/.
Предстоеше да се преселят на различни места. Десетина от тях щяха да бъдат в града.
Моята задача беше да ги подготвя.
След одобрението ми последва сепването. Къде отивах и какво щеше да се случи…
Предупредиха ме, че децата са болни и първо е добре да ги видя и после да реша. Щях ли да се справя…

Първата ми командировка предстоеше.



Вторник

Пръстите ми потрепват нервно.
Срам ме е от собственото ми лекомислие.
Изобщо не знам нито какво ще се случи, нито какво да очаквам. Пълен мрак.
Неясна картина, догадки, мъгла…
Деца, отхвърлени, забравени, болни, безпомощни… Навярно провидението ме предупреждава.
Дава ми знак да променя живота си.

Струва ми се, че правя всичко погрешно. Чувам „влизай”.
Глас, издраскан от времето.
Вратата бяла, с прозорче в горната част. Побутвам я и пристъпвам на прага.
Косата на жената е тъмна с доста сребърни нишки. Среден ръст, възпълна, с пухкави пръсти.
Ноктите, изрязани до дъно, леко пожълтели от пушене навярно. Става и ми подава ръка.
На лицето й няма изненада. Явно ме е очаквала.
Минава веднага на „ти”.
След кратка увертюра ми подава досието на първото дете. Разглеждам го.
С по няколко изречения ми описва децата.
После тръгваме към занималнята да ме запознае с тях.

На закачалката висят дрехи. Под тях неподредени обувки. Дали излизат често навън…
Мозайката на пода е много стара.
В ъглите се точи едва забележима паяжина. Коридорът мирише на кафе и на…урина.

Тишината е само привидна.
По прозорците се стичат струйки.
Влизаме при децата.
Първото лице, което виждам, е на тъмнокосо момче. Долната му устна е леко увиснала.
Веждите се повдигат озадачено.
Любопитен е към непознатото присъствие. Отдясно някой си пее.
Момиче е, което не забелязвам веднага. Усмихва се, протяга ръка към мен. Оставям се на нейния порив.
Чувствам се странно.
Нито страх, нито смелост. Нещо неосъзнато по средата. Дърпат ме от всички посоки.
Жената ме прекарва през този кордон и ме кани да седна до някаква масичка. Друга жена реди мозайка с две от децата.
Те ме поглеждат с уплаха, сякаш застрашавам с присъствието си деня им. Усмихвам се виновно.
Май го правя, когато не знам какво да предприема.

Тук живеят извън календара.
Тази мисъл трайно се завърта в съзнанието ми. Питам се откъде дойде.
Чувствам се, сякаш вървя върху стъкло, което всеки момент ще се счупи. Коленете ми се подгъват. Стомахът ми се свива.
Бях слушала такива нелепости, но изведнъж ги забравих. Времето изчезна.

Някои са по чорапи.
Жената проследява погледа ми и вметва:
— Събуват се постоянно. Има и такива, които се събличат. Усмихва се.
Кръстосвам смутено ръце.
Тя сякаш усеща моето безпокойство.
Казва имената на децата и ми съобщава техните особености. Тялото ми е свито, сякаш очаквам някой да ме удари.
Чувам тихи, подрънкващи звуци. Не знам откъде идват.
Някъде като че зад вратата, откъм терасата.

Разглеждат ме с недоумение, притихнали. Погледът ми скача от лице на лице. Чувствам се странно.
Жената ме поглежда озадачено и ми кимва да я последвам. Струва ми се, че сме стояли в стаята цяла вечност. Отдалечаваме се.
Вървим към малък навес, където жените пушат.
— Добре ли си? – пита ме тя. – Пребледняла си. Черпи ме цигара.
Запалвам и поемам дълбоко дъх.
— За днеска май ми стига. Може да разгледам досиетата по-късно.
— Добре… – съгласява се тя. – В началото не е лесно, ама после се свиква, ще видиш…

Ще мога ли и утре да дойда? Какво ще се случи?
Самата аз къде съм? Имам ли място?
Имам ли собствен език? Кои точно са те? Въпросите ме порязват. Не съм ги очаквала. Денят е шокиращ.


