МАРИН ГЕОРГИЕВ е роден на 9 април 1946 г. в с. Биволаре, Плевенско. Завършил е българска филология във ВТУ "Св. св. Кирил и Методий“ 1971 г. От есента на 1972 г., работи и живее в София. Бил е редактор в Радио Варна, вестниците "Учителско дело”, "Народна младеж”,
"Пулс”, "Литературен фронт”. В края на декември 1990 е назначен за зам.-главен редактор на бившия орган на СБП "Литературен фронт”, преименуван в "Литературен форум”, 1992 г. е избран от ОС на фирмата за директор на вестника и издателството, а от 2001 г. е техен собственик. Членувал е в Съюза на българските писатели, Съюза на българските журналисти и Съюза на българските преводачи. През 1994 г. напуска Съюза на българските писатели и създава Сдружение на българските писатели. Негови стихове са превеждани в антологии на българската поезия в Русия, САЩ, Унгария и Македония, а отделни публикации има на руски, английски, унгарски, финландски, словашки, гръцки, румънски, албански и др. Принос в документалистиката е романът му разследване "Третият разстрел”. За заслуги в популяризирането и представянето на унгарската култура получава три отличия на Унгария: "Про Култура Хунгарика“ (2001), ордена на президента на Унгария (2016) и Почетна сабя "Балинт Балаши“ (2018). Автор е на книги с поезия (оригинална и преводна), публицистика, поезия за деца, критика, мемоари, над 25 на брой. През 2015 в издателство "Напкут“, Будапеща, излиза сборник с избрани негови стихове "Ни Бог, ни дявол“, а тази година в издателството на Съюза на унгарските писатели "Мадяр напло“ – том с избрана проза – "Някой винаги гледа“. 2016 година получава почетния знак на Великотърновския университет "Св.Св. Кирил и Методий“ за съществен принос в академичния му живот и издигането на авторитета му.



1.
Вкъщи съм, а съм с теб.
Тук съм, а съм там.
Знаем го къде е
само двамата.
Там досегашното ни е тясно;
излишно – изживяното:
от него си ближем раните…
А бъдещето е опасно!
В него като в сън живеем.
И чужди са ни близките! –
да въздъхнем не смеем:
ще ни прочетат мислите;
в тях двама сме, само двамата!
В тях само души сме!
И над този свят измамен,
слели се, литваме…
От себе си слисани!

2.
От злачно по-злачно!
От извор по-бистро!
От сълза на плачещ!
И чисто, чисто…
Непознал човека,
Раят е девствен,
ябълката – неначената,
вечно – детството.

3.
Колко пъти унизявана
Тя от тялото била е…
Но Душата се надява
да дресира тялото…




* * *

Не разбра кога замомя
Младостта си притича подскачайки
Скок-подскок я изтанцува
Беше й на игра

Не на игра я притисна поиска й честната дума бе честна:
сгоди се
стана му булка
вдигна сватба
отдаде му девствеността си
роди
в мир и сговор живяха
бе предана вярна
изпълни почтено всички тегоби на брака
и тъкмо се прощаваше с младостта
тъкмо сключваше примирие с примирението
под носа на старостта

И се появи Той
И тя разбра какво е любов:
потъна в дълбокото
един в друг се удавиха




* * *

Ти, като птица кацнала на клон, на стълбата седеше;
ни слизаше надолу,
ни се изкачваше нагоре...
Разполовена сякаш беше.
А аз под теб, като в поклон –
направо на земята.

Като всеки грешен.

И неочаквано за теб самата, ти – сякаш дух смутен – отрони се при мен...

Като дошла от небесата!




* * *

Ще захвърлим думите, както дрехите
Те сами ли се свлекоха или те съблекох там в онази първа единствена нощ дето срути се върху нас
(или ние под нея се срутихме)
о тази лавина безмълвие
този въздух от безшумни гърмове
избил в очите ни мълнии
и да говорим нямаме сили
само потъваме изненадани
един в друг че изчезваме




* * *

Навярно насъбраното с годините желания неосъзнати, сили,
мечти, работили потайно натрупвали невидима камара
И в миг един ни изненадват
И себе си не можем да познаем
Дали наистина сме се намерили И ти в мен и аз в теб
Един на друг дали сме си спасение
Прегазили и минало и настояще Без мисълта за бъдеще и грях от себе си ще изхвърчим
Един в друг ще се преселим
О нощ в която се преливаме
До бяло нажежени

И утрото не бе по-мъдро от нощта.