Сряда

Сякаш някой отваря пред мене невидими врати. Дава ми шанс за нещо.
Като че имам нужда от подкрепа и откривам знаци навсякъде.
И в мене се спотайва благодарност към нещо, някого, а после се надига и иска да излезе навън, да я изрека на глас, да я пусна в пространството на воля. Обзема ме чувство за пълна безтегловност и безвремие, сякаш потъвам в друго измерение.

Хващам ръката на момчето и заедно с Жана – моят гид в света на децата, която го води от другата страна, излизаме на двора.
Вървим бавно по стъпалата надолу. Прекосяваме равната част.
Правим обиколка. Спираме до оградата.
Стоим няколко минути, взирайки се в пътя отвън. Продължаваме нагоре.
Люлката се поклаща от вятъра. Студено е.
Предколедно. Очакват подаръци. Ще има празник. Усеща се по въздуха.
Вече има лека украса в коридорите.
Някой е залепил снежинки по прозорците. Вятърът се опитва да попречи на разходката ни.
Стискаме ръце по-здраво. Момчето потреперва. Прибираме се.

Гледам го как сяда на стола, обляга се назад. Краката му са тънки и дълги, извити някак встрани. Обича да се поклаща и от време на време жестикулира.
Движенията му са отривисти, сякаш реже въздуха на ивици. Когато се вълнува повече, става и отива до прозореца.
Опипва радиатора, стената, докосва с пръсти влажния прозорец.
Взира се в следите, които е оставила ръката му върху стъклото, после пак се връща и сяда.
Ръцете му се скриват под масата.
Езикът му е странен, непонятен, като шифър, пред който стоя озадачена, обезкуражена.
Старая се да отгатна. Жана ми помага.
Разказва ми неговата история.
Живее тук от десетина години, откакто са го изоставили. Не можели да се грижат за него.
Нямали пари, работа. Нямали кураж.
Не знаели как.
Любовта към детето изтекла някъде неусетно.

То строи с кубчетата нещо. Постепенно се отпускам. Смелостта ми пораства.
Куражът ми се показва – стръкче изпод снега, и пробива нагоре. Вторият ден неусетно изтича.



Четвъртък

Момчето е на около тринайсет.
Остригано ниско, с орлов нос, изхвръкнали кости, прегърбено, слабичко. Светлите му очи напомнят цвете.
В тях тлее очакване.

Плаша се от себе си.
Опипвам думите внимателно. Чувствам задачата си непосилна. Като че ли не мога да се справя. Изпълва ме ужас.
Жана усеща паниката ми и ме хваща за рамото.
Въздухът сякаш се е оттеглил от стаята. Не спирам да мисля.
Безпомощна съм като дете.
Сякаш някой подрежда думи от моята и нечия друга съдба.
Опитва да ги събере в едно изречение, но то остава някак недовършено.

Болка, ярост, агресия, трудност… Сричам ги наум.
Мозъкът ми е окупиран, безпомощен.
Облягам се на Жана и благославям присъствието ?. Образи, думи…
Нещата между тях – дребни, незначителни, а всъщност изпълнени с всичко.

Сещам се за нещо, казано или прочетено, без значение.
„Онова, което усетиш, видиш, помиришеш, опиташ, чуеш… В него е красотата на съществуването.”
Постепенно се успокоявам…
В момента няма други места, където да искам да пребивавам. Знам вече точно как ще мине този ден и не му се съпротивлявам. Срещу мене очите също.
Появява се плаха усмивка. На моите устни също.
Ако можеше да си говорим не с думи, а с музика… С думите е трудно.
Вземам малката музикална играчка. Сядам до него.
Хващам ръката му и я поставям върху клавишите.
Леко натискам пръстите му и съставяме проста мелодия. След първите тонове ме поглежда.
После се захласва.
Повтаряме тоновете пак и пак, десетина пъти. Отпускам ръката му, но той опитва сам. Усмихва се.
Доволен е от себе си. Минава по клавишите пак. Гледа ме признателно.
Сякаш съм му показала тайнствен път. Към съкровище.

Има ли рецепта за всекидневното съществуване… Всеки път е различно.

Отново свирим.
Виждам как размахва крака под масата. Мисля, че е щастлив.
Жана се смее.
А аз за пръв път, откакто започнах, се чувствам добре.



Петък

Тя е тиха, послушна и любопитна.
Много се забавлява, като гледа как върху белия лист изведнъж се появяват разни неща.
Лицето й има друг израз, като се вълнува. Очите й се уголемяват.
Веждите се повдигат нагоре. Изглежда наивно учудена. Озадачена.
Аз рисувам, каквото ми хрумне…
Колелца, зайче, мишле, човешка фигура…
Тя пляска с ръце и възкликва всеки път, като я погледна. После се опитваме заедно.
Хващам ръката й. Изписваме букви.
Рисуваме триъгълничета, ромбове, дърво и таралеж. Тя е щастлива.

Нима е толкова лесно, се питам…
Докосването е споделяне, независимо какво го е предизвикало. Думите падат на пода ненужни.
Навън вали.
Снегът покрива мръсните первази и чисти стъклата. След рисуването по ръцете ни светят шарени петънца. Те сякаш се отразяват в очите й.
Навън е бяло, а вътре е пъстро като в калейдоскоп. Хрумва ми да й покажа калейдоскоп.
Тогава сигурно ще ме сметне за магьосница.



Събота, неделя

Живея сякаш няколко живота едновременно с едно сърце. Опитвам се да се скрия някъде назад, но не се получава. Тук съм и светът ме гледа в упор.
Не мога да го загърбя.

Преследват ме образи, възклицания, очи…
Надничат в съня ми, в будуването, в безкрайния съботен ден.

Захващам се с чистене. Отварям гардероби, шкафове.
Пренареждам книги, дрехи. Сещам се за дрехите в дома. Все не достигат.
Чорапите също. Мисля си дали излишъците, които не смеем да изхвърлим, биха могли да помогнат.
Акция „Подари чорап или дреха”.
Някои от децата бяха боси в пантофите или с два различни чорапа. Обаждам се на сестра ми, на приятелки.
Нямат нищо против.
И уикендът се превръща в пресяване на редица от торби и сакове, оставени до вратата.
Това става, това не. Повечето стават. Трябва ми кола. Събирам два чувала.
Това ще реши временно чорапената криза и ще облекчи прането, което съхне бавно.
Почивните дни придобиват най-после смисъл.

Поглеждам се в огледалото.
Хем съм аз, хем някаква друга жена ме гледа. Нима се променям…
След само една седмица на тази работа…

Сестра ми пристига, натоварена с неща на нейните момчета, които отдавна вече са мъже.
Гледа ме някак особено.
Малко по малко на чаша кафе й разказвам за последните ми преживявания. Слуша ме унесено.
Едва ли е очаквала подобен завой в моята „кариера”. Въпреки това не улавям скептична нотка в изражението й. Хваща ме за ръцете.
Предупреждава ме да внимавам. Питам се за какво.
Тези деца са най-безпомощните същества, които съм срещала. Казвам й го.
Тя се съгласява.
После оглеждаме дрехите.
Всяка от тях е свързана с нещо преживяно.
Виждам, че й е трудно да се раздели с детството на момчетата. Но все някога трябва да го стори.
— Много си сантиментална – й казвам.
— Ама с тези няколко гардероба и дрешници… Събрала съм трийсет години живот в тях, а ти ме накара да направя място за другите трийсет.
Смеем се.
Отдавна не сме го правили.
Все нямаше време.
Обещаваме си да се виждаме всяка събота. Дали ще се случи…
Обещанията се стопяват като снега.

Акцията приключва в късния следобед. Вече притъмнява.
Вечерта отново ме спохождат лицата на децата. Сънят ми е накъсан и кратък.